МИХАИЛ АРНАУДОВ

ДУХЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

Антологии, правени от поети, са по необходимост субективни, ако не дори и пристрастни. Защото прави са и Волтер, и Сент-Бьов, когато не очакват пълна справедливост или мярка в преценката на стихове от едного, който сам се е опитвал да съчинява рими, без да бъде щастлив в признанието на литературните критици или публиката. У такъв несполучил поет остава винаги едно огорчение, което ще потърси при сгода своето отмъщение, макар и в най-прикрита форма. И ние сме били свидетели в литературния живот – и у нас особено – на множество вражди между писатели, когато при различен успех те са попадали в положение на съдени и на съдии. Добрият тон би изисквал собствено да не влиза поетът в тая трудна роля – да подлага на критика своите събратя, когато и те все тъй лесно, ако не и с много по-голямо право, биха могли да сторят същото към него, без да виждат обаче някаква полза от това. Но слабостите са слабости, изкушенията често неотвратими – като средство за собствена реабилитация на провалените, които не са най-сетне лишени от инстинкт за самосъхранение – и специално, когато стане нужда да се подбират за антологии чуждите работи, там по необходимост трябва да се вземе становище, да се изкаже мнение и в такъв случай някак по неволя поетът е длъжен да разкрие картите си, да определи отношението си към своите събратя. И честит оня, който прояви максимум самообладание и обективност. Той може тогава като критик, ако не като поет, да порасне малко в очите ни.
Това тъкмо наблюдаваме и при Гео Милев.
Няма да говоря нищо за поезиите му, защото не тях имам днес пред очи. Няма да зачеквам и неговите литературни метаморфози, смаяли не едного от непосветените в литературните ни нрави. Млад и дързък още, той искаше да предизвика всички, чрез своите Везни особено; мненията му за лица и теориите му върху изкуството представляваха странна смесица от правилни догаждания и каприз и надменност. Но той се отказа после от много свои прегрешения, за да търси снизхождението на същите, които бе отрекъл, и да се кълне в догми, които бе сринал. И разкаянието му изглеждаше искрено. Като документ на прояснение, на самокритика, на уталожен дух някои негови писания правеха добро впечатление. И ето сега той ни поднася една антология1, която въпреки някои предвзети идеи и заблуди не иска да се шегува със сериозни неща.
Антологията се предхожда от една “Кратка история на българската поезия” в 20 страници. Това като обем не е малко за оногова, който има да каже и знае да каже нещо по въпросите. Една голяма история на литературата може да е претъпкана с факти, анализи и мнения и все пак да съдържа незначителна сума от общи идеи и правилни характеристики. Важи, значи, не обемът, а качеството на това, което се дава. И Гео Милев, въпреки скромните размери на увода си, казва доста; някои от възгледите му са доста интересни като опит за честно и открито отношение към литературните величини у нас. Което, разбира се, не изключва и недоразумения.
Нека се спрем на по-същественото от историческия преглед и преценките на автора.
Той започва с твърдението: “Всичко до средата на ХІХ век, писано с български букви на старобългарски, среднобългарски или славянобългарски език…, е днес само предмет от исторически, археологически и филологически интерес. Но то не е литература – в днешния, модерния смисъл на думата – художествена литература… За българска литература може да се говори едва от средата на ХІХ век, когато се появяват първи опити за лично творчество, опити за въплотяване в словесен образ на лични чувства и емоции.”
С това съждение можем да се съгласим, но условно. То е право с оглед към несъмнената истина, че до 1850 г. писателят у нас се чувства роб на обществените неуредици, на пробуденото национално съзнание, на неоформения книжовен език, на първобитните литературни традиции. Както съм казал вече веднъж – в статията си “Канонът на българската литература” /Пролом, 1922/, – дори и след 1850 г. литературата ни не е отишла много далеч. “Колкото и да ни е мила тази епоха с патоса, устремите и жертвите си, литературни ценности тя знае твърде малко… За филолога, историка, библиографа тук има богато поле за жетва; за читателя, който извън временното и преходното би искал да почувства откровенията на един велик дух, остава там сравнително малко.2”
Г-н Милев отрича почти всичко до тази дата, средата на ХІХ век. Той би могъл да се допълни, както бих се допълнил и аз, само в една точка. В тая, която досяга неписаната литература. Защото наистина ние имаме една поезия и от по-рано, толкова старобългарска, колкото и новобългарска, толкова колективна, колкото и лична. Народната поезия, родена в тъмни, доисторически епохи, тя се преражда постоянно и в своята устна традиция тя внася екове от езическо и старобългарско време покрай излияния и разкази от новите дни. Родена из едно колективно съзнание, из патриархалния мироглед и социален строй на древните славянски племена, който продължава да вирее и в по-новите векове, тя отразява най-субективни ноти, носена е от естетическия усет на избрани певци, които, макар и анонимни, имат своя душа и свои изразни средства. От песен до песен съществува грамадна разлика и тая разлика – в разнообразието на вариантите дори – е правилно мерило за разликата в личните дарби и в личното лирическо и епическо настроение. Народната песен не бива да се подценява за това, че не знаем автора и или че не можем да слезем до съкровената и наивност. Ако тя не стои в пряка генетична връзка с новата ни литература, в замяна тя притежава ценни качества, присъщи на примитивното изкуство, както и една оригинална, дълбока мелодика, която носи печата на несъзналия се гений компонист у народа.
Първи български поети, първи по време, са според Милева Добри Чинтулов и Петко Славейков. Това е вярно. Не би било обаче зле сега да се добави и Найден Геров, започнал не по-лошо от двамата, но спрял сравнително рано и публикувал само малка част от своите неща. Още в 1842-1845 година Геров като студент в Одеса пише патриотически песни и елегии, които технически надминават всичко подобно по-рано и свидетелстват за значителен талант. Никой преди него не би могъл да има тоя сигурен ритъм и тази чистота на израза, каквито срещаме напр. в това обръщение към българския Аполон /Гуслан/, призован да вдъхнови поета за една химна за цар Симеона:

Пред твой днес аз стоя олтар,
на тебе въпия, Гуслане,
разкрий твоите щедри длани.
Излей на мене своя дар,
моята гусла нагласи,
като достойно да умея
аз Симеона да възпея…

Или в една любовна елегия, с рисунъка и на сърдечна мъка и на картина в природата, първият куплет на която /от 1845/ гласи:

Настана вече хладна есен!
Зелена пъстра пелена
по белий божий свят чудесен
попари лютая слана…

А продължението /в поправена редакция ат 1850 г./ :

Избухна грозна страшна буря,
от черен облак притъмня,
из корен вихрушка катуря
столетни дръвье по земя…
Не пеят в гори сладки птици
и онемяло е в село,
девойки, мили хубавици,
не се събират на хоро.

И гиздава мила Богдана
затули ми се от очи,
та люта горест младост ранна
от образа ми заличи…

Тази елегия не е за пренебрегване; и тя ни разкрива един извор на вдъхновение, което после по разни причини пресеква. Първият извор по време; защото стиховете са с 4 и 7 години по-стари от поезията на Чинтулова или най-малко нейни връстници.
Те, както и другото поетическо наследство на Герова, скрито в архивите му или отчаст печатано на времето /поемата Стоян и Рада, 1845/, показват, че в негово лице ние имаме един от родоначалниците на новата поезия. Прозата на писмата му все от тогава е по стил, наблюдение и хумор пряко предтеча на Вазовите пътни бележки и битови описания.
Г-н Милев говори за “езикова и стилистична” завършеност на някои фрагменти /само фрагменти/ у Чинтулова и цитува като образец, който “би могъл да бъде написан и днес”, куплета:

… Издигна си ръката да замери,
но в този час, когато се съзре,
ръката му започна да трепери
и месеца печален го огре…

Струва ми се, тия четири реда не могат да се поставят по-горе от Геровите стихове, писани по-рано. Но общата съдба на Чинтулова и Герова е да не се отнасят със свещена сериозност към един божи дар, тъй рядък тогава, и да парясват поезията си в угода на една мирна кариера, учителска или чиновнишка, която ги избавя от борба със словото – и с бдителната власт. “Така, като пръв поет в България остава П. Р. Славейков.”
След Славейков иде Ботев. Него Милев брои, както по-късно и Яворов, тая конгениална на Ботева натура, за “изключение в общото развитие на българската поезия”. Единият и другият “не се побират в нормалната схема”: Вазов – Пенчо Славейков – младите поети. Ботев и Яворов са “еманация на расовия гений”, излизат “вън от рамките на народа като бит и живот, вън от условията на момента и средата”, защото “геният е абсолютен, идеален в своята същност”.
В тия думи и термини на Милева има само метафизическа мъгла, само историческа мистика и спекулативна естетика. Сякаш възгледи отпреди 100 години. Еманация, абсолютност, идеал, вън от момента – това беше тъй преди Иполит Тена и Фехрена. Днес не вярваме на този род чудеса, освен ако не признаваме чудото навред, в един принципиален смисъл. Абсолютното се оказа твърде относително и резултат на една подготовка, чиято вътрешна /психологическа/ и външна /историческа/ линия може да се проследи по много документи. Нищо не е вън от историческите възможности на нормалните схеми или то е такова само за екзалтирани естети, които не искат а изучават в подробности генезиса на крупните събития. Навред, гдето една гениална личност бъде поставена в условията на своето време и на своята среда – интелектуална и социална, – тя получава толкова много осветление, щото и при най-голямото преклонение пред подвига и ние не преставаме да я броим нормален продукт, законен завършек на едно общо развитие. Нито Шекспир, нито Гьоте, нито Пушкин са мислили без предходниците си и съвременната тям куртура. Те са брънка в една литературна верига, която можем да изучаваме добре по документи на епохата и на националните съдбини.
Частно Ботев и Яворов, чиято стойност се представя и нам лично тъкмо тъй от висок разред, както и на Милева, са твърде нормални, твърде ограничени от момента явления, подпълно вместими в “рамките на народа като бит и живот”, и странно би било, ако не беше тъй. Моментът е, разбира се, толкова онова, което характеризува историческите условия в България, колкото и влиянията, дошли от Европа да оплодят домашните заложби. Революционните настроения и социалните убеждения на Ботева или Яворова не висят във въздуха, а имат своите мотиви, своето оправдание и своето потекло в сродни течения на мисълта у нас и другаде. Връзките на Ботева с руските емигранти и на Яворова с македонските дейци са известни; заемките им – в поезията отвън редом с продължението на известна традиция /Раковски, Славейков у Ботева/, са също налице. Нима Яворов би станал символист, модернист и както още ще наречем автора на “Безсъници”, ако не бяха Метерлинк, Верлен и други европейски поети, четени от него, в някои точки и копирани дори? Една подробна история на кръстосаните влияния в новата ни литература би открила толкова взаимоотношения с Русия, Франция и останалите страни, щото и в поетическо отношение ние би станали европейска провинция, заплашена да загуби своята оригиналност и вън от всяка опасност да ражда “абсолютни” гении… Но въпреки всичко нашият писател остава верен син на народа си, тъй като заетото у него – у добрия писател – е все пак майсторски асимилирано. “Еманацията” на расовия гений не изключва нито връзки с живота на околната среда, нито плодоносни внушения от по-далеч.
“Иван Вазов – напротив, с цялото свое голямо и разнообразно литературно дело се явява като представител на българския народ тъкмо в рамките на неговия бит и живот, в рамките на дадения исторически момент.” Това “напротив” се отнася до Ботев. Контрастът обаче е изкуствен, Милев напразно иска да тегли рязка демаркационна линия между Ботева и Вазова, съвременници и представители на второто поколение истински писатели у нас, които родени около 1850 г., изпъкват в литературата към 70-те години. Това, което отличава Ботева от Вазова, то е темпераментът, то е волята, то е мирогледът, с всичко органически обусловено в него. Сближва ги в замяна моментът, националният бит. Същата разлика ние наблюдаваме между Раковски и Славейкова: между емигранта революционер и хрисимия учител, легалния борец. Общи идеи, общи назрели въпроси на публицистиката и дори общи решения, но различни пътища по силата на две тактики, в основата на които лежат две диспозиции на духа. Всички усилия на доктринера естетик да раздели това, което е органически съединено по силата на обществени условия, са залудо. Антагонизмът между Ботева и Вазова намира своето естествено допълнение в безброй допирни точки. Те са две страни, две възможности на един и същ национален тип. Това, което казва Милев за Вазова: “Вазов е чувствителната струна, която се отеква на всичко, що вълнува неговата съвременност. И тази струна звучи в унисон с чувствата и мислите на съвременниците – на целия народ”, то би могло да се приложи безпогрешно и за Ботева. Без малката хипербола “на целия народ”. Защото има народ и народ и както съвременната политическа демокрация не говори от името на “целия народ” въпреки обикновената фразеология, така и Вазов не е поетическа уста на всички българи. Той е “народен поет” само като поет на интелигенцията, на голяма част от интелигенцията, какъвто е не по-малко и Ботев. Кой засяга по-голям кръг със своите крилати думи, това не може да се определи. Но единият и другият са популярни за времето си; може би Ботев е по-популярен тъкмо защото е “по-чувствителна струна” за вълненията на своите и нашите съвременници… Милев напразно поставя на две различни площи толкова сродни по някои основни сюжети индивидуалности. При съзнание на всичката противоположност в идеология и темпераменти на двамата те са пак израз на епохата си и се допълват взаимно.
Прави чест на Милев, ако – в опозиция към крайните поклонници на Пенчо Славейков, които унищожаваха всичко преди него – има смелостта да отдаде заслуженото на Вазова. “Със своята половинвековна писателска дейност Вазов е установил себе си като несъмнен фактически патриарх на българската литература – и на поезията, и на прозата… Неговото дело е основа и традиция на младата българска литература”. Това трябва да се съзнае най-после от всички, за да не се тъпче правото и да се служи демагогски на временни увлечения от този или онзи моден писател.
Милев пише още: “Към епохата на Вазова принадлежи и много по-младият Кирил Христов – най-значителният от епигоните на Вазова… Поезията на Кирил Христов се е самообезценила поради преходността на мотивите и – оня “нов девиз” на някакво своего рода индивидуалистично-еротично епикурейство…”
Редакторът на антологията не е прав. Той отрича Христова само по силата на оная вражда, която възбудиха някои негови поетически изповеди и непоетически дела и мнения. Един ден, когато се изучат аналите на новата ни лутература и когато бъдат публикувани автобиографии и мемоари, ще се прецени по-хладнокръвно и без злоба литературната физиономия на Кирил Христова. У тоя човек има големи противоположности и неизравнен характер; има слабости и грешки на човека, които не бива да ни заслепяват за несъмнените ценности в книгите му; има несъответствие между лирика и проза, което също трябва да ни предпази от отричане на едро. Да се нарича Кирил Христов идеолог на една “полуинтелигенция”, да се таксува делото му като “самообезценено” и да се вижда там само “формално несъвършенство” и “суров делничен език”значи наистина да се изпада в жесток предразсъдък. И после, Христов не е “епигон на Вазова”, а цялостна, значителна, самостойна величина, която отбелязва един от върховете на новата ни поезия. У него стих, мотиви, поетически характер са нещо досъщ тъй своеобразно, както са те у Яворова, негов съвременник и равна нему по значение литературна личност. И ако става дума за недостатъци на техниката му, те не са повече, отколкото у кой да е друг наш голям поет, Вазов или Ботев например. В замяна: образност, емоционалност и сложна гама преживявания го спасяват сигурно, придавайки му онази оригиналност, която го дели от всички останали. Нещо болезнено в чувствителността и една хипертрофия на личното аз му спечелват укора за егоизъм; но ясно е, че тук има органически, първични разположения, които, засилени от условията на средата, трябва да бъдат обяснени психологически, разбрани със снизхождение и симпатия въпреки язвителната сатира, на която той се отдава в моменти на дълбоко огорчение. Сгорещеното му въображение и мнителността му го подвеждат за манифестации на гняв, за изобличения, които прехвърлят мярката на оправданото от обстоятелствата. Но ние знаем и подобни увлечения и другаде, без да се показваме тъй непримирими в строгостта си.
Сполучливо характеризира Милев Пенча Славейкова. С право изтъква той у тоя радикален враг на “вазовското” направление грижата за външна форма, надмощието на мисълта и липсата на непосредственост, на чувство: така бях схванал и аз Славейкова в оня очерк за етапите на новата ни литература. Съществените елементи на Славейковото творчество са: формализъм, идейност, сантименталност. Това е често “творчество” в условен смисъл: като воля за поезия, като усилие да се овладее език и тема на поетизирането. Но какви мъдри съвети умеше да дава този отрицател на баналното, този верен пазител на заветите, прокламирани от Гьоте, от Хайне и от немския естетик Фолкелта, този поклонник на Ницше – и апологет на народната песен! Влиянието му е било най-благотворно. Влиянието на един освободител, който не можеше да освободи само едного – себе си. Собствено, каквото добро и силно има у него, то се дължи тъкмо на този критицизъм, на тази естетическа култура, на това школуване у поети и мислители в Германия и Русия. Някои епически късове и някои литературни очерци са отлични примери. Но лиризмът му плаща дан на една преднамерена идея, страда от сухота и изпада в груб сатирически тон или в подсладена сантименталност и търсена наивност. Първичните сокове на поетическото създаване му са рядко достъпни, сродяването, превъплъщаването, стихийното отдаване – също. Вместо стила на художник, който е намерил и изказал себе си, той има често маниерата на оногова, който иска да прави школа. Аналогия другаде: Стефан Маларме. И каквото е Верлен спрямо тогова, това е за Пенчо Славейкова – Яворов: постигане на дисциплината, на идеала, начертани от един предтеча.
За автора на “Подир сенките на облаците” Милев мисли: “Яворов си има свой особен произход, отделен от всяка литературна традиция: изключение в общото развитие на българската поезия”. Всъщност като Ботева /тая “първа еманация на расовия гений”/ и Яворов /тази “втора еманация”/ си има традиция и не е никакво изключение. Казах по-горе в какъв смисъл трябва да се разбира това. Милев търси една тясна формула за творчеството на Яворова, прогласява го като съсъд за “скърбите, мъките, страданията, ужаса на петвековното робство, легнало дълбоко в българската душа”; Яворов бил призван “да отпечата в поетическо слово тая горест на прадедите, да понесе като поет нейния кръст”. Това е твърде поетически казано и няма нищо общо с историческата и психологическата действителност. Аз не виждам тая връзка на ужаса, на демоническото, на страстното у Яворова с петвековното робство; виждам само една своеобразна индивидуалност, предала част от настроенията, инстинктите и мечтите на своята епоха, предала и нещо от родствените души по цял свят или най-малко от поезията на Лермонтова, Верхарна и френските или руските символисти, която го е очаровала.
Силата на Яворова е в музикалния каданс и в енергията на ритъма. Една особена пластика на словото, която се къпе в игра на тоновете и знае чудна архитектоника на звуковите групи. Всичко това, въпреки толкова аналогии с творчеството на чужди поети, е у него най-естествено никнало като корелат на вътрешно напрежение, на тъмни предчувствия. Колкото по-смътно, по-органически обусловено е чувството, толкова по-малко положително съдържание ще има поетическият израз – и толкова повече нужда от езикови средства, които действат на подсъзнателното ни аз. Но, разбира се, всичката тая философска размисъл, тая магическа загадъчност, която виси като гъста мъгла над образите у Яворова, има нещо пресилено, нещо маниерно, което досажда. То именно се дължи на подражателност, от която авторът е свободен в най-добрите си лирически късове. Няма да определям стойността на Яворовото дело по отношение на другите наши поети, ала аз не мога да подпиша преценката на неговия адмиратор, която гласи: “Най-големият поет на българското слово, поет от величината на един Байрон, един Бодлер, един Верхарн или който и да било от най-големите лирици на световната поезия”. Това е много силно казано и това “най” е толкова по-подозрително като истина за Яворова, че самите тези сравнявани величини: Байрон, Бодлер, Верхарн, са от най-разнородно естество по значение за световната литература. Аз не виждам как Байрон, който прави епоха в ХІХ век, може да се поставя наред с един Бодлер или Верхарн, много по-ограничени по самобитна сила и международно влияние.
Сигурно Яворов прави школа между следното поколение писатели, както я прави и Пенчо Славейков; но прекалено би било да се твърди: “Всички поети от 1905 г., та дори и до днес, стоят под влиянието на Яворова – без, разбира се, да могат да го постигнат или имитират”. Г-н Милев напразно свежда толкова темпераменти и тенденции към всемогъщото въздействие на Яворова. Много от онова, което сочи яворовски елемент, се оказва подслушано у същите ония чужденци, от които се влияе сам Яворов. У Самен, Грег, Метерлинк; или у Стефан Георге; или у Брюсов, Маяковски, В. Иванов и други модернисти има безброй клишета, повтаряни и у нас независимо от Яворова. “Десетилетието 1905-1915 г. е времето – казва Милев, – когато българската лирика достига своята пълна зрелост, когато изобщо се завършва бляскаво организационния период на българската поезия. Това е времето на Яворов, Бояджиев, Кунев, Траянов и на една група по-млади поети…” Между тези по-млади Милев поставя Дебелянов, Людмил Стоянов, Е. Попдимитров и Н. Лилиев.
Но, струва ми се, Милев пропуска имена на съвременници в тая редица и изпреваря с присъдата си за “пълна зрелост” и “бляскав завършек”. Каква е тази зрелост и този блясък, ако сигнатура на поколението е “отчуждаването на поезията от живота”? Аз бях писал в една своя статия: “Общо взето, новото време завършва поетическо-стихотворната еволюция на предходната епоха, като достига неведнъж до мъртва точка – изключителния култ на формата… По-далеч в пътя, гдето е вкаран от някои представители на най-младото поколение, стихът не може да върви. Някаква анемия е отнела жизнеспособността му…” И аз изказвах надеждата, че обнова и засилване могат да дойдат само ако се подири сродяване с “чувства и идеи, които изразяват надеждите, съмненията, всички реални настроения на настоящето”, ако поезията стане “изкуство, способно да буди ентусиазъм”. Тоя момент не е още дошел. “Зрелостта” и “блякъсът”, които вижда Милев, са илюзорни. Трябват нови дела, за да се убедим в неговите очаквания. И новите времена, променили социални отношения и жизнени настроения, наложили една преоценка на идеи, разбирания и домогвания, тласнали към нови културни идеали младото поколение, след като то е изживяло една дълбока нравствена криза, свързана със съдбата на народа ни и със световната катастрофа, могат да повлияят решително за един поврат на поезията ни към оригиналност и сила.

Бележки

Духът на българската поезия. По повод на една антология – сп. “Българска мисъл”, г. І, ноември 1925 г., кн. 1.
На два пъти Гео Милев публикува критически отзиви за М. Арнаудов в своето списание “Везни” /г. ІІІ, кн. 6 и 14/. Първия път той критикува студията му “Към психологията на поетическия опит”, поместена в годишника на Софийския университет, а втората – “Няколко глави от Психологията на творчеството”. Макар преди това в писмо до баща си от Лайпциг да се бе изказвал с висока оценка за него като професор, в отзивите си Гео Милев критикува М. Арнаудов от своите модернистични разбирания за изкуството и творческия процес. Въпреки това обаче М. Арнаудов пише своята рецензия за “Антология” в спокоен и толерантен тон, макар оценката му за поезията на Гео Милев да не е висока и макар да отхвърля някои от гледищата му, изразени в предговора към “Антология на българската поезия”.
1. Гео Милев. Антология на българската поезия. Издание на Ф. Чипев, София, 1925 г.
2. Срв. И прегледа ми „Българската поезия през 1922 и 1923 г.” в Годишник на журналистите, 1924 г.