КРЪСТЬО ГЕНОВ

МАЯКОВСКИ И ГЕО МИЛЕВ

Името на Владимир Маяковски е прекрачило отдавна границите на безкрайната съветска земя. Неговата оригинална поезия е упражнила и продължава да упражнява силно влияние не само върху поетите от Съветския съюз, но и върху прогресивните творци на словото от целия свят. Влиянието на Маяковски се чувства твърде дълбоко и в нашата поезия – наред с влиянието на великите му руски предходници: Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Чернишевски, Некрасов, Чехов, Лев Толстой, Горки и др. Повече или по-малко поезията на Маяковски е упражнила известно идейно влияние върху Смирненски и Ясенов, а идейно и формално – върху поезията на Ламар, Николай Хрелков, Христо Радевски, Младен Исаев, Никола Вапцаров, Пантелей Матеев, Камен Зидаров, Богомил Райнов, Валери Петров, Лозан Стрелков и почти върху цялата млада генерация наши прогресивни поети. Най-значително влияние обаче великият съветски поет е упражнил върху Гео Милев – и то върху последния, революционния период от неговото творчество, който обхваща главно стихотворението “Великден”, незавършените поеми “Ад” и “Ден на гнева” и бележитата му поема “Септември”.
Както е известно, в идейния и творческия си път Гео Милев – едно от най-ярките имена в българската литература след Първата световна империалистична война, преминава сложно прогресивно развитие. В първия период на своето творчество, 1914-1922 година, той е в плен на експресионизма и симовлизма в изкуството. Той е теоретик на така нареченото “чисто изкуство” и на символизма, който той смята за негово висше достижение. Поети като Верхарн, Метерлинк, Демел, Верлен, Маларме, Брюсов, Блок, Яворов – с оригиналността на своя символистичен стил или с дълбоката хуманност на идеите си – са негов култ. През годините 1921-1923 Гео Милев преживява “момент на раздвоение, на колебание”. Първата световна война, в която той изгубва едното си око, повдига тъмната завеса на тъй наречените “национални идеали”, с които немско-кобургската династия и нейните крепители у нас бяха довели България до две национални катастрофи. Бунтът на българските войски след пробива на Добро поле, повсеместните народни митинги в страната против дворцовата власт, прогласяването на Радомирската република, походът през Владая са показателни събития за пораслата борческо-демократична воля на народните маси. Икономическите и политическите последици от войната задълбочават социалното разслоение у нас. Българската комунистическа партия под водачеството на дядо Благоев, Георги Димитров, Васил Коларов упражнява все по-широко и по-дълбоко влияние върху класата на трудещите се в България, както и върху народната интелигенция. Земеделският съюз под водачеството на Александър Стамболийски поема самостоятелно властта в страната. Пламват социални революции в Европа. Великата октомврийска революция създава социалистическия Съветски съюз. Всички тези събития правят дълбоко впечатление на Гео Милев, който носи твърде чувствителна за обществените въпроси душа. Новата социално-революционна поезия, възниклана във връзка с тези събития, го вълнува силно. Творения като поемата на Александър Блок “Дванайсетте”, като поемите на Маяковски “Гладът край Волга”, “150 000 000”, като драмата на Ернст Толер “Маса-човек” и пр. той не само чете с голям възторг, но ги и превежда на български. А пиесата на Толер и сам поставя на софийска сцена. “Новият свят се раждаше, той чувстваше неговите тръпки” – свидетелства интимният му приятел поетът Людмил Стоянов /Гео Милев – Възпоменателен сборник, София, 1936, с. 13/. Въпреки това обаче решителен прелом в идейния и творческия път на Гео Милев предизвиква едва Септемврийското въстание на българския трудов народ от 1923 година. Потресен от неговия кървав разгром и възхитен от героизма на народните маси, както и сам изповядва – той се определя решително, открито на страната на борещия се за свобода и социална правда народ. И вече списание “Пламък”, което той редактира през 1924 и началото на 1925 година, бележи ясно неговия път към комунизма и социално-революционната поезия. Самото заглавие на списанието вече характеризира идеологичната насока на неговата дейност. По това време Гео Милев е кандидат-член на Българската комунистическа партия, прави множество преводи из чуждата революционна поезия и сам пише революционни песни и поеми – под явното влияние на Маяковски. Сега се ражда и неговата знаменита поема “Септември” /печатана в кн. 7-8 на сп. “Пламък” от 1924 г./, в която – подобно тъкмо на Маяковски в поемата “150 000 000” – Гео Милев си поставя задачата да възпее първата социална революция на своя народ. Заради нея той бе даден под съд от фашистката власт, а през месец май 1925 година биде арестуван от полицията на сговористите и убит по най-трагичен начин в Дирекция на полицията. Така фашистката реакция, която установи по волята на двореца своето кърваво господство в нашата страна след 9 юни и септември 1923 година, се освобождаваше от най-способните и верни синове на народа ни в онези безотговорни варварски дни…
Интересът на Гео Милев към родоначалника на съветската поезия датира от 1921 година, когато в своето списание “Везни” /г. ІІІ, кн. 4/ той печата превод на стихотворението му “Наш марш”. Впрочем, доколкото ни бе възможно да се справим с достоверни библиографски източници, това е първият превод и първото споменаване на Маяковски в българския печат. По-късно, през 1923 година, в Алманах “Везни” Гео Милев печата в свой превод неговите поеми “Гладът край Волга” и “150 000 000” /само откъси/, като същата година зеадно със стихотворенито “Наш марш” ги преиздава в антологията “Кръщение с огън и дух” /гдето преводът из поемата “150 000 000” е удвоен/. Тук Гео Милев помества и следната бележка за съветския поет:
“Владимир Маяковски – може би най-големият руски поет, създаден през последните години от революцията. Поетът на революцията. Без революцията той едва ли би намерил простор за стремителния полет на своя ритъм. Шеф на революционните футуристи в Съветска Русия. – Недружелюбно гледан отначало – заради бясната, необуздана форма на своята поезия, – днес той се налага на всички – и то тъкмо с необуздаността на своята поезия: защото в тази необузданост живее размахът на революцията, “тласната зад последний предел”. “
Тази очевидно твърде осведомена и правилна характеристика на Маяковски Гео Милев допълва малко по-късно с бележка в сп. “Пламък” /г. 1924, кн. 1/. Тук той го представя като “поет на милионно-развълнуваната улица, /който/ открива и внася във всемирната лирика нови тонове, каквито литературата не познава преди него; долавя и създава в поезията нещо ново; стихия, ритъм на безименната раздвижена маса; създава нова поезия, ново изкуство; изкуство на динамика и ритъм. Това е едно ново завоевание в областта на литературата.”
Не е трудно да се долови от приведените цитати, че толкова живият интерес и дълбоките възторзи на поета новатор Гео Милев към певеца на Октомврийската революция съвсем нямат чисто литературна основа. Очевидно той се вълнува от новия дух, от новото идеологическо съдържание на тази поезия, която разтваря вратите на нова епоха за литературата изобщо. Тези знаменателни изказвания на Гео Милев са безспорна външна изява на оная дълбока идеологична еволюция, която около 1923 година изживява бъдещият творец на поемата “Септември” – еволюция, намерила вече толкова ярък израз и в много други негови писания от това време. От друга страна, тези възторжени отзиви на Гео Милев за Маяковски са косвено автобиографично свидетелство за онова неотразимо влияние, което изпитва той от големия си руски събрат – влияние с дълбоки последици за неговия идеологичен и творчески път. За това ние притежаваме и преки доказателства. Така по свидетелстване на Людмил Стоянов и Ламар най-дълбоки възторзи у Гео Милев /през втората половина на 1921 година/ възбудили поемите на Маяковски и особено поемата “150 000 000”. “Когато Маяковски издаде “150 000 000” – пише Ламар, – Гео Милев беше наново вдъхновен. Колко новост нахлу тогава в нашия кръг!” /т.е. в литературния кръг около Гео Милев/ /Гео Милев – Възпоменателен сборник, София, 1936, с. 13, 15/. А и сам Гео Милев в книга 2 на сп. “Пламък” от м. февруари 1924 година пише тъкмо под впечатление на революционната поезия на творци като Блок и Маяковски: “Българската поезия има нужда от оварваряване. От сурови сокове, в които има първобитен живот – за да и дадат живот.”
Запознал се с революционни песни и поеми на Маяковски още през 1921 година, от когато започва и да ги превежда, Гео Милев дава признаци на идеологично и художествено влияние от тях едва през 1922 и 1923 година, докато през 1924 и 1925 година той е почти напълно в техен плен. Именно през последните години той печата стихотворението “Великден”, поемата “Септември”, незавършената поема “Ад” /писана по свидетелстване на самия Гео Милев през 1922 година/, цикъла “Грозни прози” /от които в случая е от особено значение стихотворението в проза “Зов”/, пише началото на незавършената си поема “Ден на гнева” – все творения, които по идеен патос и художествено-стилни средства стоят в явна връзка с поезията на Маяковски и рязко се отличават от първия, символистично-експресионистичен период на творчеството му. За да се проявят на практика толкова късно признаците на това влияние, пречат преди всичко изтъкнатите идеологическо-художествени “колебания” у българския поет новатор, които той преодолява решително едва след Септемврийското въстание от 1923 година. За този преломен момент говори съвсем определено и сам Гео Милев: “Септемврийската буря – пише той в кн. 6 на сп. “Пламък”, с. 202, 203 – разтърси из основи целия народ… Часът е решителен за всички. С или против народа. Борбите на народа – борби на интелигенцията, бъдещето на народа – бъдещето на интелигенцията. Да градим това бъдеще.” Сякаш тук чуваме острия драматичен монолог на Хамлета: да бъдеш или не. А в следващата книга 7-8 на сп. “Пламък”, в която е печатана и поемата “Септември”, Гео Милев заявява решително: “Ще останем там, дето е народът. За да останем верни на мисълта и съвестта си. И да останем истински родолюбци.” /с. 236/. “За него било ясно, че в служба на народа той можел да загине и за него това като че ли би било дори жизнена необходимост” /Пенчо Пенев, Гео Милев, живот и творчество, София, 1945, с. 41/.
Все до това заключение ни довеждат и други факти. Така например за Съветския съюз – като “велика саможертва на човечеството”, като “превърната в символ” и пламтяща “страшна и буреносна и спасителна” земя пред погледа на съвременността – Гео Милев пише с нескривана симпатия още през 1921 година /в сп. “Везни”, г. ІІІ, кн. 1, с. 3/. Обаче лице към съветския строй и към комунистическото движение в България той обръща към края на 1923 година. В сп. “Пламък” /започнато от м. януари 1924 и спряно от властта след януарската книжка на 1925 година/ Гео Милев помества множество възторжени отзиви за съветската литература и изкуство, пише за Ленин, като го нарича “необозримо голям човек… превърнат в мит… окръжен със сиянието на светец… /един от онези/ титани на историята, които се раждат по един в хиляда години” /кн. ІІ, с. 57/. Той величае дядо Благоев като “патриарх на социализма в България, апостол на новото време, светлия факел пред вярващите очи на робите”, на чието безсмъртно дело сам поетът се чувства един от ревностните последователи и продължители. Повежда рязка антирелигиозна пропаганда и остра словесна борба против черната реакция на Цанковия режим у нас и пр. Именно през този период на идеологично изясняване Гео Милев се приобщава все по-тясно към поезията на Маяковски: отначало в преводи и славословия на нейния творец, а от септември 1923 година – вече тръгнал по неговия идеологичен и художнически път. Толкоз повече, дето отдавна преди това Гео Милев проявява особена склонност към ударно-отсечения словесен израз и към необикновено оригиналната художествена фраза, форма, похвати – склонност, която го сродява с големия съветски поет новатор и го предразполага естествено към влияние от неговата поезия.
Революционната тематика, футуристично-иносказателния стил, сензационно-оригиналните художествени похвати и образи, масовите устреми и сцени, народно-уличния грубоват език, стълбовидно начупения свободен стих, най-сетне максималното избягване на препинателни знаци, особено на запетаята – всички тези типични черти в поезията на Маяковски виждаме сега ярко изразени в поезията на Гео Милев от последния, революционния период на неговото твроческо развитие. Стихотворението “Великден”, незавършените поеми “Ден на гнева” , “Ад” и др. не само по дух, похвати, стихов строеж, но дори още по заглавие подсказват своите първообрази у великия съветски поет. Най-значително влияние обаче той упражнил върху най-хубавата творба на Гео Милев “Септември” с бележитата своя поема “150 000 000”, което влияние съставя и предмет на тази наша студия.

Х Х Х

Поемата “150 000 000” Маяковски написва през 1919-1920 година. Отначало той възнамерява да я озаглави “Воля миллионов, Иван, былина, эпос революции” или просто “Былина об Иване” /В. Катанян, Литературная хроника. Москва, 1945, с. 68/. Първото издание на поемата излиза през април 1921 година без името на автора. Нейния сюжет и своите торчески зомисли Маяковски разкрива подобно на Омира в един необикновено внушителен и оригинален увод:
150 000 000 майстори е името на тази поема.

Куршумът – ритъм.
Римата – огън от здание в здание.
150 000 000 говорят през мойте уста.
С ротационния валяк на стъпките
в чакъла, настлан по площадите,
е напечатано това издание.

Впрочем това е най-хубавата и грандиозна художествена символизация на Октомврийската революция в съветската поезия – постигната с толкова малко думи. И понеже 150 000 000 са “майсторите” на тази поема, пуснал я в първо издание без името си, авторът отправя желание да бъде тя дотворявана като народна поема, за да се превърне по този начин във величествена колективна “Илиада” на епохалната Октомврийска революция, тъкмо чиято масово-социална героика и световен революционен смисъл си поставя задача да възпее и Маяковски.
Централният мотив в поемата – двубоят между стария капиталистически свят, олицетворен в образа на американския президент Уилсън, и раждащия се нов свят на социализма, олицетворен в традиционния национален образ на русина, Иван – е разработен в легендно-хиперболичен стил. Така героят Иван е представен с огромни размери /в символична перифраза/: ръката му е река Нева, петите му са в Каспийските степи; той крачи през държави и морета огромен като кавказкия връх Казбек; а когато на двубоя в Чикаго Уилсън разсича със сабята си рамото му, от огромния прорез изтича не кръв, а безкрайни колони войски, коли, къщи, броненосци – като от нов данайски “кон-човек”, изпратен в Америка /олицетворение на стара Гърция/ от “северната Троя” /т.е. от Русия, която като нея сега е нападната/. Двубоят между капитализма и социализма – двубой на живот и смърт между два вражески свята – е представен от Маяковски като апокалиптичен “шампионат на световна класова борба”, при която и човеци, и морета, и цялата земя се разделят на две половини, на два воюващи фронта – обагрени съответно в червено и бяло; едната половина на земята запява при двубоя “червена песен”, а другата – “бяла песен”. В последната “схватка” Уилсън е “сринат в прах” и поетът дава израз на неудържимия си възторг:

Будущее наступило!
Будущее победитель!

Редом с легендно-символичния образ на световната класова борба след Първата империалистична война Маяковски рисува /в началото на поемата/ и реалистичния образ на гражданската война в Русия, блокадата на интервентите. В тези места поетът е изобразил неподражаемо барабанния грохот на революцията, страхотния устрем на вдигналите се милионни озлобени и гладни трудови маси, овладени от волята за победа на “робите” над “господарите”.
Поемата “150 000 000” представя възторжен грандиозен химн на Октомврийската социалистическа революция и на руската духовна мощ, призована от историята да изгради нов свят на земята. Съобразно с идеята на поемата изображението се отличава с необикновена епическа широта. Героите са типизирани ярко – в класово-социална антитеза и легенден стил. Фабулата е дадена в широка перспектива. Изобщо откъм идейност и художествен стил поемата на Маяковски представя бележито постижение на съветския стихотворен епос.

Х Х Х

Когато съпоставяме поемата “150 000 000” с поемата “Септември”, ние несъмнено установяваме множество различия между тях, но същевременно се натъкваме и на множество неоспорими прилики и съответствия. Преди всичко двете поеми си приличат по свободния строеж и ритмика на стиха, по характер на езика и стиловите похвати, по идеологичен свят, по революционен патос, по тема и пр. Где по-явно, где по-скрито влиянието на “150 000 000” се простира изобщо върху цялата поема “Септември”. В нея Гео Милев си поставя задача да възпее първата българска социална революция и да свърже с нея идващото ново, светло бъдеще на нашия народ – точно както е направил това и Маяковски в своята поема за Октомврийската революция и руските народи. Идеологично и двете поеми са изградени върху безграничната вяра в победата на трудещите се и в бъдещия щастлив обществен строй, който те ще създадат. Емоционално и двете поеми следват две насоки: героично-хвалебна и сатирично-изобличителна. И двамата поети си служат с алегории и символизации, при това в грандиозен стил.
Двете поеми се посрещат и в множество конкретни места. Така още началото на поемата “Септември”:

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав –

по сензационност и художествена величавост на образа, както и по алегоричност на смисъла напомня много встъплението на поемата “150 000 000”, макар по съдържание да се различава много от него. Изразът “вековната злоба на роба” ни отвежда освен това към стихове у Маяковски като следните:

Идет /Иван/
всемирной злобою взрывчат.

Изобщо у двамата поети “злобата” е дадена като основа на революционния патос на народните маси, като движеща революционна стихия на пролетариата. Все във връзка с това дивото, животинското във външния образ и в борческия устрем на масите е дадено като подчертана, характерна особеност и в двете поеми. А че у Гео Милев тя се явява по влияние на Маяковски, ни убеждава и еднаквостта на художествената форма в такива сродни по съдържание пасажи: еднакъв начин на характеризуване, еднакви или подобни епитети, синтактично изреждане на предмети, действия и качества, както най-сетне и строежът и ритмиката на стиха. Ето например как е даден у Маяковски образът на въстаналите революционни маси:

Мы пришли сквозь столици,
сквозь тундры прорвались,
прошагали сквозь грязи и лужищи.
Мы пришли миллионы,
миллионы трудящихся…
… изуродованных,
сломанных,
разоренных.
Мы спустились с гор,
мы из леса сползились,
от полей, годами глоданных…
Мы пришли,
миллионы,
миллионы скотов,
одичавших,
тупых,
голодных…
… безбожников,
язычников
и атеистов
… все
истово
госпобу богу помолимся…

Пълно подобие на този образ виждаме в началните песни на поемата “Септември”, с тази разлика, че тук изображението се води от страна на поета, а не в реч на самите маси, както е у Маяковски:

Из тъмни долини…
… из всички балкани
из дебри пустинни
из гладни поля
из кални паланки…
… през глухи усои
през есенни жълти гори…
… изпокъсани
гладни…
… уродливи,
сакати
космати…
… прости
диви
гневни
бесни…
… се спуснаха всички отвред –
като отприщено стадо
от слепи животни,
безброй яростни бикове –
с викове
с вой…
… хора на черния труд…
… селяци
работници
груби простаци…
… профни
хулигани
глигани
– скот като скот:
хиляди –
маса –
народ
хиляди вери…
… хиляди диви сърца…
– Глас народен –
– Глас Божи –
О Боже!
подкрепяй свещеното дело
на грубите черни ръце…
… С нами Бог!

Преди всичко и в двата случая се рисува стихийната масова сцена – как милиони и хиляди се спускат от планини, гори и полета, през кални и пусти места – милиони и хиляди озлобени хора на черния труд. Характеристиката на революционните маси и у двамата поети е почти еднаква – с доста съвпадащи епитети: те са гладни, диви, тъпи, уродливи, втурнали се като диво стадо животни. Изразът “гладни полета” у Гео Милев очевидно иде от погрешно схванатия от него израз у Маяковски “полей… глоданных” /полета… глозгани/ – както е преведен този израз и в неговия превод на поемата “150 000 000”.
Както у Маяковски, така и у Гео Милев революционната борба минава през богоборството – с отрицание на буржоазния бог, като все пак и у двамата тя започва с молитва. В поемата на Маяковски милонните маси – “безбожници, езичници и атеисти” – излизат “да се помолят господу богу” преди борбата, обаче не на традиционния бог – “иже еси на небесех”, който е търпял робството на милионния трудещ се народ, а на революционния “железен” и “огнен” свой бог, “бог-човек”, “бог от месо”: в името на новия, земен бог те се заемат да извършат “подвиг, трикратно по-труден от божеския”. В подобно положение и Гео Милев представя в “Септември” народните революционни маси: преди да започне кървавият бой, и те отправят молитва за победа към бога:

О Боже!
подкрепай свещеното дело
на грубите черни ръце…

И когато народните маси остават накрай излъгани в упованията си – в справедливостта на стария бог, допуснал разгрома на “свещеното дело”, те отправят драматичен богоборчески укор /всеки според вярата си/ към своя бог:

Кой излъга нашата вяра?

В техни очи сега пролятата кръв в борбата, смъртта, страданията на човечеството през вековете се разкриват като обичайна жестока “стръв”, “развлечение”, “шега” на властващия с тъмна воля в небето стар бог. Вследствие на това обезверени, разярени от божеското безчувствие и безчовечие, народните маси – с вик “долу бог!” – го събарят от небесния му трон, запращат го “вдън вселенски бездни” и прогласяват новия свой идеал:

– Без Бог! без господар!

Главното различие в разработката на този мотив у двамата поети се заключава в това, че у Маяковски масите влизат в борбата с установена вяра в новия си бог, отдавна отрекли традиционния, буржоазния, към когото и сега подчертават отрицателното си отношение, докато у Гео Милев те започват борбата в името на стария бог, обезверяват се в неговата закрила след поражението, смъкват го след грубо богоборство от небесния му престол и прогласяват новата си, земна, безбожническа религия. В тази случай българският поет отразява не историческата действителност, не идеологията на Септемврийското въстание, която е подчертано комунистическа и следователно няма нищо общо с религията и небето: тук Гео Милев дава израз на своето собствено идеологично прераждане, своето ново революционно верую, утвърдено тъкмо от развръзката на въстанието. Впрочем нещо подобно, обаче в несравнено по-слаба степен, ние долавяме и у Маяковски: подобно на Александър Блок в неговата поема “Двенадцать” /възсъздаваща също Октомврийската революция/ и той свързва по своему революцията с някакво божествено начало, осмисляйки нейния идеал в посока на християнския хуманизъм. Впоследствие този мотив изчезва в поезията на Маяковски.
Трябва да подчертаем, че въпросът за религията вълнува твърде живо и продължително твореца на “Септември”. В сп. “Пламък” той отрежда широко място на чужди прогресивни изказвания върху религията, взети главно из социално-революционната антология “Вик за правда”, съставена от американския прогресивен писател Ъптон Синклер. Особено характерна в това отношение е статията на Гео Милев, озаглавена “Държава и църква” и поместена в същата книжка на списанието, в която печата и поемата “Септември”. Тук той заявява: “… човечеството няма нужда от мъртва религия – религия на робството и вяра в измамата. Днешното време има своя жива вяра: ВЯРАТА В ЧОВЕКА” /курсивът е на Гео Милев/. Вън от всяко съмнение изтъкнатия момент в поемата “Септември” има субективен, автобиографичен характер: той се налага не от реалната действителност, а от личните идеологични преживелици на поета. А да им даде израз в поемата си, и то тъкмо на това място, се дължи безспорно на влиянието от страна на поемата “150 000 000”.
И двамата поети подчертават дълбоката си вяра в светлото, великото бъдеще на трудещите се народни маси, макар по различен начин да обосновават тая своя вяра. У Гео Милев тя произтича не от естествения развой на революционната борба, нито от правилно схванатото историко-диалектическо развитие на капиталистическото общество, а от писанията на философи и поети в миналото:

Всичко писано от философи, поети –
ще се сбъдне!
. . . . . . .
Човешкият живот
ще бъде един безконечен възход
– нагоре! нагоре!
Земята ще бъде рай –
ще бъде!

И този иносказателен момент в поемата “Септември” изглежда пряко подсказан от “150 000 000”. Говорейки с революционно-романтичен унес за чудното бъдеще и живот на трудовите маси след победата над капитализма, Маяковски заявява от тяхно и свое име:

Как нами писано,
мир будет таков
и в среду,
и в прошлом
и ныне…
… вовеки веков!

Еднаквостта на идеята у двамата поети тук е несъмнена, макар да е основана на различни предпоставки. У Маяковски вярата в бъдещето е мотивирана реалистично: каквото е “написано” от делата, подвига и идеалите на милионните революционни маси и от техните поети – то ще стане действителност. У Гео Милев тази вяра има историко-идеалистичен характер – какъвто впрочем е изобщо и характерът на цялата поема. Доказателство за това е прокараният в края на поемата паралелизъм между Септемврийското въстание и Троянската война. В лицето на Агамемнон и Ахил, от една страна, и на Приам и Хекуба, от друга, Гео Милев изобразява алегорично двете борещи се класи в Септемврийското въстание /сравнение малко сполучливо и от историческо, и от идеологическо гладище – защото Троянската война има империалистичен, а не класово-социален характер/. Тук поетът изграджа своята вяра в гибелта на победителите и в крайната победа на победените временно народни маси във връзка с послешната историческа събда на древните герои победители: убийството на Ахил и Агамемнон, провалата на техния род и пр. Както някога, така и сега злото победител накрай ще бъде наказано, а временно победеното добро – ще възтържествува.
Докато у Маяковски вярата в бъдния щастлив живот произтича естествено от победата на пролетариата в Октомврийската революция, у Гео Милев тя се явява в разрез с развръзката на Септемврийското въстание, която не подсказва като пряка последица сбъдването на мечтаното и предречено бъдеще. Затова тази вяра се явява неестествена от гледище на фабулното развитие на поемата или най-малкото необоснована конкретно поетически в нея.
Как да си обясним този погрешен художествено и пророчески безпогрешен от гледище на историческото развитие завършек на поемата “Септември”? Ключа на разгадката ни дава преди всичко необикновено повишеното социално-патриотично чувство и класов оптимизъм у Гео Милев след неуспеха на Септемврийското въстание. Възхитен от проявения героизъм на народните трудови маси и възмутен дълбоко от кървавата и несправедлива победа на дворцово-фашистката реакция у нас, авторът на “Септември” преживява неудържим подем на своя вече и без това особено засилен народнически идеализъм. Неговата съвест на българин, човек и поет, вдъхновявана особено от прогресивни творци на словото като Верхарн, Демел, Толер, Синклер, Блок, Маяковски, Ботев, Яворов, го тласка да заеме борческа обществена позиция в родината си, каквато те са заемали в своята страна. Възторженото отношение на Гео Милев към тези писатели е достатъчно показателно. При това през годините 1920-1924, сломил чуждата инвенция и вътрешните си врагове, Съветският съюз бързо се налага – географски, политически и идеологически – като велика сила в света. Пред огромния пример на съветската победа Гео Милев стои поразен и очарован. От север сега той вижда да се излъчва спасителната “светлина” за човечеството – новият социален срой, който ще го възроди и спаси от гибел /сп. “Пламък”, 1924, кн. 7-8/. Приобщил се още преди септември 1923 година към идеологията на комунизма и станал кандидат-член на Българската комунистическа партия, Гео Милев непоколебимо вярва, че и за българския народ ще удари един ден часът на народната победа, както в безкрайната съветска земя.
Така погледнато, светло оптимистичният завършек на поемата “Септември” се налага на поета от непоколебимата му вяра в победата на социализма – вяра, утвърдена преди всичко от победата на Октомврийската революция. А тъкмо с тази вяра е дълбоко проникната и поемата на Маяковски, която несъмнено му е влияла в същата насока.
Пък и изобщо – както подчертава и академикът Тодор Павлов – “за поезията на Маяковски е особено характерен грандиозният борчески оптимизъм” /Тодор Павлов, Поезията на Вл. Маяковски, София, 1940, с. 61/.
Изтъкнатият мотив за Троянската война у Гео Милев също идва от поемата “150 000 000”. Не случайно и у двамата той е разработен алегорично. Маяковски представя героя на революцията Иван като “натъпкан с бунт кон – човек”, изпратен в Америка /Чикаго/ от “северната Троя” /т.е. Съветския съюз/ като някакъв исторически отмъстител /идея, неясно разработена и в края на поемата “Септември”/. На друго място, обръщайки се към своята поема, Маяковски призовава да възкръсне в нея “митът на героите на Омира” – “историята на Троя, раздута до неузнаваемост”. Накрай той пожелава на своята творба да зазвучи в бъдещето като “кървава Илиада на революциите”, като “Одисея на гладните години”.
Подобно на своя руски събрат и Гео Милев преставя българската социална революция като новопотваряща се Троянска война /или Илиада, което е все същото/, като в образа на Агамемнон и Ахил алегоризира военно-дворцовата реакционна класа у нас, а в образа на Приам и Хекуба – жестоко поваления български народ. Наистина тук авторът на “Септември” е дал по-широка разработка на този мотив, като е използвал и сцена втора от ІІ действие на преведената от него Шекспирова трагедия “Хамлет” /именно монологът на актьора за смъртта на Приам и Хекуба/ – обаче основната схема Гео Милев е заел от поемата на Маяковски.
Доколко силно и многостранно влияние творецът на “Септември” е изпитвал от поемата “150 000 000”, ни убеждават немалко други очевидни съответствия между двете поеми. Така напр., ако Маяковски представя алегорично Октомврийската революция и войната срещу интервентите като “шампионат на всемирна класова борба”, чието започване се оповестява с топовни изстрели, Гео Милев изобразява Септемврийското въстание като трагичен двубой:

Започва трагедията! –

възкликва той, като по подобие на Маяковски оповестява започването на борбата все тъй алегорично – със “светкавица” и “гръм”.
Даже изразът “Ку-клукс-клян”, даден у Гео Милев като звукоподражателно изображение на групово зареждане на пушки пред залпов разстрел, може да се обясни преди всичко във връзка с поемата “150 000 000”, гдето се говори твърде много за Америка, споменават се американски изрази от рода на “кек-уок” и пр. Възможно е също така чрез образа на расово-шовинистичната терористическа американска организация, именувана “Ку-клукс-клян”, Гео Милев да е целил и друго внушение – да характеризира морално-обществения лик на оная съзаклятническа дворцово-военна организация, която извърши през 1923 година деветоюнските и септемврийските погроми. За едно положително тълкуване в този смисъл обаче поемата не съдържа достатъчно указания.
С изтъкнатите еднаквости и съответствия между “Септември” и “150 000 000” не се изчерпват всички случаи на влияние от страна на Маяковски върху Гео Милев. Где по-явно, где по-скрито то се простира изобщо върху цялата поема “Септември”, особено върху нейния стил. Рязко стегнатия синтаксис и сензационни контрасти при изображението, тъй характерни за стила на Маяковски, ние виждаме ярко приложени на места и в поемата “Септември”. В това отношение Гео Милев е усвоил твърде много от изкуството на Маяковски, като и сам по негов образец се е домогнал до оригинални идейно-художествени изображения. Например от сцената разстрел на десетте – дадена в реалистичния стил и стихов строеж на поемата “150 000 000” – Гео Милев е нарисувал същинска национална драма:

От селата задигнати селяни,
сред тях – войници:
мрачен конвой –
за да бъдат разстреляни.
Команда: стой!
“Огън! –
изтракаха пушки:
Ку
клукс
клян –
“бий!”
– залп.
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военната музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
“Шуми Марица…”
окървавена…

Картината е внушителна. Безмълвен разстрел на десетина синове на българската земя, вдигнали се на борба за нейната свобода и правда. Техните трупове, които пльосват тежко, приема в “мъртвите” си обятия скръбната и окървавена Марица – символ на покрусената българска национална съдба. В момента на разстрела военна музика “през обезлюдени улици” гърми тържествено националния ни химн – очевидно в тяхна чест /в художествен смисъл, разбира се/. Пред нас израства ярко картината на един колективен подвиг – на десет безименни национални мъченици. С каква сила епитетът “мъртви”, свързан с окървавените мътни води на Марица, характеризира гибелното антинационално дело на онази дворцово-фашистка клика, която извърши жестоките погроми през юни и септември 1923 година! Тя е извършила убийство над родината. Тъкмо за това гърми с мрачна тържественост в този момент и националният ни химн, тъкмо за това и улиците са “обезлюдени”. Сякаш се извършва погребение на родината. Несъмнено по подобни дълбоки осмисляния, при това дадени с необикновена пестеливост на художествени средства, с език и стил, напълно съответни на съдържанието – с рязката си отсеченост и ритмична острота, може да се домогне само перото на голям поет, при това поет, който дълбоко изживява трагедията на своя народ.
По идейна наситеност и художествена сила на тази сцена в поемата “Септември” съперничи само сцената – залавяне и обесване на поп Андрей. Макар и не типичен, а само епизодичен герой от септемврийската епопея, под перото на Гео Милев действителният поп Андрей от село Медковец се превръща в образ на безсмъртен национален герой – от рода на онези, които Вазов възпя в “Епопея на забравените”. И тази сцена с идейния си патос и художествени средства напомня живо поемата на Маяковски – ако и по съдържание тя да няма съответствие в нея. Трябва да подчертаем, че особено в изтъкнатите сцени Гео Милев се домогва до най-висока творческа оригиналност, до едно самобитно виждане на нещата – не в пряка зависимост, а само породени под благотворното влияние на великия съветски поет. Подобни моменти от поемата “Септември” ни дават основание да заключаваме, че тъкмо творчеството на Маяковски във връзка със Септемврийското въстание от 1923 година разкрива истинския творчески път на Гео Милев – към социалистическия реализъм.
За да се хвърли по-пълна светлина върху литературното влияние, което Гео Милев изпитва от Маяковски, трябва да се обърне особено внимание и на преводите, които той прави на негови произведения през годините 1921-1923: на стихотворението “Наш марш” и на поемите “Гладът край Волга” и “150 000 000”. Тези преводи наистина “предават добре духа на оригинала. В тях се чувства ритъмът на Маяковски, движението на неговата реч, дори грапавината на стиха му” /Георги Цанев, Маяковски у нас, сп. “Изкуство и критика”, г. 1940, кн. 4, с. 196/. В творческата история на поемата “Септември” тези преводи имат значение на същинска генерална репетиция преди нейното написване, особено що се отнася до стилно-художествените и стихово-ритмичните похвати. Тук трябва да приведем и правдивото твърдение на академика Тодор Павлов, че у Гео Милев “търсенето на новата форма даже и при поемата “Септември” винаги натежава над търсенето на новото съдържание” /Поезията на Вл. Маяковски, София, 1940, с. 80/. Същото може да се каже и за другите произведения от революционния период на Гео Милевото творчество: стихотворението в проза “Зов” /от цикъла “Грозни прози”/, стихотворението “Великден”, незавършените поеми “Ад” и “Ден на гнева” и пр. Очевидно след като е търсил своя поетически идеал у символисти хуманисти като Верхарн и Демел, най-сетне той го намира съвършено правилно у великия певец на съветския социализъм. Впрочем изобщо влиянията в областта на поезията са нещо обикновено, а от гледище на социалната същност на изкуството те са неизбежни – в една или друга степен – за всички негови творци. И ако – по израза на големия чешки поет философ Отокар Бжезина – “всеки къса плодове от клони, до височината на които е дорасъл”, то трябва да признаем, че наистина творческият ръст на Гео Милев е бил твърде висок, щом е имал сили да се домогне до една тъй голяма поезия, каквато е поезията на Маяковски – “най-добрия, най-талантливия поет на нашата съветска епоха” – по преценката на самия Сталин.

Х Х Х

Когато от днешно гледище преценяваме творческото дело на поета Гео Милев, ние без колебание слагаме на първо място неговата поема “Септември”. Тъкмо с нея без съмнение той ще остави безсмъртно име в нашата поезия. Не случайно е преведена тя и на чужди езици, и у нас продължава да влияе на мнозина млади поети. А отдавна вече тя е предмет и на музикално-симфонично възсъздаване.
Действително поемата “Септември” има значителни недостатъци от идейно и художествено естество. Преди всичко Септемврийското въстание от 1923 година е представено като стихиен бунт на народните маси, а не като класово-социална революция под ръководството на Българската комунистическа партия. В поемата не виждаме ясно разграничение на двете воюващи класи. В художествено отношение и липсва фабулно развитие и фабулен център, както и движещи действието герои. Стилът на поемата е раздвоен – в нея реалистичният и романтично-символичният елемент се редуват, без да достигнат пълно художествено единство и пр. Въпреки тези недостатъци обаче поемата “Септември” притежава и важни достойнства: дълбок социално-революционен патос, висок патриотизъм и хуманност, искреност в преживяването и в изображението на народната драма от 1923 година, непоколебима вяра в светлото бъдеще на трудовия български народ, твърде оригинален език и стих, както и няколко прекрасни в идейно-художествено отношение сцени – като разстрела на десетте и обесването на поп Андрей. Почти единствена значителна поетична творба в българската литература, възсъздаваща с толкова достойнства Септемврийската епопея, поемата “Септември” може смело да се нареди до Вазовата “Епопея на забравените” и революционните поеми на Христо Смирненски.
Ако бе останал жив, днес нашата поезия в лицето на Гео Милев несъмнено би имала своя Маяковски. Защото творецът на поемата “Септември” притежаваше едновременно и голям творчески дар, и рядка човешка и литературна култура, и правилно насочен прогресивен мироглед, и точно налучкан творчески път. Ето защо паметните думи на покойния народен писател Антон Страшимиров – че “талант като Гео Милев се ражда веднъж в сто години” – повече от всякога ни звучат като високо правдива преценка на неговите творчески възможности и като безкрайна тъжна епитафия над незнайния му гроб. Каква огромна загуба наистина са нанесли на българската литература жестоките палачи на поета и на българския народ в черната 1925 година!

Бележки

Маяковдски и Гео Милев – сп. “Училищен преглед”, г. ХХVІ, 1947, кн. 3.
За влиянието на Вл. Маяковски върху Гео Милев публикува пространна студия и С. Русакиев /Сп. “Език и литература”, г. V, 1950, кн. 5/. Обаче тя е толкова затлачена от догматични и вулгаризаторски постановки, че губи научната си стойност. Друг един автор, В. Арсеньев, в статията си “За влиянието на Демян Бедни върху Гео Милев” /сп. “Българо-съветска дружба”, г. ІV, 1948, кн. 4/ смята, че не влиянието на Вл. Маяковски, а това на Д. Бедни с поемата “Главната улица” е определящо за “Септември” на Гео Милев.