ИВАН БУРИН

ПОЕМАТА НА ГЕО МИЛЕВ

Три ярки революционни поеми – “Септември” на Гео Милев, “Мирни-размирни години” на Ламар, “Среднощен конгрес” на Хрелков. Трите поеми и тримата автори – рожба на една епоха и на една литературна среда. Средата на стария, на Гео-Милевия “Пламък”. Интересна епоха, интересни личности, интересни произведения. Двамата – Гео и Хрелков, и двете поеми – “Септември” и “Сренощен конгрес”, са сродни по стил и темперамент. Третият – Ламар, и неговата поема “Мирни-размирни години” се отличават по стил и темперамент. Първите двама – повече интелектуални, повече пенчославейковски, третият – по-земен, по-“простонароден”, по-… ламаровски.
Тая съпоставка е самостоятелна тема, интересна и жива, но самостоятелна. От тая триединна тема аз вземам Гео и неговата поема “Септември”. По-точно, вземам темата “Гео Милев, изразен чрез Септември – събитието и поемата”.
След Ботевите хайдушко-бунтовнически поеми “Септември” е най-популярната революционна поема в българската литература. Тя е включена в учебници и антологии, за нея са писани много критични изследвания. Трудно може да се прибави нещо ново към казаното досега. Но колкото и да е трудно, всяко поколение ще говори за нея ако не за да открие неоткрити ценности, то поне да изкаже възторга си от произведението и почитта си към неговия автор.
Стилът на Гео Милев /както и стилът на неговия приятел и съратник Николай Хрелков/ се родее с културния, интелектуален стил на Пенчо Славейков. Това не бива да се разбира буквално, но явно е вътрешното сродство между тия наши поети. Като прибавим към поемата и въобще към поезията на Гео Милев и неговата публицистика, неговата критическа дейност, още по-очевидно става сходството с Пенчо Славейков. Нищо, че Гео Милев отрича Пенчо Славейков като поет, а обяснява неговото влияние с естетическата му проповед – ние все пак имаме основание да ги разглеждаме като сродни поети. Геовият упрек към Пенчо Славейков е пресилен /както и някои негови преценки и становища/, още повече, че сам Гео дължи литературната си известност също и на своята естетическа проповед. На своята естетическа проповед, но преди всичко на поемата си “Септември” и на своята доблестна гражданска позиция, на своята честна и достойна смърт.
Голямото име на Гео Милев е рожба на Септемврийското въстание. Известен сред тесен кръг интелектуалци, след започването на “Пламък”и особено след излизането на поемата “Септември” поетът става достояние на работническата класа, на революционното селячество, на трудовия народ. Разбира се, на най-издгнатата част на интелигенцията на тоя народ. Певецът на Септемврийското въстание – такъв остана в историята на българската литература и на българското революционно работническо движение Гео Милев.
По спомени на съвременници и на близки на поета Гео Милев е получил подтик, по-точно – един от подтиците да напише поемата е разказът на Николай Хрелков за поп Андрей. Подвигът на бунтовния поп е пленил въображението и подтикнал вдъхновението на поета. Това е така – единственото открояващо се действащо лице в “Септември” сред хилядите-маса-народ е героят от Медковец.
Типичен интелигент-бунтар, Гео Милев е пленен от силните характери, от изключителните личности. Независимо от фактите, които при ония обстоятелства не са могли да бъдат по-добре проучени, Гео изгражда своя герой по свой образ и подобие. Който е имал възможността да проучи живота и дейността на поп Андрей, ще види колко различен е образът и реалния човек от литературното му превъплъщение. Много личности и герои дава въстанието през 1923 г. – в него участват такива дейци като Васил Коларов – генерален секретар на Коминтерна по онова време, Георги Димитров, Гаврил Генов, Георги Дамянов – истинските ръководители на въстанието. Но Гео Милев не избира никого от тях за литературен герой. Неговият главен герой е въстаналият народ, а епизодичният герой – поп Андрей. Защото поетът търси онова, което е най-податливо за художествена експресия – яркото, необичайното, макар и епизодично. Революционната романтика, нещо повече – революционната екзотика поразява въображението на поета. Това е епизодът с поп Андрей, и то не както е станал в историческата хроника, а както е пресъздаден от народната мълва.
Исторически уязвим, аворът на “Септември” идеологически и естетически е прав. В историята на нашата литература могат да се намерят и други такива случаи. Да вземем Ботев. Логично е той да напише най-хубавото си стихотворение за Васил Левски, за създателя на революционната организация “в Българско”. Още повече, че той е другарувал с тоя “нечут характер”. А ето че най-силното си стихотворение гениалният поет пише за Хаджи Димитър, за един от водачите на четничеството, тоест на по-низшия епат на националреволюционното движение у нас. /Стихотворението “Обесването на Васил Левски”, разбира се, съвсем не е лошо, както го оценява Захари Стоянов. Но “Хаджи Димитър” стои на върха на Ботевата, на българската, а като революционен химн-балада – и на световната поезия./
Така и образът на поп Андрей си остава един от най-ярките образи в нашата революционна поезия въпреки всички уговорки. Но всичко това обяснява, без да оправдава пропуските в поемата “Септември”.
Нека видим кои са реални и кои – мнимите недостатъци на поемата. Не е вярно, че партията не се чувства като ръководна сила в поемата. Разветите пурпурни знамена, работниците от фабрики, гари, депа и светият идеал – да се свали небесният рай тука, долу, на земятя – ето присъствието на партията в поемата. То е условно и лаконично, но е безспорно. То е онова присъствие на партията, което е характерно и за Смирненски – присъствие в атмосфера и образи символи, а не в понятия и термини.
Спорно е дали Маяковски, един от учителите на Гео Милев, е по-силен в ония свои творби, където говори за партия в понятия и термини, или в ония, където употребява образи символи. Спорно е дали ония поети, които дойдоха след Гео Милев и създадоха цяло движение на пролетарската литература, са по-силни в произведенията, наситени с преки партийни лозунги и призиви, с преки наименования на партийни органи и институти, отколкото в ония, където преобладават образи символи. Така че партията я има в поемата “Септември”, макар че би могла да бъде по-ярко отразена нейната роля.
Правени са упреци на Гео Милев, че много от неговите символи са взети от античната митология и литература и не подхождат на темата. Тия упреци не са лишени от основание. Наред с тия “шопи с сопи” неочаквано се явява Ахил като отрицателен герой /а ние сме го обкнали от “Илиадата” като положителен герой/, и не само Ахил, целият главен персонаж на Омировите епопеи. Ахил е отрицателен герой, той символизира въоръжената сила на капитализма, а Касандра пророчица е вещателка на бъдещето, и то не на кое да е бъдеще, а на социалистическото бъдеще. Освен Ахил, който беше “стар генерал на Н. Ц. В. Агамемнон”, като противници на “шопите с сопи” са изредени всички по-видни божества от най-дълбока древност до нашата ера. Тия символи на злото, на монархо-фашистката тирания и на религиозното мракобесие несъмнено противоречат на реалистичния характер на поемата като цяло. Човек би повярвал, щом като Юпитер, Ахурамазда, Саваот… са символ на военнофашистките сили в живота, то Антей примерно би могъл да бъде символ на трудовите хора. Но те, хората на труда, са нарисувани съвсем реалистично, дори на места натуралистично. Несъмнено е стиловото противоречие в това отношение. Но, както се казва, времето го е наложило. У нас Полянов, а след него Смирненски, пък и други автори си служат с митологична и библейска образност и терминология, за да изразят противоречията в обществото и борбите на народните маси. Този похват се наблюдава и в руската революционна поезия – в поемата “Дванадесетте” на Блок, където Христос предвожда масите в битката за… социализъм!
Навлязъл в тоя стил, Гео Милев не го изоставя до края на поемата. Макар да го използва като бунтар и отрицател – “Долу бог!” – той с него, с тоя стил, ще изрази и своята вяра и мечта за победата на новия живот, на социализма. Самият народ заедно с автора на поемата ще отрече всяка божествена сила и ще свали небесния рай върху земята.
Наистина доста лесно народът еволюира от упованието в небето – “С нами бог!” – до горчивото разочарование – “Долу бог!” – кажи-речи в разстояние на една седмица, докато трае въстанието. Но трябва да приемем, че това е поетическа условност, при която се има предвид не реалният срок на въстанието, а цял един исторически период.
Въобще поемата, въпреки че е наситена с толкова много хора, с толкова маса-народ, е по характер бунтарско-интелигентска, а по идея – антирелигиозна. Преломът в душата на божият служител поп Андрей, който праща последния снаряд в църковното кубе с думите “смърт на сатаната”, се повтаря като масова драма в душата на народа.
Ето сюжетния и идейния развой на поемата “Септември”.
1. Масова картина на въстанието – отвсякъде се стича въстаналият народ с идейния заряд на вярата в победата.
2. Масова картина на разгрома, кървавия терор, разочарованието в “небето” и с помощта на автора – преодоляване на трагедията с отрицание на илюзиите и с вяра в крайната победа на доброто, в настъпването на земния рай.
3. Отделна /и единствена/ сцена на героична и достойна смърт, с бунт срещу бога и потисниците – поп Андрей.
Въпреки сюблимния образ на отделната личност, на отделния герой събитията се творят от народа. Тая мисъл, тая идея е потвърдена в поемата с голяма художествена сила. Страшна е силата на народа – стихийна, непреодолима, въпреки временното поражение. Въпреки стихийността на въстанието /както е дадено в поемата/, въпреки стихийността на народа като историческа сила /пак според поемата/ Гео Милев му е дал много конкретни черти. Те се определят от професията, от местата, където се трудят тия “хиляди, маса, народ”. При това на места поетът проявява завидна за своята идейна подготовка и за времето си партийно-класова канкретност. Голяма част от въстаниците са работници, наемен пролетариат. Главната движеща сила на въстанието са хората на черния труд. Макар в ярки стихове да говори за работническата класа – “из фабрики, складове, гари, юзини, заводи…”, поетът интуитивно подчертава предимно селския характер на въстанието, като държи сметка за това, какви слоеве от населението участват в него. Когато говори откъде идват въстаниците, споменава категорично за работници. Но когато изброява местата, през които минават въстаниците – “по сипеи, урви, клисури, бърда…”, когато говори за въоръжението на въстаниците – “с прости тояги, с пръти, с копрали, с търнокопи” – пак се чувства селският състав на въстаниците.
Много по-късно, в глава пета, сепнат като че ли от това несъответствие с политическите постановки, поетът отново и категорично говори за работническата класа:

Народът въстана
– с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия…

Но по-нататък:

– със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд…

Това е работническата класа и нейната ръководна роля, а това значи – комунистическата партия и нейната ръководна роля във въстанието; това е съюзът между работници и селяни. Ясна и категорична идейна постановка на въпроса за движещите сили на септемврийската епопея.
Повтарям – силите на народа, участници двигатели на въстанието, са нарисувани по-конкретно, реалистично, отразени са от самия живот, а силите на народните врагове – условно, символично, с образи от митологията и религията. Но и тук се срещат изключения. Когато изброява какви не са въстаниците, макар и съвсем бегло авторът споменава конкретните носители на обществените несправедливости: въстаниците не са… фабриканти, въздухоплаватели, генерали, съдържатели на локали…
Това, от една страна. От друга – образи и символи от народната митология:

… в пещери
на змеици и змейове,
в глухи хралупи на вещици…

Стихията – това е въстанието за поета. Страшна, непреодолима стихия. Стихия в устрема на въстанието, стихия в поражението. Авторът не рисува конкретна битка, сражение между въстаници и войска. В поемата няма отглас от прочутия, най-високата точка от борбата, Бойчиновски бой, на който Хрелков посвети специално стихотворение. Поемата няма един победен връх, няма ликуването на първите успехи в боевете. За сметка на това поетът дава вярата на въстаниците, т.е. идейните подбуди на въстанието. Това е едно от най-хубавите места в поемата – и по съдържание, и по форма:

хиляди вери
– вяра в народний възход,
хиляди воли
– воля за светъл живот,
хиляди диви сърца
– и огън във всяко сърце,
хиляди черни ръце
– в червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени
високо
широко
над цялата в трепет и смут разлюляна страна
на бурята яростен плод:
Хиляди –
маса –
народ.

Тоя пасаж е връзката между устрема и поражението. След него започва трагедията. Разгромът е даден с много ярки краски, с черни и кървави багри. Както подробно, стихийно и обхватно е нарисувано настъплението, така разгърнато и детайлно е дадено и поражението. Нещо повече – поражението е внушено по-силно, с повече конкретни картини. Докато при устрема на въстанието поетът не е нарисувал нито една конкретна картина от сражението, нито една схватка от кървавата борба /като изключим споменатата вече стрелба на червения поп/, на поражението, на разправата с народа е отделил много сцени. В това отношение Гео Милев не е могъл да излезе от общото настроение, характерно за така наречените септемврийски поети. Но “Септември” стои много по-високо в идейно отношение, защото преодолява поражението в люта полемика с временните победители – силите на реакцията, и завършва с историческата мечта за нов живот, със светлата перспектива на комунизма. Поемата “Септември” е преломен момент в поетичната оценка на въстанието – от поражение към победа. Тия, които ще дойдат след Гео Милев, ще пеят с вдъхновението на вярата в победата.

Септември ще бъде май! –

това е веруюто на тия певци на народните борби, на пролетарската революция.
Стана дума, че Гео Милев не дава конкретни картини на въстаническите боеве. Поемата е лирична /лироепична/ и самата и форма не налага подробно описание на сраженията като в епичните поеми. Но независимо от това поетът все пак би могъл да даде някои бегли картини от боевете. Би могъл, но не го е направил. Може би той е бил понесен от устрема, от стихията на събитието, претворено в поемата, и не е могъл да се спре, за да нарисува конкретна бойна сцена. Няма произведение в нашата литература, където стихийният устрем на народните маси да е даден с такава сила, както в поемата “Септември”. Читателят просто е грабнат и отнесен от този човешки порой, залял родната страна по време на въстанието. Ако трябва една съпоставка, колкото е статичен “Среднощен конгрес” на Геовия побратим Хрелков /за сметка на това по-аналитичен/, толкова неудържим и стихиен е устремът на “Септември”.
И тая неудържима устременост е постигната с пестеливи изразни средства. Поетът рядко си служи с фигури. Той разказва просто, конкретно, но така подрежда словесния материал, че получава изключителна динамика. Ярки мисли, изразени в ярки картини:

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба…

Само най-големите майстори на поетичното слово са постигали такъв синтез на едно жизнено съдържание, както това е постигнал Гео Милев.

Дълбоко сред мрак и мъгла.

И по-нататък – безконечен наниз от думи: местата, откъдето се втурват въстаниците; състоянието, в което се втурват в неравната борба; въоръжението, с което се хвърлят в боевете. Невероятно нещо: едно изреждане от 180 съществителни, прилагателни, причастия и само един глагол! Малко странно наистина: на езика, който има световна слава с богатството на своя глагол, такова пренебрегване на тоя мотор на езика! И въпреки това, въпреки тая аномалия – изключително въздействие! Такава страхотна динамика – без глагол! Това вече е голямо майстроство, голяма творческа находка.
… из фабрики, складове, гари, хамбари, чифлици, воденици, работилници, юзини, заводи;
… през камънаци, вода, мътни вади, ливади, градини, нивя, лозя, овчарски пладнища, глогини, изгорели стърнища, трънаци, блата;
… изпокъсани, кални, гладни, навъсени, измършавели от труд, загрубели от жега и студ, уродливи, сакати…
… шопи с сопи, с пръти, с копрали, с търнокопи, с вили, с брадви, с топори, с коси и слънчогледи…
… полетяха напред… /к. м./
Направих последните цитати, за да ги преведа в обикновен наборен ред – да видим как биха се приели от читателя. Зрително – неудобно, утежнено, но нима не е ясно, че това е именно само зрително впечатление? Крайно време е да разберат ония автори, които разчитат на чисто техническото, графично подреждане на думите, че това е илюзорен път на въздействие върху читателя. Единствено предимство в това отношение е удобството при прочитане на текста. Ако обаче обиграният актьор прочете тия откъси от “Септември” от хоризонтално набран тескт, слушателите няма да разберат това, няма да почувстват никаква разлика нито в актьорското изпълнение, нито в своето възприятие, в своето преживяване на творбата.
Тоя похват на натрупване еднородни части на речта поетът използва и по-нататък в поемата. Дори когато поради творчески обстоятелства ще си послужи с обикновени къси изречения, когато ще повика на помощ и глагола, поетът продължава тая устременост на изложението:

Агамемнон уби Ифигения
– и загина:
Клитемнестра уби Агамемнона:
– и загина:
Орест със Електра уби Клитемнестра
– и загина…

По стиловите особености на Гео Милев можем да разберем много нещо от неговата биография и култура. В прецизното изброяване на различните военни части и оръжия откриваме участника в Първата световна война. В находчивото:

“Огън” –
изтракаха пушки:
Ку
Клъкс
Клян –

виждаме голямата култура и осведоменост на гражданина интелектуалец, който по най-остроумен начин свързва “делата” на българските шпицкомандаджии с “делата” на американските мракобесници. В използваните образи символи от древната митология и Омировите поеми виждаме начетения и пристарстен литератор. От пестеливо загатнатата картина –

хиляди черни ръце
– в червения кръг на простора…

научаваме за любителя и ценителя на жвописта, на графиката, за поета, критика и публициста, който сам ще си изработи графичен автопортрет. От някои особени колоритни народни думи узнаваме – въпреки артистично-аристократичното самочувствие на автора – познавача на народния език: през слог и рид… валози… с пръти, с копрали… хрясна, рукнали, огризани, плъпнаха…
И въпреки всичко по стил в поемата преобладава придобитото от културата. Въпреки всичко чувства се интелектуалецът, “европеецът”. Ето какви думи влага поетът в устата на тия “шопи с сопи”:

Пред нас е смъртта –
о нека!
но отвъд:
там цъфти Ханаан…

Ритъмът на поемата – и като цялостно движение, и като подчертаване на отделни моменти и мисли – е изключително разнообразен. Ритъмът, който иде от подреждането на еднородни думи и изрази, вече разгледахме. Другият ритъм е свързан повече с архитектониката на поемата. Той се получава и от повтарянето на отделни образи и мисли, и на отделни сродни части в цялото произведение. Глави 4 и 5 – “Народа въстана…” – доразвиват глава първа “Из тъмни долини, преди да се съмне” и глава 3 – “Глас народен, глас божи”. Глави 6 и 8 – удърът на противника – доразвиват глава 2 – “Нощта се разсипа във блясъци…”. Глава 11 – “Тогава настана най-ужасното”, широката картина на кървавия разгром, доразвива общо глави 2, 6, 8 и 9. Глава 12 – “Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила…”, доразвива в антитеза глави 3 и 5 – вярата в правдата и победата. Доразвива и защитава основната идея на поемата – временно победеният народ, осъзнал своите заблуди, наивната вяра в бога, ще победи своите потисници и ще изгради честит живот на земята.
Това е композиционният ритъм на поемата. Тоя ритъм в една или друга форма се повтаря, както се казва, и в отделните части.

Слънчогледите
погледнаха слънцето…
Слънчогледите паднаха в прах.
С нами бог!
Долу бог!
неудържими
страхотни
велики:
Народ!
Хиляди
маса
народ.
Първите
паднаха в кърви

/повторени като завършек на картината на битката/.

Хиляди вери
– вяра в народний възход…

Юпитере…
о т г о в а р я й!
– Кой
и з л ъ г а н а ш а т а в я р а? –
Отговаряй!

А точността и силата на израза? И то само с няколко думи:

мир
и тишина
настана
по цялата
страна.

Ако не знае човек за какво става реч, тия думи няма да му направят никакво впечатление. Толкова обикновени са те. Но казани на края на страшната картина на борбата и разгрома, те звучат с излючителна сила, със страшна ирония. Мир и тишина пред новата победна буря на революцията.

Бележки

Поемата на Гео Милев – сп. “Септември”, 1971, кн. 5.