ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ

ГЕО МИЛЕВ. ЖЕСТОКИЯТ ПРЪСТЕН

Това е една в пълния смисъл на думата нова книга: блестяща, възхитителна и парадоксална. Тя събужда душата от нейния делничен сън и я обсипва с елмазния прах на очарованието и с бисерната роса на тъжовни въжделения. Тя извиква в ума странни и заплетени представи, странни и заплетени идеи: сякаш маков сок, от който съхнат устните и над душата надвисва

като кошмар страхотен, сред тишина гробовна,
Реалността – нелепа, свирепа и върховна…

Тук всичко е звук и образ – сам за себе си – вън от реалността. Реалността е бреме, което отегчава твореца и спъва порива на душата му. Какви са корените на тоя нов душевен exelsior? Де се крият началните извори, отдето бликат тия пеещи потоци, чиято музика е изтъкана от ненадейни отражения?
Може би несъмнено това е оня стремеж към простота, който характеризира най-новото изкуство: простота до грубост, нещо от оная примитивност, с която би гледал на света първобитният човек. Простото детско чувство, блянът, експресията, екстатичното вълнение, като в ранните епохи на мирозданието – дири сякаш да съчетае хоатичните нишки, що свързват нашия подсъзнателен живот с тайната на света и с всички други тайни, колкото са останали. И единствен начин за това то намира в поетичния образ – едни от ония вълшебни перли, които душата пази в своите глъбини, сякаш звезда паднала там преди векове и сега отново възкресена. Образът дири от своя страна оплодотворяване чрез съчетание с други образи и по тоя начин създава символа. Символът е мозайка от образи, разрешение на тайната във въображаеми форми, чиито релефи се очертават вън от времето и пространството. Символът не е алегория /едно от чудовищата на романтичната школа/, а – първично състояние на душата /когато алегорията е грубо умопостижение/; Символът – онова визионерско състояние, когато мисълта не се влачи по низините и голите равнини на познанието, а лети от връх на връх, дето съзира необятности, чужди за нашия строго логичен ум; Символът – ключ и тайна едновременно, подател на чудеса, достъпни само на ясновидци или на задгробници; Символът – единствената и последна утеха за всеки творец на красотата, по думите на Уайлда, е символ на символите; когато тя ни разкрива себе си, тя ни разкрива в огнени краски целия свят.
Тоя творчески процес обаче, който би бил съвършен, ако би бил постижим, в поезията на Гео Милев търпи съществени отклонения. Нейните пътища са непостоянни, мълниеобразни: светкавици и гръм, и след това: непонятни, дълги, зловещи и пусти мълчания. Нейните образи имат многоцветната панорама на нощен фойерверк; те не горят с болезнен плам върху живите рани на душата, а прелитат като блуждаещи аеролити над сънна пустиня.

Главата ми – кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд и мъгла
в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.

Коварната изменчивост на образите, невероятната им и често пъти изумителна внезапност дават на тази поезия – наред с примамния дъх на новота – и един едва доловим нюанс на разочарованост. Попадаш в някакъв магичен кръг, дето чудесното се преплита с невъзможното, и когато заклинанието изчезне, душата се сепва разкаяна, защото не е намерила изцеление. И ще ти се – преуморен от блясък, от фантастични сияния и центробежна музика – да промълвиш с думите на автора:

Магията не е изкуство –
и злото няма да намериш ти!

Продължавам, за да прибавя веднага: не мисля, че това е недостатък. Но то е, във всеки случай, едно отрицателно достойнство. За щастие, тая нестройност – в много случаи оригинална и красива – тая удивителна разсеяност на образите, която им придава гиздавостта на перли върху пречупен лъч, – тая неовладяна напълно стихия на първобитния хаос – не е господстващото начало в поезията на Гео Милев. В тоя хаос – из който по думите на Заратустра неминуемо ще възникне една звезда, – из неговите безпределни фосфорически талази възлиза, кротка, смирена и спокойна, една проста човешка душа.

Аз, или тая бледна вечер –
но бледнината е безкрайна!

Една душа все пак, която, уморена да блуждае – без път и без компас – по произвола на своя “неврастеничен сплин”, – намира най-после пристанище, за да може в един час на резигнация, на златно примирение да каже като Лоенгрин:

“Благодаря ти, лебед мой!”

Тая напълно проста философия на живота е отразена в някои стихотворения като: “Аз бих обичал мойто щастие”, “Сега е твърде късно. Сбогом”, “В този час на вечерни измами”, “Сред тези сиви отчаяния”, “И в този час, когато…” – отразена не в криво огледало, не, а тъй както отразява тоя най-велик предател – огледалото на нашата душа, дето се оглеждат сенките на минали съжаления…
И може би най-чистото, най-просто и задушевно, за да изрази самата несъмнена истина, най-непрестореното в целия магичен кръг на “Жестокия пръстен” и заедно с това най-изящно чувство намираме в стихотворението: “Докато не отвърнеш ти поглед в самотно съмнение”. Уморена от лутане /една от поемите дори носи екзотичното заглавие “Пътешествие в Китай”/, уморена от лунни влияния,

от мечти болнострунни, далечни,
пречупени в сънни лагуни –

душата на поета намира, като Одисей, след напразно и безизходно скиталчество – уви! – толкова безутешно, колкото и упорно – своята родна Итака:

Аз прозирам – утеха в душата ми буйно разлистена,
и страна без страдание – там! – под спокойна зора,
дето няма ни зло, ни добро, ни лъжа, нито истина –
само проста душа, проста радост, и проста игра.

Резюмирам: в тия четири стиха лежи слънчевият път на едно бъдещо развитие. Пред мен се откриват две възможности: или поетът ще се поддаде на слабостта си към свръхмирово владичество: – звуци и образи! – долу мисъл и логика! – и тогава той е загинал; или – преобразен чрез скръбната жажда на своята душа: за простота без преувеличение и новота без парадоксалност – “de la musique avant tout chose” – ще достигне до сърцето на нещата, до истинското туптящо сърце на живота: и тогава ще имаме радостта да поздравим в негово лице един истински творец, пред чийто зов затихват космическите стихии и се заслушва великата душа на света.

Бележки

Гео Милев. “Жестокият пръстен”. Първа книга стихове. Издание на к-во “Везни”, № 3 от Книги за библиофили, София, 1920 г. – сп. “Везни”, г. І, кн. 12 от 30.VІ.1920 г.
Рецензията на Л. Стоянов е първият и може би единственият изцяло положителен отзив за стихосбирката на Гео Милев. И това не е чудно. Л. Стоянов тогава е не само един от най-активните и увлечени символисти у нас, но и приятел на Гео Милев, един от най-близките сътрудници на сп. “Везни”. Обаче когато Гео Милев започва да променя естетическите си позиции и да се отдалечава от възгледите за “чисто” изкуство, Л. Стоянов излиза с критика в печата за неговото “предателство”. По повод на една бележка “Към абонатите”, в която се очертава програмата на сп. “Везни” и се посочва, че становището в него ще бъде “не само тясно естетично, а същевременно и етично; защото за нас човекът е преди всичко етически: а най-вече – човекът художник”, че “изкуството не е толкова безцелно, колкото го мисли Уайлд”, и в която се издига лозунгът “Човекът преди всичко!”, Л. Стоянов веднага публикува във в. “Развигор” /бр. 43 от 29 окт. 1921 г./ статията “Как ехото заглъхва”. Тя започва с думите: “След двегодишен живот, твърде шумен и без съмнение, твърде благотворен, макар и не винаги издържан естетически, “Везни” започва третата годишнина при съвсем изменени обстоятелства, с разбита и разпръсната армия, зле изранен в борбата и почти инвалид, в някакъв дребен, ситен формат, едно миниатюрно книжле, което даде повод на един наш приятел да ни спомни любимата детска гатанка: малко гърненце, сладко варивце.
Едничък неуморимият му редактор, оттеглен в този робинзонов остров на литературата, продължава своето поетическо скитничество, “с гербът трагичен на конквистадорите”, един героичен хидалго, един разорен граф, който обаче не губи надежда да се възцари отново в именията си.
Само че фронтът е вече изменен: вместо към Уайлда той е обърнат към… Спенсера. Сега явленията ще се разглеждат не само от “тясно-естетично”, а едновременно и от “етично” гледище.”
Като цитира Гео Милев /”за нас човекът е преди всичко естетически” и т. н./, Л. Стоянов продължава:
“Това е един скок на редактора – в пустото пространство.”
И Л. Стоянов развива тезата, че още от Платон било доказано, че “истината не обича красотата”, че моралът няма място в изкуството, че “моралните истини са най-лъжливите истини. Те са ограничени в рамки, лицемерни и празни, и почти никога не изразяват същински душевни състояния.”
По-нататък Л. Стоянов пише в статията си: “Впрочем всичко това е излишно да се доказва – то е една отдавна извоювана позиция. Непонятно е само защо редакторът на “Везни” е навлякъл тези износени оръжия? Човек би казал, че се готви за протестантски пастор или най-малко за мирови съдия. Между цар Давид и Соломон той избра последният – той е готов да разсече и раздели образа на Хубостта между Изкуството и Морала. Той плаща някакъв данък – но кому?
Как ехото заглъхва! Каква разлика между предишния, твърде въздушен кораб, блъскан от бури и ветрове – “du fond de l’inconnu pour trouver du nouveau!” – и днешната книжна лодка, пусната от деца по вълните за забава и смях! И с тази толкова неуместна проповед: “покайте се!” А тъкмо тази е историята на “Везни”. “
След като отбелязва, че “все пак в излезлите две книжки /от ІІІ годишнина – Г. Мар./ има поне една ценна работа” – преведената добре от Н. Хрелков поема на Ал. Блок “На Куликовското поле”, статията завършва с думите:
“Везни” трябва да се върне към своята традиция, към “бурята и натиска” в името на изкуството. Само така то ще има смисъл. Сега то ни учудва единствено като куриоз, като продукт на една сизифовска воля. А да го похвалим само от учтивост, не би било нито “етично”, нито “естетично”. “