НИКОЛАЙ ЯНКОВ

ГЕО МИЛЕВ. ПЪТЯТ МУ КЪМ ТВОРЧЕСТВОТО ЗА ДЕЦА

Гео Милев – детски писател… За мнозина може би тоя въпрос ще се стори някак пресилено поставен. Гео Милев, автор на “Септември”, литературен и театрален критик, режисьор, преводач – да, но Гео Милев детски писател! – не се ли увличам повече, отколкото е нужно? Наклонен съм за момент да разбера резервираността на едно такова питане. Та на един и двама ли видни културни или държавни дейци понякога се приписват най-невероятни склонности и привички! Той, човекът, целия си живот отдал на сцената или в политическите борби, но когато стане дума за него, види се, това не стига, та често може да чуете /пък и да прочетете/, че бил, да речем, и страстен ловец, и запален шахматист, и ревностен марколюбец… Изкушението към сензации прави наистина твърде често да губим мярката за нещата. И ако сензацията като вестникарски похват настойчиво се гони от нашата журналистика, в литературата тя все още намира прием. Справка – напъните на някои възоснова най-често на едно-две “новооткрити” писма или на едно-две “неизвестни” изказвания от даден автор да правят дълбокомъдрени заключения изобщо върху идейно-творческия път на този автор, да “парцелират” и “препарцелират” художественото му дело. Така че резервираността при опитите да се поставят или осветлят нови или по-малко известни страни от творчеството на един, общо взето, с установени ценности автор има свое основание.
Но тая резервираност никак няма да бъде оправдана, когато черпи куража си, така да се каже, по инерция. Свикнали сме примерно с едни представи за даден автор и ни е трудно, твърде трудно да не изменим или коригираме тези представи /понякога и това бива/, а просто да ги разширим, да ги обогатим, стига, разбира се, затова да има достатъчно и убедителни мотиви. Така например за някои и дасега Яворов е само в поезията, драматургията му – тя или се отрича, или и се отрежда доста скромничко място. А какво губи поетът Яворов, когато към характеристиката му се прибави и характеристиката на драматурга Яворов? При това тая характеристика не просто повтаря, а именно допълва, разширява и обогатява изобщо облика на големия творец.
Всички, на които въпросът Гео Милев – детски писател ще се види пресилено поставен, струва ми се имат, или могат да имат подобно съображение, т.е. съображение по инерция. Малко е говорено, малко се и знае.1 Творчеството на Гео Милев за деца и до днес стои някак встрани от неговото наследство – непроучено, недооценено. Утешителното е, че случаят не е единствен. Но това е едно измамно утешение. Подобна съдба има и детското творчество на мнозина наши поети и писатели, които по основа са поети и писатели за възрастни, но които са отделяли и отделят “най-хубавото си време и най-хубавото си настроение, за да напишат и някоя книга за децата” /Георги Димитров/.
Гео Милев е един от тях.
Неговото творчество за деца не надхвърля две десетки оригинални творби и още толкова преводи, но то заслужава внимание преди всичко като дело на своеобразен и проникновен творец. За разлика от усилията на много други, подвизавали се и по-продължително, и много по-продуктивно в областта на детската литература, творчеството на Гео милев за деца няма само значението на материал от литературната биография на своя автор. Преценено общо, то е издържало проверката на времето и с несъмнените си идейно-художествени качества е привличало и привлича интереса на малките читатели, печелило е и печели тяхната любов. В развоя на нашата поезия за деца това творчество има скромно, но определено място и в редица отношения е поучително и днес.
През септември 1912 г. седемнадесетгодишния Гео Милев отива да следва литература в Лайпциг. Между всичко друго в културния живот по това време там, което е направило силно впечатление на любознателния момък, е и извънредно богатата литература за деца, по-специално за деца от предучилищна и начална училищна възраст. “… Там детската литература е богата – пише в едно писмо Гео Милев до баща си, – дори необемлена и неизчерпаема. Няколко десетки издателски фирми се надпреварват в произвеждането на такива книжки за деца, каквито могат да се наброят с хиляди. Само фирмата Gustav Kuhn, която печата цветни албумчета на френски, немски, датчански, норвежки и пр. езици, има досега издадени около 3-4 000 такива. А грижата, с която се редят тези албумчета и книжки за деца, е колосална. И освен професионалните детски писатели със създаване книжнина за деца се занимават и такива големи съвременни поети като Демел или Густав Фалке… Не по-ниско стои детската книжнина в Англия или Русия, дето съществуват многобройни най-изящни илюстровани албуми от народни приказки или пък популярните “Сказки Пушкина”, “Басни Крылова” и пр.2
Между сина и бащата започва дълга кореспонденция. Гео Милев препоръчва на баща си, книжар в Стара Загора, да се заеме по подобие на излизащите в Германия детски книжки с издаването на албумчета с картинки и стихове за най-малките, от каквито тогава у нас се чувства остра нужда. С учудваща за възрастта си осведоменост той излага подробно възможностите за едно такова дело, подбира и препоръчва илюстрации от известни немски издателства, сам пише или пригажда текстове към тях, като не пропуска при всеки отделен случай да изтъква необходимостта от картинни книжки за правилното естетическо възпитание на подрастващите…
Бащата на поета, Мильо Касабов, буден и деятелен човек, възприема идеята на сина си. И в края на 1913 г. срещу настъпващите празници по витрините на книжарниците в цялата страна се появява една доста необичайна за тогавашната наша издателска практика, привличаща с пъстроцветието си малка книжка под заглавие “При животните”, Албум №1, библиотека “Детски живот”, книгоиздателство М. Касабов, Стара Загора.
Интересът към тоя род книжки е голям. Налага се Албум №1 да бъде пуснат и във второ издание, а след него излиза и Албум №2 под заглавие “Зората на живота”. Привлекателните тънки книжчици с многоцветни рисунки на животни и сценки из детския свят влизат трайно във всекидневието на малките българчета.
В първото издание на Албум №1 наред с илюстрациите са поместени и стихотворения или отделни куплети не само от Гео Милев. Второто издание на тая книжка и Албум №2 излизат изцяло с оригинални стихове от поета – публикувани са общо десет работи, между които добилите широка известност стихотворения “В гората”, “Малък Сечко февруари”, “Зайци”, “Кукуригу”, “Музиканти” и др.
Така започва творчеството на Гео Милев за деца, но интересът му към това творчество, любовта му изобщо към децата се проявява много по-рано.
Гео Милев расте в будна, просветена и любознателна среда. Педагогическият такт и умение на родителите му – народни учители – се предават постепенно и на най-големия им син. Той е не само добър ученик, но и жив, интересен събеседник, находчив и винаги занимателен другар. “Имаше нещо учителско, педагогическо в най-хубавия смисъл на тая дума в отношението му към нас, по-малките негови братя и сестри, а по-късно и към собствените му деца – разказва сестрата на поета Пенка Касабова. – Той имаше чувство за децата и с часове обичаше да се застоява в детска среда – да наблюдава детските игри, да се радва на детските лудории и сам да участва в тях. Щом Гео се появяваше сред нас, знаехме, че ще бъде весело. С особено увлечение той ни въвеждаше в чудния свят на приказките, учеше ни да декламираме стихове, да играем сценки…”
Инициативен, остроумен, забавен е Гео Милев /тогава още Георги Касабов/ и сред съучениците си, и сред другарите си от махалата. “Бях му купил магически фенер с 12 стъкла от по 5 картинки – пише в едни биографични бележки за поета Мильо Касабов – и с този фенер отрано той бе героят в махалата. По празници и през свободно време събираше децата от махалата и им представяше картинките от магическия фенер. А по-после, като порасна, уреждаше забавления, декламации и др. по негов репертоар с магическия фенер. Чудо радост бяха неговите забавления за всички деца от махалата.”3
Много често нуждата от “репертоар” за семейните забави и другарските игри е принуждавала бъдещият поет да импровизира. И обикновено предмет на тези импровизации са били случки и преживявания от всекидневието на домашното обкръжение и другарската среда. Така в непосредствен досег с малките се раждат хрумвания за повечето от работите му за деца, хрумвания, които след време се осъществяват в звънки, бодри, жизнерадостни стихове.
Разностранни и подчертани са интересите на младия Гео Милев. Отначало той се увлича извънредно много в рисуването и проявява истинска дарба на художник. Близките му са единодушни, че ще се отдаде на изобразителното изкуство. Сетне страстно заживява с литературата, която става и негова съдба. като ученик още той редактира ръкописни вестници, пише стихове, превежда руски и френски поети, сътрудничи в изданията за деца.4 Малко по-късно, без да изоставя другите си занимания, се привързва към театралното дело. Неговата втора страст, ще каже след години Николай Лилиев, беше театърът… А през целия си кратък, но интензивно живян живот изпитва особено влечение към музиката. Това не са любителски изблици на младостта, нито суетна забава на безделник. Това са трайни, продиктувани от дълбока вътрешна потреба търсения и ламтежи, които, оплодени от стремителния ход на времето, постепенно изграждат у Гео Милев творческата личност и го правят една от най-интересните фигури в нашия културен живот пред Първата световна война.5
За да бъде така, изминат е път на продължителна и упорита подготовка. Наред с всичко от ранна младост Гео Милев проявява наистина забележително трудолюбие. Ламтежът му да види повече, да знае повече е неукротим. Книгите стават неразделни негови приятели. А книжарницата на баща му предлага толкова интересни неща. “В тая книжарница – спомня си един негов съученик – можеха да се намерят всички новоизлезли книги, поради което тя привличаше жадните за култура старозагорци. Тя бе като културен клуб на града… Георги отделяше голяма част от свободното си време, за да помага на баща си в книжарницата. Той бе най-големият син на многодетно семейство и изпълняваше с радост семейния си дълг… Бе добил умението да прочита изцяло или отчасти новоизлезлите книги, без да ги разрязва, за да не попречи на продаването им… Книжарницата беше важен фактор за неговото самообразование, което той ценеше повече от училищното образование.”6
Съвременници разказват: привечер, когато по-малките братя и сестри излизат на улицата да играят, майката, обезпокоена за своя най-голям син, влизала в стаята с намерение да го убеди и той да излезе. И още от вратата почвала:
– Георге, какво е това от теб! Може ли все да се чете? Я излез да поиграеш с децата!…
Следвал малко отсечен отговор, че той не е дете, но майка му упорствала, подканяла го да излезе, да се срещне с хора.
– С хора ли? – отговарял съвсем сериозно синът. – Та тук аз съм с най-добрите хора. Ето Ботев, Вазов, Пушкин, Лермонтов… – И показвайки на слисаната си майка книгите, повтарял: – Това са хора, и то какви!7
И ето, озовал се през 1912 г. сред богатия културен живот в Германия, за Гео Милев не е трудно да се ориентира бързо в него, да долови по-изпъкващите му прояви. Не му е трудно да оцени и значението на детската книжнина, към която, както видяхме, отрано още той има поглед и влечение. Появата на Албумите е израз именно на това влечение.
Десетина години по-късно, след като е изминал сложен и противоречив идейно-творчески път на развитие, за да стъпи сигурно на устойчивата почва на реализма, за да се насочи къв действително новото, революционно изкуство, към което така ентусиазирано, но не особено резултатно дотогава се е стремил, Гео Милев отново се връща към творчеството за деца. В кн. 2, г. VІІІ /1923/ на сп. “Детска радост” се появяват негови стихове, които бележат началото на поврата му към детската литература. За това време писателят Ран Босилек си спомня: “Гео Милев идеше често в книгоиздателство “Хемус” при директора Хаджиев и при счетоводителя Симидов, които му бяха близки познати, особено Симидов. Той наскоро се беше върнал от Съветския съюз. Често говорехме за литература и книгоиздаване. Помолих Гео Милев да напише или преведе нещо за “Детска радост”. Съгласи се веднага без уговорки да направи преводи от английски, немски и руски. За написване на свои творби за деца обеща да си помисли.
– Не е лесна работа – каза, – дори много по-трудно е, отколкото да пишеш за възрастни.
След няколко дни донесе две стихотворения “Борко и Бърборка”, написано живо и интересно по Рихард Демел, и “Готвачка” – по Паула Демел. Стихотворенията ми харесаха, поместих и двете в книжка втора на списанието, 1923 г. Разбрах, че го е увлякла тая работа, че е доволен, особено от първото стихотворение. Явно беше, че ще ни стане редовен сътрудник…”8
Гео Милев наистина става редовен сътрудник на “Детска радост”. От есента на 1923 до първите месеци на 1925 г. на страниците на списанието излизат повече от двадесет негови оригинални и преводни стихотворения, приказки и разкази за деца, които налагат името му и в тая област.9 Работи като “Ето, иде дядо Мраз!”, “На махалата котките”, “Патарак и рибок”, “Борак яйце”, както и редица от преводните му творби бързо намират път до сърцата на малките читатели. Известността на тези творби именно кара някои погрешно да смятат, че творчеството за деца на Гео Милев започва и едва ли не се изчерпва със сътрудничеството му в “Детска радост”. Всъщност това би могло да се отнесе до голяма степен за преводните му работи. Оригиналното му творчество в “Детска радост” е естествено продължение на творчеството му в Албумите. Сега обаче поетът е значително възмъжал и укрепнал и това личи и в подбора на темите, и особено в художественото им осъществяване.
По времето, когато Гео Милев започва да пише за деца, т.е. в навечерието на Първата световна война, нашата детска литература и по-специално детската ни поезия има вече своя история. П. Р. Славейков, Васил Н. Попович, Иван Вазов, Константин Величков са сложили началото. В края на ХІХ век и първите години на ХХ век са се появили списанията: “Младина” /1891-1915/, “Звездица” /1892-1914/, “Светулка” /1904-1947/, “Картинна галерия за деца и юноши” /1905-1925/, “Веселушка” /1908-1910/, “Детска почивка” /1909-1923/, “Детска радост” /1910-1947/ и първият по-сериозен седмичник за деца “Славейче” /1906-1910/ – едни от най-атрактивните средища за развитието на детската литература. Появили са се и автори като Чичо Стоян, Цанко Церковски, Цоньо Калчев, Васил Ив. Стоянов, Стилиян Чилингиров, Стоян Дринов, Трайко Симеонов, Ран Босилек, които се насочват изключително към творчество за деца или посвещават значителна част от работите си специално на децата. Приобщил е усилията си към това творчество и Елин Пелин.
Лутанията и заблудите, които неизбежно съпровождат първите стъпки на нашата детска книжнина, все по-определено се изживяват. От първоначалното и назначение на учебно-помощен материал, на илюстрация към педагогическите правила литературата за деца постепенно налучква верния път на развитие – превръща се в действително художествено творчество. Създателите на тая литература, най-прозорливите и най-талантливите от тях, поглеждат на своята работа сериозно като на особен, специфичен дял от общата ни литература, като на изкуство. Грубата, натрапената дидактика, най-характерният белег и най-очебийната слабост в творенията на първите ни стихотворци, започва решително да се преодолява. Вместо нравствено-поучителни предписания и студено досадно морализаторство, вместо сухо наставнически поучения и голо елементарно познание, поднесени често пъти в уж стихотворен размер и нагодени покрай другото с оглед преките образователни и възпитателни цели, най-добрите произведения за деца, излезли изпод перото на такива именно автори, носят всичките белези на пълноценни художествени творби. Тези творби в повечето случаи пак са свързани с работата в училището и с неговите образователни и възпитателни задачи, в тях пак се дават “наставления”, внушават се морални изводи, подчертават се поуки, пак се поднасят едни или други знания за света, но сега това се постига или поне налице е стремежът да се постига със средствата на изкуството, по художествен път. И темите любов към родината, към красотата на родната земя, към труда, към науката, стремеж към просвета и напредък, към народно добруване, теми, с които по начало е закърмена нашата детска книжнина, сега прозвучават много по-отчетливо, по-силно, по-резултатно.
Завоюван е впрочем солиден идейно-творчески терен. Положени са основите на здрави демократични и реалистични традиции в детската ни литература. Утвърдени са несъмнени ценности, които ще подготвят условията за нови, по-високи завоевания и в тая област на художественото ни слово след войните.
Като автор на произведения за деца Гео Милев следва установените традиции и се стреми да ги развива с оглед нарасналите интереси и потребности на младото поколение, в съответствие с повишените изисквания на живота. Ярък израз на тези изисквания и потребности дава Елин Пелин. В първия брой на редактираното от него списание “Чавче”, август 1913 г., обръщайки се към родителите, той пише: “Детето особено обича и добре разбира това, в което то взема лично участие, в което влага част от своята душа. Заинтересувайте детето с нещо, дайте му възможност да прояви своето творчество. Като работите заедно с него, направлявайте и неговата работа по желания път. Така по един неусетен начин вий ще приучите детето на труд и на съзнателно отнасяне към работата. Детето трябва да обича с интерес своето дело – това е главната основа на неговия напредък и духовно растене.”
Гео Милев споделя този дълбоко прогресивен педагогически принцип. Този принцип е основата на неговите възгледи за детската литература, пронизва и творчеството му за деца. За него произведенията за деца трябва да се създават по същите закони, както и произведенията за възрастни, само че с оглед особеностите на детското мислене и възприятие. Оттук и една от първите му грижи – тези произведения да бъдат съобразени с възприемателните способности на детето, да бъдат съзвучни с детската психика. В едно писмо до баща си /27 ноември 1913 г., Лайпциг/, в което известява, че е изпратил материали за Албумите, Гео Милев между другото пише: “Не знам дали всичко ще ти хареса, т.е. дали ще изглеждат стихотворенията като детски…” “Детски” в случая не значи вдетинени, издържани в един престорено наивен тон съчинения, не значи също така и съчинения грубо морализаторски. За Гео Милев детският писател трябва да има специфичен талант. Не е достатъчно само произведенията да бъдат достъпни за малките читатели. И тая достъпност не се постига единствено с разработката на близки до детския свят теми и образи. Писателят може да говори и за най-сложни неща, но преди всичко трябва да умее да се сроди духовно с малките, трябва да умее да гледа на света с техните очи.
Това изискване играе особено важна роля в развитието на детската ни литература. То се противопоставя на суетните опити за преднамерено приспособяване към детската душа, отхвърля умозрителното съчинителство и същевремонно допринася твърде много за разширяване кръга на детското четиво, по-специално на поезията за най-малките. В тази посока почвата, подготвена от автори като Чичо Стоян и Васил Ив. Стоянов, у които непосредствеността и чистотата на възприятията са най-близки до детското светоусещане, след войните ще даде нови, значителни плодове. Ще се явят нови творци, с несъмнена способност да разбират детската природа, да проникват в детската душа, да възприемат света наистина с очите на детето. Нека посочим най-характерните: Дора Габе с поезията си за най-малките и Ангел Каралийчев с приказния си свят…
Според Гео Милев детският писател трябва да гледа на децата като на равни, без да забравя, разбира се, ролята си на възпитател. Но тази роля трябва да се “играе” умно и с такт. Ако в обикновената възпитателна работа е нужен такт, толкова повече той е необходим и в поезията, която има предназначението да възпитава всестранно, но с други средства. В това отношение нищо не компрометира така много, както сухата проповед, както натрапчивото назидание. Гео Милев е чужд на грубата дидактика, враг е на всяко досадно нравоучителство. С децата трябва да се намери общ език, децата трябва да се заинтригуват с нещо и тогава по един именно “неусетен” начин може да се постигне желаният резултат. За какво да се говори на децата с езика на поезията? За много и много неща, и близки и далечни, и познати и непознати, и добри и лоши, и весели и тъжни… Писателят е в правото си да избира. Гео Милев предпочита измежду всички веселите. А за весели неща трябва да се говори и по весел, занимателен начин. Затова играта, движението, изненадата са обикнати негови похвати.
Основно изискване за едно художествено произведение е да бъде правдиво. Това напълно важи и за едно художествено произведение за деца. Основно изискване също така за едно художествено произведение е, както се казва, да може да се чете. Това обаче за художественото произведение за деца не е достатъчно. То обезателно трябва да бъде интересно, занимателно, да буди любопитството на малките, да увлича. Ако възрастните могат да четат с неотслабващ интерес десетки страници, та дори и цяла книга например без пряка реч, за децата, особено за по-малите, това е непосилно. Не сте ли забелязали как безцеремонно прескачат тези “мъртви” за тях полета? Разбира се, не пряката реч е, която прави една творба интересна или не. Малките читатели са равнодушни към застоя, не търпят статичното. За да разберете дали една творба ги е заинтригувала, дали ги е увлякла, наблюдавайте колко пъти ще възкликнат, колко пъти припряно ще запитат: “Ами сега какво ще стане?”, “А какво ще стане по-нататък?”, “Какъв ще бъде краят?” и т. н. за тях действието и образът са всичко. И писателят трябва да държи сметка за това. Чрез тях най-вече той осъществява службата си на възпитател. Гео Милев гледа на тая “служба” с отговорността на писател гражданин, на писател патриот. Неговите Албуми се раждат преди всичко от желанието да се запълни “отчасти поне голямата празнина в нашата книжнина, предназначена за нашите български деца”, както убеждава той в едно писмо баща си. Любовта на поета към децата на народа, страстното му желание да се работи за тяхното пълноценно израстване – ето мотивите, които го движат като автор. В тоя смисъл у Гео Милев има нещо от идеализма и благородството на пионерите на нашата детска книжнина, пък и не само детската. Петът иска българските деца да растат бодри и честни, правдиви и умни, знаещи и културни. На тях им предстои много да извършат в живота, а за това следва и добре да се подготвят. Литературата е едно от средствата по пътя към тая цел.
Покрай всички необходими предпоставки за хармоничния растеж на младото поколение Гео Милев набляга особено много на една – естетическото възпитание. Като изхожда от конкретно-историческите условия, от насоките на обучението и от нарасналите нужди и задачи на времето, поетът намира необходимостта от естетическа грамотност, от естетическа култура за извънредно важна, неотложна. Естетическото възпитание е неделима съставка на цялостното възпитание и да се накърнява или пренебрегва тя – значи да се разчита на едностранчиви, на половинчати резултати. А вкусът към хубавото, усетът към красивото трябва да се насажда у човека от най-ранна възраст. Пропуснатото тогава сетне не може да се навакса, както трябва, никога. Гео Милев знае много добре това и работата за естетическото образование на младото поколение става една от първите му амбиции. Като излага подробно характера и задачите на библиотеката, която се готвят с баща си да издават, той подчертава: “Издателство “Детска радост”10 си поставя за задача не само да дава интересно и занимателно четиво за децата, а тоже да работи и за изработването на естетичния вкус в поколението още от началната ученишка скамейка, работа, на която – нека го признаем – до днес не се е обръщало никакво внимание не само в основното училище, а тоже и в горните класове на гимназията дори, вследствие на което – твърдим с положителност – по-голямата част от нашето общество, излязло из училищната сграда, не може да прочете правилно един прост стих, не притежавайки абсолютно никакви понятия от стихотворен размер, ритъм, стъпки, цезура и пр.”
Не придирвайте много за претрупаността на фразата. Нека не ви смущава и категоричността на тона. Не е ли това предвестник на същия този тон, който вие добре познавате от войнстващите статии в сп. “Пламък”, от палещите строфи на “Септември”, тон недвусмислен, прям, повелителен, рязък, на който трудно може да се възрази и когато аргументацията не е съвсем безупречна, и без който Гео Милев е просто немислим? Взрете се по-добре в смисъла на думите, пренесете се във времето, когато те са казани от един 18-годишен младеж, за да разберете истинската им цена… Не във формалното зазубряне на литературните понятия и термини е работата. Няма нищо по-неприятно и по-тъжно от естетическата неграмотност. Естетически неграмотният е глух за красотата и в живота, и в изкуството. Той може да има диплом за висше образование, може да бъде и добър специалист в професията си, но е лишен от усет за хубавото, от вкус към изящното, а това значи, че е с накърнена душевност. Да не можеш да почувстваш поезията това е повече от тъжно, това е своего рода наказание. Това значи да не можеш да различаваш красивото от грозното, талантливото от пошлото, майсторството от безвкусицата, истината от лъжата. Обикновено такива хора са колкото самомнителни, толкова и невежествени, колкото ограничени, толкова и коравосърдечни… Ако талантът се ражда, естетическият вкус, естетическата грамотност се придобива. Това не е “предразсъдък”, както лекомислено махват с ръка някои, нито порция “добавъчно” /без която евентуално може да се мине/, както невежествено поддържат други, това е потребност, властна и неизтощима потребност, която прави човека по-пълноценен, по-човечен. В името на тая задача, както е известно, Гео Милев отдава цялата си кипяща енергия и страст. И това е едно от най-високите му измерения като културна личност.
Тези опорни точки в отношението се към детската литература Гео Милев запазва и след войните, когато започва да сътрудничи на сп. “Детска радост”. И за разлика от творчеството си за вързастни в детските си творби остава последователен реалист, демократ, хуманист. Нещо повече. През 1925 г., няколко месеца пред зловещите априлски дни, той замисля издаването на ново списание за деца с определена идейно-естетическа насока. В своите “Спомени” Ангел Каралийчев свидетелства: “Веднъж в Чипевата книжарница Гео ме дръпна настрана, сне шапката си, отмахна ниско падналия кичур над дясното му око, закрито с черно очило, и каза направо:
– От няколко дни ви търся. Ще ви задам един въпрос. Решил съм да започна в най-скоро време едно детско списание. Трябва ми за съредактор един белетрист. Приемате ли да започнем списанието двама? То ще бъде ляво, истинско детско списание.
– Откога? – попитах аз.
Той отговори:
– Щом се подготвя. А знаете, че аз пипам бързо. Всичко ще уредя сам: реклама, печатница, хартия. Вие потърсете сътрудници, които могат да пишат разкази. От мене искайте стихотворенията! И художник ще намеря.
– Защо не? – отговорих му, зарадван от предложението. И другарите надали ще имат нещо портив, защото Гео е съвършено наш човек и започна да пише и печата в списанията много хубави детски стихотворения. Сговорихме се за обща робата, ръкувахме се сърдечно и се разделихме. Но вече не се срещнахме…”
Двадесетина стихотворения… А десетилетия вече те увличат и радват българските деца. Дведесетина умни и пъргави, жизнерадостни и сърдечни приятели. С тях е и смислено, и занимателно, и весело. Те носят волност и широта, създават преснота и разнообразие, правят ни по-чувствителни към красотата и доброто.
И в това е тяхната непреходност.

Бележки

1. Почти никой досега не е спирал по-трайно вниманието си върху творчеството на Гео Милев за деца. В многобройните статии, спомени и изследвания на литературното наследство на поета понякога не се отбелязва дори, че на неговото перо принадлежи и една поредица талантливи творби за деца. Една-две бележки в печата, появили се преди доста време, и десетина реда в учебника по детска литература – това е всичко, посветено на тоя дял от творческите усилия на поета.
2. Всъщност тези редове от писмото са и редове от циркуляр за проектираната библиотека “Детска радост”. Гео Милев пише този циркуляр в края на ноември 1913 г. в Лайпциг и го праща на баща си в Стара Загора да го напечата и разпространи сред учители, родители и книжари… /Вж. “Литературен архив, том втори. Гео Милев”. Встъпителна статия, публикация и коментар от Георги Марков. Изд. но БАН, 1964 г./
3. Вж. “Гео Милев /Георги Милев Касабов/. Живот и творчество, от баща му Мильо Касабов”.
Литературен архив, том ІІ, с. 465-483.
4. За пръв път Гео Милев печата в популярното детско вестниче “Славейче”, редактирано от Чичо Стоян. В брой 15/1907 г. на “Славейче” излиза стихотворението му “Зима”, а в бр. 35 същата година и рисунката му “Как се рисува” – една забавна детска игра. Тогава Гео Милев е ученик в прогимназията…
5. В своите спомени другарката на поета Мила Гео Милева отбелязва: “Когато се запознахме през ноемри 1917 година, веднага пред мене се очерта личност с много голяма ерудиция и резки мнения по маса други въпроси. Разбрах, че той обича и познава, и то не дилетантски, всички изкуства, най-много наред с литературата – театралното изкуство.”
6. Виж спомените на проф. Атанас Илиев в сборника “Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременниците си”, 1965 г.
7. Виж статията “Къщата музей “Гео Милев” от Ст. Андонова в специалния брой, посветен на поета по случай 33 години от неговата смърт, Ст. Загора, 1958 г.
8. В началото на април 1958 г. поставих на Ран Босилек някои въпроси около сътрудничеството на Гео Милев в сп. “Детска радост”. Както винаги, старият писател с охота се отзова. За пръв път неговите отговори са публикувани в сборника “Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременниците си”, 1965 г.
9. Повечето от творбите си в “Детска радост” Гео Милев подписва с истинското си име дори и тогава, когато е подсъдим. Печата и с псевдонима Здравко или с инициалите Г. М., а понякога без подпис. В книгата си “Гео Милев – живот и творчество” Пенчо Пенев посочва, че в “Детска радост” поетът писал и под псевдонимите Чичо Спас и Здравко П. В “Детска радост” под такива псевдоними няма работи от Гео Милев.
10. “Детска радост” е първоначалното название на проектираното издателство, което впоследствие се преименува на “Детски живот” вероятно по съображения на бащата М. Касабов.
Гео Милев. Пътят му към творчеството за деца – сп. “Пламък”, 1967.
На същата тема е публикувал статия и Т. Янчев “Авторът на “Септември” и децата”, “Смяна”, 1973, кн. 8.