ГЕОРГИ ЦАНЕВ
ИДЕЙНО-ТВОРЧЕСКИЯТ ПЪТ НА ГЕО МИЛЕВ
Пътят, който измина Гео Милев като писател и културен деец изобщо в своя кратък, едва 30-годишен живот, е изпълнен с непрестанни идейни и художествени търсения, с жажда за творчество, с постоянен стремеж към преоценка на приетото и постигнатото в българската култура. Път с резки завои и противоречия. Цялата дейност на Гео Милев свидетелства за недоволство от настоящето и традиционното – той беше вечен бунтар, който търси нови пътища за българската култура. Една будна критическа мисъл го тласкаше безспирно напред, едно тревожно чувство не го оставяше нито за миг на спокойствие, една чувствителна съвест го зовеше да се вглежда със строг поглед във всички области на изкуството и да произнася категорични присъди. Неспокоен темперамент, активна, богато надарена природа, той живееше не само в денонощен труд, във вечна творческа заетост – той живееше интензивно, в крайно напрежение на духовните сили. Характеристиката, която Яворов дава за себе си: “Аз не живея – аз горя”, се отнася в пълния смисъл за него.
Гео Милев беше особено отзивчив към всичко “ново” в изкуството и литературата. Но той разпиля толкова възторзи пред много лъжливи кумири, докато намери наистина новото. Той изхаби много енергия в защита на декадентски явления, в лъженоваторски търсения, докато стигна до истинското новаторство в поезията, която се вдъхновява от идеалите на социализма и възпява революционната борба на народа. Но той търсеше искрено, той мислеше честно, той се стремеше упорито, с рядък жар, с неугасима страст да дойде до истината – и за изкуството, и за обществото. А стигнеше ли до нея – той я бранеше, той воюваше за нея с всичкия пламък на своето сърце, с всичката неустрашимост на своя дух, с всички рискове – до смърт – както се вижда това най-добре от последните години на неговия борчески живот. За това му помагаше неговата богата култура. Той беше набрал много знания из областта на литературата и всички изкуства. Владееше няколко езика – френски, руски, немски, английски, отчасти италиански. Познаваше подробно нашата литература – и съвременната, и миналата. Запознат беше и с руската, френската, немската, английската литература. Особено добре беше изучил творчеството на поетите модернисти, т.е. символисти, експресионисти и др. Документ за това са многобройните му преводи.
У Гео Милев вървяха успоредно, задружно поетът и критикът. Той проявяваше ярко при всички случаи своите критически способности – и когато се бореше против изкуството, което смяташе за старо, и когато защитаваше онова, което мислеше за ново. Критикът теоретик излизаше на пръв план, развиваше идейните положения – той теоретизираше своята поетическа практика, имаше винаги определени, формулирани литературни позиции.
Във всеки случай той искаше искрено да разчисти старото в нашата култура, макар отначало да не виждаше де точно е ръждивото, остарялото. Но той разбутваше много вехтории. Критикуваше смело, остро – с дързостта на новатора и патоса на бореца. Той не се боеше да отрече днес това, от което вчера се бе възхищавал. Той имаше проникновен поглед, който големите събития избистриха. Той притежаваше жив ум и отзивчиво сърце, които революционната действителност след Първата империалистическа война импулсира още повече, като откри пред него ясно смяната на ценностите и прогресивния ход на нещата. Той се запалваше лесно и се отдаваше цял на новото. От критика на литературния живот той премина постепенно към критика на културния и обществения живот. И не се страхуваше да доведе до край изводите на своята мисъл. Макар отначало да презираше “делничния мир на действителността”, всъщност се вслушваше – т.е. бурният обществен живот го научи да се вслушва – в нейния неотразим глас и през него в края на краищата долови зова на бъдещето.
Така Гео Милев изживя идеен развой, който го прави една от най-интересните личности в нашата литература. Тоя развой, – който обхваща отношението му и към изкуството, и към обществената действителност – е характерен за най-будната и честната част на нашите писатели и нашата интелигенция изобщо след империалистическата война /1915-1918/. Но у него той прие особено показна форма. Всъщност това е развоят на честния дребнобуржоазен интелигент у нас – развой, чиято закономерност е отражение на закономерностите на общественото развитие.
Х Х Х
Литературните интереси у Гео Милев се проявяват твърде рано и твърде подчертано. Възможност за това създава интелигентската среда, в която той расте. Родителите му са учители. Баща му – М. Г. Касабов – има склонност да води разни бележки и да пише спомени. Като младеж той участва в движението за съединението на Южна и Северна България. В 1885 г. той е редактор издател на единствения брой от “Македонски сълзи”, “списание за наука и насърчение на българската младеж”. По-късно става книжар издател. Между другото в 1899 г. М. Г. Касабов издава една брошура за Балканската федерация, за мир между народите и за разоръжаване.
Синът е извънредно любознателен, чете постоянно или рисува. Творческите стремежи у Гео Милев се пробуждат рано. Като ученик в старозагорската гимназия /1907-1911/ той редактира ръкописни вестници, които изпълва сам. Пише стихове, които подрежда в ръкописни сборници, грижливо приготвени и украсени с винетки. В тия си работи Гео Милев – който се подписва тогава Гео Касабов, Георги Милич или Гео Милич – е под силното влияние на Пенчо Славейков – и в съдържание, и в стих, и в език. Но ако – като начеващ поет – той се учи от автора на “Сън за щастие” и “На острова на блажените” – за възпитанието на граждански чувства у него голямо значение има въздействието на Вазовата поезия – въздействие, което не е могло да не се простре в края на краищата и върху неговото творчество. В своето “Отворено писмо до г. Борис Вазов”, като говори за изобличителните, критическите и хуманистични стихотворения на народния поет – които нарича “честни” стихотворения, – Гео Милев признава: “Ний, по-младите поколения, сме възпитани в техния идеализъм на честност, истина и свобода: – още от гимназията, когато четяхме христоматията на Мишев и Костов, дълбоко у нас е запалена вярата, че “не се гаси туй, що не гасне”; още от гимназията ний сме се научили да кипим в благороден гняв, когато видим “в кал оплюти светите идеали”1… и т. н.
Към домашните учители в поетическото изкуство на младия Гео Милев принадлежи и П. К. Яворов, когото той винаги е ценял извънредно високо. Но трябва да подчертаем, че през времето, когато е ученик в Стара Загора и когато е студент по литература в София /1911-1912/ и в Германия /1912-1914/, най-широко, най-силно е влиянието на Пенчо Славейков, у когото той постепенно започва да издига на преден план индивидуалистичните и естетическите увлечения. Нека прибавим още и това – че от Пенчо Славейков той се учи на борба с еснафщината и с всичко извехтяло в нашия културен живот.
Гео Милев се развива в първите си стъпки като поет под въздействието на противоречиви литературни течения и тенденции: от една страна, Вазов със своя граждански и патриотичен патос и Пенчо Славейков с простите художествени картини от народния живот и природата, от друга страна, пък Славейков със своя индивидуализъм и Яворов със символистичните си произведения. В някои стихотворения на Гео Милев още от ученическите години се долавя влиянието на символизма. В същите тия години будният младеж се запознава с руската литература и прави много преводи от руски поети: Пушкин /най-много/, Лермонтов, Некрасов, Колцов, Никитин, Фет и т. н. до Балмонт и Валери Брюсов. Очевидно ръководил се е по някаква руска антология или сборник. Превежда и от Шевченко. Някои от тия преводи после той поправя и печата. Това школуване у руските поети му помага да си изработи стих – и той бързо напредва в техниката. Но то, от друга страна, затвърдява демократичните му настроения и му внушава уважение към реализма.
През време на студентството обаче увлеченията му от символизма се засилват. Тия увлечения го завладяват все повече и получават теоретична обосновка, когато отива в Германия да следва през септември 1912 г. Те са отразени в осемте “Литературно-художествени писма”, които той започва да печата в сп. “Листопад” от 22 декември 1913 г. /бр. 15/. В тях прави впечатление преди всичко удивителната бързина, с която Гео Милев се ориентира в немската литература – за малко повече от година той се запознава не само със съвременния литературен живот, но и с литературната история. Критическата информация, която прави на много места в стила на Пенчо Славейков, а някъде дори и с езика му и с буквални цитати от него, е всъщност защита на “модерната” немска поезия – поезията на символистите, на индивидуалистите. Тая поезия е създадена от Ницше, Демел и Хофманстал и е свързана вътрешно с поезията на Верлен, Маларме и Метерлинк. Това са според него най-големите световни поети – бъдещето е на тяхната поезия. Гео Милев пише рязко против натурализма. Но литературните понятия не са му съвсем ясни. И изобщо с индивидуалистичните и символистични позиции у него съжителстват и други противоречиви. Той например не говори против реализма изобщо – напротив, смята, че истински “художествен реализъм” имало в модерната поезия. После признава, че “изкуството е наблюдение и стремление на природата и живота”, но това не значело “безидейно наблюдение по тротоарите”2.
Тая неизясненост на литературните позиции – въпреки че Гео Милев е по принцип за символистичната поезия – е отразена като противоречие и в преводаческата му дейност през 1912-1914 г. Покрай символистичните стихотворения, той превежда и стихотворения от писатели реалисти и демократи или работи със социални настроения от “модерни” поети. Някъде дори в бележки подчертава близостта с народа. Така едновременно с преводи от Ницше в “Листопад”3 – “Из мъдростите на Заратустра” – той печата в Бакаловото списание “Борба” стихотворения с граждански и социални мотиви: “Черно-червено-златно” от Фердинанд Фрайлигрант4 , “Силезките тъкачи” от Хайне 5 , “Марсилезата” от Роже де Лил 6 и “Незабравки” от Рихард Демел 7. Под всички се е подписал Mill, само под превода на “Незабравки” стои: Г. Милев, както обикновено се подписва в печатните си работи до 1915 г. При това за Демел той пише в малка бележка: “Онова, което Демел твори, твори го за всички, за света. Не L’art pour l’art /изкуство за изкуството/, а изкуство за живота е изкуството на Демел.”Ако това действително би било така, Демел би бил един демократичен, прогресивен писател. Наистина на едно място той сам казва: “Всяко изкуство, което не стане народно изкуство, е неизкуство, прах и плява по вятъра.” Прекрасна и правилна мисъл. И в творчеството си Демел се е опитал да даде няколко стихотворения със социални настроения, които го направили популярен в немските работнически маси. И тъкмо това е увлякло Гео Милев, който иска да сближи поезията на Демел с живота и да го представи като прогресивен поет. Всъщност в своето творчество Демел – макар в известен момент да се е влиял от идеите на социализма – си остава индивидуалист и възпява империалистическата война. От други негови изказвания се вижда, че цитирана по-горе фраза съвсем няма приписваното и демократично съдържание. Тълкуването на Гео Милев свидетелства за неговите собствени схващания – свидетелства, че има моменти, когато той – макар че поддържа по принцип символизма – се отнася положително и към голямата реалистична и демократична поезия. Показателен е фактът, че от символиста Валери Брюсов той през 1913 г. превежда проникнатото с ярко социално чувство стихотворение “Зидар”8 .
Ярък израз на положителното отношение към демократичната поезия в писанията на Гео Милев през тия години /1912-1914/ е една статия за народния украински поет – революционен демократ, борец за свободата и щастието на своя народ – Иван Франко. По случай 40-годишния писателски юбилей на тоя поет Гео Милев превежда негови стихове и ги печата в “Листопад” през май 1914 г., като ги съпровожда с малка статия, в която нарича Франко “един от вождовете на украинския народ”. И по-нататък пише: “Съвсем самотно изправен стои преди 20-30 години Франко пред народа си със своите смели радикални идеи – млатът в ръката на каменолома – разбиващ камъка на консервативната традиция, проломяващ нови, културни пътища за украинския живот.”9 В тоя отзив, проникнат с възторг от народния борец, Гео Милев утвърждава едно изкуство, което служи на народа и неговата борба, утвърждава гражданската и социалната мисия на поезия, която изразява “радикални” обществени и национални идеи – нещо, което е в пълно противоречие със схващанията на индивидуалистите символисти. Впечатлението от тая статия става още по-силно, като се вземе предвид, че същия месец май в списанието на българските символисти “Звено” Гео Милев печата преводи от типични модернисти – западноевропейски символисти индивидуалисти като Фридрих Ницше, Бодлер, Верлен, Ж. де Нервал, Ж. Мореас, А. Самен, Метерлинк, Хофманстал и др. – и пише статия “Модерната поезия”. В тая статия той говори за поезията на символистите, която приема и вън от която нямало истинска поезия.
За прогресивните моменти в ранния период от развитието на Гео Милев /1912-1915/ е особено показателен един факт от неговото оригинално творчество. През 1914 г. той праща на Бакалов за “Борба” своето стихотворение “В тържествен ден”, което поради спирането на списанието бива напечатано от Бакалов едва през 1933 г. в сп. “Звезда” /г. ІІ, кн. 1/. Това е първото оригинално стихотворение на Гео Милев, дадено от него за печат. Тая “невинна басня”, както я нарича авторът, е посветена от него “на всички доблестни граждани у нас – пролетарии и буржоа, които се борят за създаване на истински народ и народна управа”. Разказва се как народът се тълпял да види царя и се готвел да извика ура, но царят минал с автомобила си толкова бързо, че народът не успял да извика цялата дума “и остана урата на у…”. Както правилно отбелязва Бакалов, социално-политическите възгледи на младежа Гео Милев са наивни с това изравняване на пролетарии и буржоа, но едно е ясно – противомонархическото настроение на автора, който отразява в “баснята” си изобщо антимонархическите настроения у нас още преди Първата световна империалистическа война. Собствено за някакви определени социално-политически възгледи едва ли може да се говори. Катастрофата на Междусъюзническата война е сепнала в известна степен съзнанието на Гео Милев – резултата на това е именно тая “басня”. Инак, общо взето, той не се замисля особено дълбоко върху обществените проблеми – те не са му ясни, както не му са ясни и целите на настъпилата световна война.
Статията “Модерната поезия”, която поменах по-горе, показва, че Гео Милев тръгва решитело по пътя на западноевропейското модернистично изкуство въпреки гражданските и социалните елементи в писанията и преводите му до 1914 г. – елементи, които са доста значителни в началото, но които той вече съвсем изоставя. Това става под влияние на немската индивидуалистична философия и символистическа естетика. По това време Гео Милев работи в Лайпциг дисертацията си върху Рихард Демел, задълбочаването в чието творчество го насочва окончателно в пътя на символизма. Още по-силно е влиянието на Ницше. За това свидетелства едно писмо, което поетът пише до баща си през септември 1914 г. от Лондон, дето е отишъл да прекара ваканцията и да усъвършенства английски език.
Гео Милев, който бе дошъл от България със съчувствие към народа, не възприе най-реакционните от възгледите на Ницше. Но въпреки това влиянието на Ницше – тоя мрачен и жесток индивидуалист – би извършило истинско опустошение в душата на лесно запалващия се младеж, ако срещу него не се бе явило в това време благотворното въздейсвие на големия белгийски поет Емил Верхарн. Поради нахлуването на немците в неговата родина Верхарн избягва в Лондон. Започнал като символист, Емил Верхарн още в началото на 90-те години на м. в. минава на страната на пролетариата, сближава се със социалистическото работническо движение. Неговата мощна поезия, макар и неосвободена от символистични елементи и от неопределено бунтарство, е пропита от съчувствие към трудещите се и към народа изобщо и е раздвижена от патоса на социалния протест. Когато през август 1914 г. Гео Милев отива в Лондон, той се среща със знаменития поет, чието творчество вече познавал и имал преведени негови работи. Нещо повече – Верхарн той се “осмелявал” да смята “за свой учител в поезията, а делото му – за пример и идеал”, както сам ни съобщава в “Спомени за Емил Верхарн”10. По всичко изглежда, че срещите, които са били няколко, са оставили незаличими спомени в душата на българския поет и са имали за него огромно значение. Със своя “учител” той разговарял за много неща. “Говорихме – пише Гео Милев – … за войната, за мира, за всемирния мир – пламенния блян на Верхарна за едно ведро и светло бъдеще, – а този пасифистичен идеал гореше и у мене; той ни свързваше.”11 Влиянието на Емил Верхарн – лично и с поезията – му внушава мечти за едно хубаво бъдеще на човечеството и съчувствие към народните маси. Още повече, че в Лондон сам Гео Милев е могъл да наблюдава рязко изразените социални противоречия. Видяното там извиква в душата на младия поет дълбоко отвращение от света на капитализма. В едно стихотворение, писано през октомври 1914 г. в Лондон, той говори за “безсънните тълпи на Вавилоновия град”, които скитат и стенат, и задават въпрос: “Ала кой ще чуй какво те питат?” /”Среднощ над Темза”/. А в писмо до баща си от август или септември същата година, изпратено от Лондон, предава впечатленията си с още по-силни думи: “Лондон вече съм го обиколил почти целия. Впечатленията ми: у ж а с: Америка! трясък, спекула, хлад, студ, пари, алчност, мизерия…” /к. м./ Тия думи напомнят малко отзива на Алеко за Америка в “До Чикаго и назад” – впечатления от света на силно развития капитализъм. В по-сетнешната еволюция на Гео Милев поезията на Верхарн играе важна роля.
Ранният предвоенен период в литературната дейност на Гео Милев завършва в 1915 г. с издаването на пет “Лирични хвърчащи листове” от преведени стихотворения: 1. Стефан Маларме – “Иродиада”; 2. Рих. Демел – “Преображенията на Венера”; 3. Емил Верхарн – четири поеми /”Бунт” и др./; 4. Пол Верлен – “Мистични разговори”; 5. Фридрих Ницше – “Дионисиеви дитирамби”. Тия малки книжки са посветени съответно на Николай Лилиев, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов, с които той е вече в лични приятелски връзки или си пише.
От 1915 г. е останала една негова ръкописна тетрадка с оригинални стихотворения, разкошно илюстрирана с винетки и рисунки от самия него: 26 страници. Всички тия стихотворения са напълно символистични – някои от тях после влизат в “Жестокият пръстен”. Гео Милев е вече влязъл в българската литература на страната на символистите. Но истинска литературна дейност като поет и критик той проявява след Първата световна война.
Х Х Х
През време на империалистическата война /1915-1918/ българската литература беше заразена в голямата си част от великобългарски шовинизъм, в който, по думите на Георги Димитров, лежи “един от най-важните корени на всички национални нещастия и катастрофи”. Някои представители на реалистично-демократичната българска литература – под влияние на буржоазните среди се отклониха от своята основна линия и станаха изразители на войнствени настроения. Иван Вазов, Кирил Христов, Антон Страшимиров и други пишеха стихове, разкази и драми с повече или по-малко подчертани великобългарски тенденции. Дори символисти като Теодор Траянов и Людмил Стоянов, които уж бягаха от съвременния живот, станаха жертва на войнствената патриотска психоза. С това символизмът издаде ясно своята буржоазно-идейна основа и показа, че няма изкуство, което по един или друг начин да не е свързано с живота. Войната нагледно потвърди, че няма литература вън от обществото, независимо от него. “Да живееш в общество – пише Ленин – и да бъдеш свободен от обществото е невъзможно.”
Тая литература беше чужда на народа, не отрази с нищо неговите страдания, не показа масовата смърт на фронта, мизерията и проклятията в тила, остана глуха и сляпа за недоволството на масите. Както свидетелства Елин Пелин, българският писател през време на войната бил “с вързани ръце и запечатан мозък”, той работел “под заповедта и контролата на военните началници”.12
Между създаденото за войната от българските писатели тогава, през самите военни години, ще срещнем, разбира се, и работи, които са писани без националистична екзалтация и шовинизъм, като стиховете на Димчо Дебелянов, или изградени върху различни човешки преживявания, като много от разказите на Йовков. Ще срещнем и други, в които са отразени ужасите и зверското във войната, като “Кървави петна” на Владимир Мусаков 13, или дори тежкото положение на народа и жаждата му за мир, каквито са някои стихотворения на Вазов. Но тия произведения – както и други още с хуманистично съдържание – се губеха в огромното количество от войнствено-патриотарски съчинения, които определяха основния дух на литературата през онова време. Българските писатели и най-значителните, като Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Димчо Дебелянов, не схващаха противонародния империалистичен характер на войната.
Тоя характер на войната не схващаше и Гео Милев. Наистина, както видяхме от спомените му за Верхарн, той мечтае за всеобщия мир и се нарича пацифист. Знае се от живота му, че той е бил против военщината. За революционни войни, разбира се, тогава той не е могъл да има и понятие, но буржоазната военщина у него е будила решително непреодолима омраза. През това време на войната Гео Милев има това предимство пред някои от своите приятели символисти, че не присъедини с нищо своя глас към войнствените песнопения по онова време. Единственото нещо, което е останало от него – и то в ръкопис, – това е откъс от негов очерк, нещо като дневник, озаглавен “При Дойранското езеро”. Тия бележки, писани на фронта през 1916 г., представляват реалистично описание на войната с всичкия и ужас, без шовинизъм.14
На 29 април 1917 г. Гео Милев е тежко ранен в главата и през февруари 1918 г. отива да се лекува в Берлин, дето престоява до март 1919 г., подложен на няколко операции. В това време завършва войната с катастрофа за Германия и нейните съюзници. Извършена е Великата октомврийска социалистическа революция, която е дала пример и посочила път за освобождение на работническата класа. В Германия революционното работническо движение е в подем. Борбата против войната е прераснала в революционна борба за събаряне на капиталистическия строй, в гражданска война, която стига най-високия си връх в Берлин и Бавария. Но революцията, поради предателството на социалдемократите, не успя. Водачите на комунистическия съюз “Спартакус” Карл Либкнехт и Роза Люксембург бяха убити през януари 1919 г. Гео Милев прекарва в Берлин тъкмо когато германската столица е в най-голям революционен кипеж и наблюдава героичните борби на спартакистите, впечатленията от които по-късно се отразяват в някои откъси от “Грозни прози”. Но неговите интереси са в областта на изукството. Пребиваването му в Берлин е изпълнено с трескава литературна работа. Той се запознава с всичко ново в немската литература, посещава театри, изложби, купува и чете книги, влиза в лични връзки с немски писатели и художници. Прави редица преводи. Превежда дори на немски откъси от “Богомилски легенди” на Николай Райнов, които печата в списанието на експресионистите “Aktion”. Увлича се горещо от експресионизма в изкуството, който той пренася и в България и който остави дълбоки следи в неговото творчество и дори в последните му революционни произведения.
По това време в Германия, под въздействието на революционното работническо движение, в писателските и художествени среди се извършва идейно и творческо преориентиране. Една част от експресионистите, които по-рано са се бунтували само против старите форми в изкуството, като са стигали най-много до интелигентско-бохемски бунт против еснафските форми и традиции в живота, през войната и след нея завиват решително наляво. В тяхното списание “Aktion”, което се обявява против империалистическата война, през 1914 г. сътрудничат Карл Либкнехт и Роза Люксембург, които нямат възможност да пишат другаде15. През време на революцията след 1918 г. това списание е политически активно, изразява революционни тенденции и признава програмата и трактата на комунистическата партия. Близки негови сътрудници са писатели като Йоханес Бехер, Франц Верфел и др. Но “Aktion”, в което печатат свои статии теоретиците на комунистическото движение, се изказва против марксизма и материализма и съединява революционността с мистика и своеобразна религиозност. То набляга главно на някаква “духовна революция”. Неговите позиции са индивидуалистически и идеалистически. Това противоречие го довежда до реакционни позиции. След НЕП /1921/ в Русия “Aktion” наред с цялата буржоазна преса се нахвърля – уж от някакво си “левичарство” – клеветнически против Съветския съюз и Коминтерна, превръща се в антикомунистическо, реакционно гнездо и скоро се разпада, едни от експресионистите – художници и писатели – намират своето място в буржоазните групировки, а други преминават решително към комунистическото движение, какъвто е случаят с Бехер, който след победата на социалистическата революция в Германия /1945/ беше една от най-големите фигури в немската литература и играеше огромна роля в културния живот на Германската демократична република.
Спрях се вече на “Aktion”, защото това списание, изглежда, е играло значителна роля в идейно-творческия развой на Гео Милев. То стимулира в известна степен развитието му в прогресивна насока – главно с произведенията на революционните експресионисти, печатани на неговите страници. Но влиянието на списанието има и отрицателна страна. През 1918 г. “Aktion” наред с комунистически статии печата безобразни картини със съвсем деформирани човешки образи и природа, напълно упадъчни, предназначени само “да дразнят вкуса” на буржоата… От друга страна, заблуждение е идеята, внушена от това списание, за някаква чисто “духовна революция” и за революционно преустройство на писателя /и на човека изобщо/ на антиматериалистическа и антимарксическа основа, т.е. при стар идеалистически и индивидуалистически светоглед. Влиянието на тия погрешни идеи ние срещаме във “Везни”.
През март 1919 г. Гео Милев се завръща в София и започва жива театрална и литературна дейност при една обществено-политическа атмосфера, също така революционно нагорещена, както и в Германия. Недоволството на народните маси, проявило се още в началото на империалистическата война и засилващо се непрекъснато, прерасна, под влиянието на Великата октомврийска социалистическа революция, в широко революционно настроение, което се изрази особено ярко във Владайското войнишко въстание през септември 1918 г. След войната революционното настроение обхвана трудовите маси в страната. Работническата класа, вдъхновявана от идеите на комунизма, бе в революционен подем. Българската комунистическа партия, която се бореше през цялото време против империалистическата война и посрещна с възторг Октомврийската революция, придоби широко влияние сред трудещите се в градове и села. Голяма част от селските маси бяха увлечени и от БЗНС, който скоро стана властваща партия. Повишената и организирана дейност на масите, раздвижени от идеята да уреждат сами своите съдбини, свидетелства за ново социално съзнание, за нова обществено-социална атмосфера, която се отрази и в литературата.
Буржоазната литература изпадна в криза. В първите години след империалистическата война в нейните редове съществуваше смущение, безпътица, песимизъм. Претърпяла крушение в основната си тема за “националните идеали”, тя поднасяше утехата на минали “бойни подвизи”, след това започна да търси опора в спомени от историята или обърна поглед към старата своя изпитана област – личния, интимния свят на човека. Буржоазната критика – естетическа и формалистична – поведе борба против революционната поезия и реализма.
Критическият реализъм, който даде толкова богати плодове през времето от 90-те години до войните, намали своя обсег и дълбочина. Той имаше по-малко представители – и те бяха не винаги тъй последователни в своята критическо-реалистична линия.
Особено явна бе кризата в редовете на символистите, които тогава заемаха най-широко място в поезията. Под въздействието на войните те бяха отстъпили от позициите на “чистото” изукство. Някои от тях възпяваха империалистическата война. Под напора на революционната българска действителност и под обновителния дъх на Великата октомврийска социалистическа революция известни български символисти се преориентираха: Христо Ясенов стана член на БКП и възпя героизма на руските работници, защитници на революцията, а Ем. Попдимитров през 1921-1922 г. направи завой към социални теми. Николай Лилиев замлъкна: в неговата поезия символизмът достигна най-викосото си развитие и спря. Революционният развой на обществената действителност ликвидира символизма като школа. Срещу него на историческата сцена се беше появила нова поезия – реалистична, активистична, революционна, проникната от социално-революционен патос, израз на революционния възход на работническата класа – поезия, която представяше по-висок етап от развитието на пролетарската поезия у нас, чието начало сложи Д. И. Полянов още през 90-те години. Ярък, високо талантлив представител на тая поезия беше Христо Смирненски, авторът на “Да бъде ден!”, първият представител на социалистическия реализъм у нас.
Поезията на социалистическия реализъм започва да играе вече своята роля на перспективно, водещо течение в реалистичната литература. Показателно е, че в една и съща година – 1922 – излизат “Лунни петна” на Николай Лилиев, дето авторът символист признава, че за света, в който той е живял, “залязва навсегда звездата на живота”, и “Да бъде ден!” на Христо Смирненски – книгата, която отразява патоса на революционната борба за нов свят – света на комунизма.
Х Х Х
Какво е мястото на Гео Милев в българската литература в оня момент и каква роля играе той в нея? Както видяхме, още преди войната той се нарежда на страната на символистите. Когато се връща от Германия през 1919 г., неразбрал историческия залез на символизма, той става негов пропагандатор и защитник, застава начело на българските символисти като организатор и предан борец. Тук трябва да предупредя, че много често, когато говори за символизма, Гео Милев си служи с общия термин модернизъм. Той държи редица сказки в “Славянска беседа” върху модерната поезия, които правят впечатление дори на Иван Вазов и проф. Ив. Шишманов.16 Пише театрални критики – особено много и с особена острота, – поставя в Народния театър “Мъртвешки танц” от Стриндберг, а по-късно в “Ренесанс” – “Маса-човек”, пиеса из социалната революция на ХХ в., от Ернст Толер – две постановки, които по идейния смисъл на драмите чертаят пътя на развитието на Гео Милев. Най-много усилия и любов влага той в организирането и редактирането на сп. “Везни”, първата книжка на което носи дата 15 септември 1919 г. То е орган на българските модернисти, както се казва изрично в едно писмо на “главния редактор” до Людмил Стоянов. “Везни” – четем в това писмо – ще бъде нещо като списание на българските модернисти, което ще ги рекламира чрез техните собствени съчинения” /к. м./17 Всъщност в оня момент, имайки предвид и експресионистите, Гео Милев мисли главно за символистите. Затова се и обръща тъкмо към Людмил Стоянов. Нали още в 1915 г. някои от своите хвърчащи листове с преводи на модернистична поезия той беше посветил на видните български символисти Теодор Траянов, Николай Лилиев и Людмил Стоянов. В защита на модернистичната поезия и в отрицателното си отношние към всяка друга литература той е непримирим и безкомпромисен. Израз на тая непримиримост намираме в същото писмо, в което четем: “Нека в “Съвр. Мис.” пишат социалисти, в “Общ. подем” – идиоти, а във “Везни” – модернисти; всеки да си знае къщата и мястото.” “Везни” излиза три години – до 15 март 1922 г. – и печата работи на символисти и експресионисти или близки до тях поети и художници – наши: Гео Милев, Николай Лилиев, Николай Райнов, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Чавдар Мутафов, Иван Бояджиев, Васил Захариев и др. – и чужди: Стефан Маларме, Шарл Бодлер, Емил Верхарн, Едгар По, Блез Сандрар, Кандински, Врубел, Едв. Мунх, Оскар Кокошка и др. Някои от сътрудниците на “Везни” – Христо Ясенов, Николай Хрелков, Людмил Стоянов – бяха още тогава или станаха после комунисти, разбира се, в печатаните им в списанието работи няма нищо комунистическо – те са написани в духа на модернизма. Тая поезия няма да разглеждам – това е излишно. Но не мога да се въздържа да не преведа впечатлението, което тя е направила на Иван Вазов. Когато преглеждали с Шишманов един брой от “Везни”, той възкликнал: “Тия хора трябва да са луди, но какво съвършенство във формата.”18 Тая диагноза не ни учудва – народният поет е бил винаги последователен, принципен противник на символистическата поезия. Още при появата на “Везни” той се възмущава, че в онова трудно време, вместо да отразяват българския живот с “неговите необятни като море скърби”, нашите млади поети бягали на милиони километри далеч от него. И като цитира по една строфа от две стихотворения на Людмил Стоянов и Христо Ясенов, напечатани в първата книжка на “Везни”, той се обръща към тях с горчива ирония и спотаена мъка: “О, колеги, пишете за кротката Ищар и за Синята птица!”19 Но ако в тоя случай Вазов негодува против чуждото за нас идейно-емоционално съдържание, в разговора с Шишманов, запазвайки си същото мнение за съдържанието, той все пак признава високите достойнства във формата на символистическата поезия.
В списание “Везни” се водеха оживени борби около изкуството и литературата – изобщо то беше подчертано борчески орган. В него са отразени и колебанията на самия редактор, неговите търсения на поезия, по-близка до човека.
В първата годишнина на “Везни” Гео Милев е ярък противник на реализма и защитник на “чистото изкуство”. В списанието се превеждат постоянно статии и отделни мисли от Реми де Гурмон, теоретик на символизма, Едгар По, Ницше, Оскар Уайлд и др. Като номер на “Философско-критична серия Везни” през 1920 г. излиза, преведен от Людмил Стоянов, известният диалог “Упадък на лъжата” от Оскар Уайлд, автор на любимата за нашите символисти максима: “Да бъдеш естествен значи: да бъдеш прекалено понятен, а да бъдеш понятен значи: да бъдеш нехудожествен.”20
Според Гео Милев всичко е символ. Символизмът не е школа, т.е. не е вече школа – той е самото изкуство. “Всяка поезия – всяко истинско изкуство – е символизъм.”21 Такава мисъл изказва още в 1916 г. руският символист Вячеслав Иванов: “Символизм отныне навсегда утвержден как принцип истинного искусства.”22 На друго място Гео милев заявява: “Всяко изкуство е Експресионизъм.”23 Но у него ще прочетем и твърдения, че символизмът е един отминал отдавна “литературен бунт”, че той вече не съществува 24 и че “безбройните школи в днешната поезия и живопис, събрани под общото име Експресионизъм, черпят от Маларме сила за своя устрем към общата, последна цел на изкуството: постигнатия художествен идеал.”25 В последната книжка на “Везни” /г. ІІІ, кн. 20/ Гео Милев пише, че “двама поети от епохата на символизма” – Рембо и Маларме – сочат пътищата, по които тръгва съвременната му поезия – дори цялото изкуство. Маларме е един от родоначалниците на симовлизма. А за поезията на Рембо /”един хаос”, от който се е родила звезда едва след половин век/ редакторът на “Везни” казва, че тя “вняася бунт във всяка симетрична красота, във всяка мелодична музика – за да включи в себе си законите на една нова красота и ритъма на една нова музика: красотата на контрастите и музиката на дисонансите: сложната хармония на свръхлогичния слух”. Т.е., заключава Гео Милев, поезията на Рембо е “това, което днес се нарича Експресионизъм” /349-350/. Изводът е – че експресионизмът е нов етап на символизма – неговото по-съвършено продължение. И още: че едва с експресионизма се постига “художественият идеал”. Като изкуство Гео Милев го поставя най-високо. Когато говори за модернизъм, той включва в това понятие и символизма, и експресионизма. Но статиите му във “Везни” показват, че когато се касае за поезията и особено за българската поезия – модернизмът, за който той пишеше, беше всъщност символизъм или някаква разновидност на символизма, преливаща в експресионизъм.
И това е било ясно на неговите съвременници. Така Людмил Стоянов, близък сътрудник на Гео Милев от онова време и съредактор през втората годишнина на “Везни”, като говори за това списание, признава през 1936 г.: “Биеше се старият “естетизъм” с нова постановка на въпроса за изкуството като самоцел. “Модернистите” всъщност бяха клонки от старото дърво на “символизма”, вклоренено дълбоко в почвата на стария свят.”26 За Гео Милев изкуството е загадка, тайна. Поетът твори от себе си, от свръхдействителния свят на своите абстракции… Изкуството е нещо абсолютно, вън от народа, вън от националния и обществения живот.
Ясно е – тук имаме работа с един краен идеализъм, субективизъм, който откъсва изкуството напълно от живота.
Общата линия на идеализма и субективизма продължава, общо взето, почти до края на периода “Везни”. Но дъхът на живота започва да се чувства, напорът на събитията оказва своето въздействие. Влиянието на Октомврийската революция засяга и редактора на “Везни”. В книжка втора от втората годишнина Гео Милев помества част от своя превод на поемата “Дванадесетте” от Александър Блок, която издава изцяло и в отделна книга. Помества за нея и статия от Г. Росимов, който мисли, че Блок в това произведение “си остава символист романтик” /с. 79/. А в първия номер от третата годишнина /15.Х.1921/ Гео милев пише статия по случай смъртта на Ал. Блок. Тук вече той смята, че “истински велики художници са само ония, които свидетелстват и пророчестват за величието на колективната душа – народната душа – всечовешката душа” /с. 2/. Последната прибавка за “всечовешката душа” е във връзка със старото схващане на автора, според което задача на изкуството било да търси “мировата душа” – схващане и на Р. Демел, на символисти и експресионисти изобщо. За “мирова душа” говорят и някои руски символисти мистици /Андрей Бели и Вячеслав Иванов/. Но това, което е особено показателно в тая статия, е, че Гео Милев приема руската революция. Той пише: “Русия, превърната в символ, която пламти днес пред нас страшна и буреносна и спасителна” /с. 3, к. м./. Тук са отразени и други промени, други колебания. Макар в бележка от редакцията да се съобщава, че “Везни ще се списва в същия дух”, позициите са изместни към едно по-широко разбиране на изкуството. То вече “не е толкова безцелно, колкото го мисли Уайлд”. Становището на критиката щяло да бъде “не само тясно естетическо, а същевременно и етично”, “Човекът преди всичко!”27
Разбира се, Гео Милев не се е освободил от своя субективен идеализъм. Той не е приел дори всичко от руската революция – не признава например, че може да се създава пролетарска култура /както се наричаше в първите години социалистическата култура/, допуска само пролетарска цивилизация. Но важното е, че индивидуалистичната основа, на която досега е стоял, е силно разколебана. Особено въздействие му оказва Владимир Маяковски със своя революционен патос и художествена сила. “Когато Маяковски издаде “150 000 000” – съобщава Ламар, – Гео беше наново вдъхновен: Колко новост нахлу тогава в нашия кръг!
– И умно, и хубаво! – Виж за Шаляпина тоя антисоциален елемент!”28 Това са думи на Гео Милев. Те показват, че отношението му към обществото е променено, той иска от човека на изкуството да има социални чувства.
В № 4 от “Везни” /5.ХІ.1921/ той печата “Възвание към българския писател” – най-определеният елемент за еволюцията, която е започнала. В това възвание се прави остра критика на съвременната българска поезия, която е изящна, звучна, блестяща, но няма никаква цена за живота. “Това, което ти наричаш твое творчество – обръща се той към българския писател, – е само частен твой дневник, дневник на ежедневния, егоистичния твой живот” /к.м./. Вече се поставят въпросите за относителността на красотата, за въздействието на поезията, за отношението между поет и общество. Дасегашните стихове не трогват никого. Българската литература не играе никаква роля в живота. И макар да прави едно своеобразно деление на живота, авторът иска от писателя да се замисли върху тия въпроси и да провъзгласява принципа на етичност: “Човекът преди всичко!” – принцип, който поддържа още в първата книжка. Писателят трябва да излезе от своя тесен свят и да погледне живота на обществото, на народа, на човечеството.
Колкото и да са неопределени положенията във Възванието – те във всеки случай означават, че се изоставя гледището на индивидуализма, че се търси път към хората. Като приложение към тоя позив Гео Милев напечатва свои преводи от Франц Верфел, “млад немски поет, потомък на Уйтмена /”Революционен позив”/, Емил Верхарн, “тръбач на бъдещето” /”Бунт”/ и Владимир Маяковски, “футуристичен рев из Болшевишка Русия /”Наш марш”/. Че Възванието е направило впечатление на символистите, които не са могли да се примирят с това отклонение от правоверната индивидуалистично-символистична естетика, личи от острата реакция на Людмил Стоянов, предишен съредактор във “Везни” и упорит тогава символист. В “Развигор” /бр. 43, 1921/ той пише статия “Как ехото заглъхва”, в която смята, че “Везни” е изменило на своята предишна борба, че редакторът му е направил скок “в пустото простронство” и че предписвал на изкуството да проповядва… “морал”. Людмил Стоянов – който стана после активен антифашист и виден борец за реалистично прогресивно изкуство, – в тогавашната си статия твърди, че “да дириш човека” – това означавало “смърт на художника и убийство за изкуството”; че изкуството “живее и твори в една сфера, по-висока от живота”; че то има общо “не с дейността”, т.е. не с живота и неговия адепт – морала, а с висшите и независими от време и пространство състояния на душата. Областта на творчеството е една област “отвъд доброто и злото”, област на “абсолютната свобода”. Най-после той призовава “Везни” да се върне “към своята традиция, към “бурята и натиска” в името на изкуството.”
Очевидно Гео Милев беше извършил предателство отвътре, в самата крепост на символизма. Но колко далеч е той от реалистичната поезия и критика, показват всичките му статии във “Везни”, стиховете от това време и анкетата, която предприема в списанието, по същността на изкуството изобщо и по-специално на литературата. Още при обявяване на анкетата той обяснява, че имало в България от много години две литератури, “различни, дори враждебни помежду си”. Едната се представлявала от членовете на Писателския съюз, а другата – “от три години насам” от сп. “Везни”. Едната могла да се нарече обективна – това е литературата на реализма, която виждала само формите на действителността. Другата била субективна и търсела “смисъла, скрит зад тия форми” – това е литературата на символизма; тя си служи със символи – а символ е “всяка форма, която не е адекват на действителността”. Тук се разкривали две схващания: материалистическо /на реалистите/ и духовно /на символистите/. “Духовното схващане на изкуството – подчертава Гео Милев – е било винаги становището на “Везни”.29 Той възразява на всички, които се изказват за реалистична литература. Но анкетата, която се открива в същия номер 4 /дето е печатано Възванието/, показва и друго: че той иска да прави преоценка, че търси нещо ново.
Истински новото, което донесе Великата октомврийска социалистическа революция в областта на културата – новата, социалистическа култура, – Гео Милев не можа да разбере в периода на “Везни”. Към правилното разбиране на социалистическата култура, на революционната поезия, на отношението към народа той тръгна малко по-късно. Ярък израз на неговото прогресивно развитие е започването на сп. “Пламък”, в което сближението между писател и народ е завършено и той е изцяло на революционни позиции.
Х Х Х
Какво е поетическото творчество на Гео Милев през периода на “Везни”? Въпреки всички колебания и противоречия, въпреки развоя в схващанията на редактора, тоя период, изцяло взет, е индивидуалистично-символистичен. Поезията на Гео Милев през тоя първи период, както е представена най-напред от сбирката “Жестокият пръстен” /1920/, е тъмна, хаотична, непонятна. Тук-там само, в отделни строфи, може да се долови копнеж за сливане с вълненията на другите хора, пресекнал в печалното чувство на поета, че е отчужден от тях, “загубен в тъмен град”, понесен от своите стъпки към някаква “трагична безконечност”. Прозират някъде смътно черти от живота или моменти от личната съдба на автора. Но всичко това потъва в пъстър хаос от странни образи, нахвърлени алогично в безреда. Поезия на разкъсани мисли, несвързани образи, далечни асоциации – както Гео Милев сам искаше като критик; фрагментарна – пак според неговите собствени теории. Това е поезия индивидуалистична. За нея не може да се каже, че е само символистическа или само експресионистическа. Тя е символистична по съдържание, по характер на образите и мирогледната основа на автора, експресионистична по творческо виждане, по строеж и стил. Т.е. общо – модернистическа, явно повлияна от декадентството. Малко повече яснота има в “Панихида за поета П. К. Яворов” /1922/30 , проникната от религиозна мистика, но и от чувство на преклонение пред образа на поета, чиято трагична участ вълнува автора дълбоко. Още по-ясен е цикълът “Иконите спят” /1922/, дето мотиви от народни песни са използвани и разработени, за да се създаде със символистични похвати една мрачна песимистична атмосфера. Поезията на Гео Милев през периода “Везни” е крайно субективна.
За щастие будното социално чувство, което Гео Милев започва да проявява под въздействието на революционната действителност, го спаси като поет. С развоя на тая действителност се развиваше, растеше и той, като се доближаваше до живота на хората, до съдбата на народа. Интересът му към културата, критичното му отношение към нея прерастна в критично отношение към обществения живот. Възродителното влияние на комунистическата партия, обхванало широки среди от нашата интелигенция, засяга и него. Борбата на революционната работническа класа намира известно отражение и в неговото поетично творчество, в което проникват елементи на социални настроения.
Елементи от социален характер можем да открием още в “Експресионистично календарче за 1921 г.”. Това са впечатления от революционните борби на спартакистите, които авторът е налюдавал през 1918-1919 г. в Берлин. В едно то стихотворенията в проза, поместено при месец ноември, се говори за “барикади с червени знамена над тях” и за “стрелци с червени ленти на ръка”: момент от социална революция. Краят на тая импресия е съвсем ясен: “Ний градим барикади, ний копаем вал: между Вчера и Утре. Спартакус!” Сближението на немските експресионисти около “Aktion” през 1918-1919 г. с комунистите е улеснило и насърчило безспорно Гео Милев в интересите му към обществената действителност.
В друга една импресия към месец май е отразена мизерията на хората от народа. Поетът започва с това, че някога е имало поетичен май, и веднага разкрива лъжата в тая стара действителност, нарочно опоетизирана: никога не е имало май, рози, славеи… Имало е само вода, кал, нощ, в която върви “с широки крачки черен мъжки силует с торба на гръб, а след него подбягва разплакано дете”.
Социално-революционните елементи в поезията му от тоя период – колкото и малко – са показателни за прогресивния развой на поета. Те се засилват особено след спирането на “Везни” през март 1922 г. – спиране, което е един от важните изрази на ликвидацията на символизма като школа.31 През това време назряват съдбоносни събития. Фашизираната буржоазия се готви за преврат. Българската комунистическа партия разкрива коварните планове и се бори смело. Под въздействието на българската обществена действителност съзнанието на Гео Милев се променя бързо, той се приближава към комунистическото движение. Своите “Спомени за Емил Верхарн”, печатани в “Алманах Везни”, 1923 г., той завършва с тия знаменателни думи: “Неговото велико сърце почива вече шест години под всеутешителната земя, но аз – с пламенността на своето благоговение – чувам как това сърце бие с могъщи удари и ни зове, всички нас, цялото човечество, към възблянуваните дни на едно друго човечество, щастливо и блестящо – човечеството на мира, труда и творчеството” /с. 51, к. м./. Показателно за прогресивния развой на Гео Милев е, че при първата редакция на тия спомени, обнародвани най-напред през 1921 г. на френски език във в. “Echo de Bulgarie”, цитираната мисъл завършва след тирето само с израза “към дните на всеобщия мир”. Преобразяването на тоя израз в “човечеството на мира” и прибавката за “труд и творчество” през 1923 г. са явно указание, че пътят на Гео Милев го е извел вече на страната на борещите се за друг свят, противоположен на буржоазния. Революционната му поема “Ад” носи дата 1922 г. През това време той подготвя и “Кръщение с огън и дух”, революционна антология от негови преводи, издадена в 1923 г. от Общо работническо кооперативно дружество “Освобождение”, което беше дружество на БКП. Между преводите има работи на Верхарн, Ал. Блок, Йох. Бехер, Маяковски и др. Нещо певече. Знае се, че през 1923 г. той е подал заявление за член на партията 32, което било посрещнато най-благосклонно и само събитията са попречили да бъде приет.
Разбира се, и в обществените, и в естетическите позиции на Гео Милев все още има редица противоречия. В развитието си към революционни схващания и към социалност в поезията той не отстъпва от символистично-експресионистичните си принципи. Така в 1922 г. той редактира и издава “Антология на жълтата роза” с предимно символистични стихове, а в 1923 г. – “Алманах Везни” със смес от революционна и символистична поезия, със статии върху конструктивизма от Иля Еренбург и пр. Колко несигурни са още неговите разбирания за “ляво изкуство” през 1923 г. личи дори от последната бележка в тоя “Алманах”, дето между списанията на “лявото изкуство” – покрай “Искусство Коммуны”, неделен орган на отдела за изобразителни изкуства при Народния комисариат на просветата, в който активно сътрудничел през 1918 г. Маяковски и “Clarte” на Анри Барбюс – са посочени и такива като “Зенит” на Любомир Мицич и като българското “Везни”. И ако за двете последни списания все пак е имало известни основания – съвсем неправилно се слага между левите периодични издания и списанието “Poesia” на фашиста футурист Маринети! Очевидно новата форма на символисти, футуристи, експресионисти, конструктивисти и др. и борбата им против реализма Гео Милев тогава е смятал за лява, революционна проява. Той още не е могъл да разбере, че няма истинско ляво изкуство без ляво идейно съдържание. Неговият път към позициите на революционния пролетариат минават през бунтарството на дребнобуржоазния интелигент. Това бунтарство е началото против литературните форми, против културните прояви и прераства после в бунт против обществения буржоазен ред. Във всеки случай оше през първия период в развоя на Гео Милев – когато той е последователен защитник на социализма и експресионизма, когато се бори против реализма – социалните мотиви и революционните елементи постепенно проникват в неговото творчество, свързани с изграждащо се ново отношение към изкуството и обществото.
Х Х Х
Обществено-политическите събития у нас, които следваха бързо едно след друго през 1922 и 1923 г., проясниха неговия поглед и ускориха развитието му. Революционното движение на работническите и селските маси, което стигна до величествения момент на въстанието през септември 1923 г. против установяващата се фашистка диктатура и жестоката политическа реакция през 1924 г. и нататък, революционизира напълно съзнанието на някогашния привърженик на “чистото изкуство” Гео Милев. И това е отразено най-пълно в списание “Пламък”. Но яркото антифашистко съдържание на това забележително списание има една малка прелюдия, в която се издига за пръв път публицистично гласът на бореца антифашист. Това са статиите на Гео Милев, публикувани през декември 1923 в седмичника “Възход”. Авторът е бил близък на редакцията, в четирите излезли броя на вестника са поместени 5-6 негови статии, а изглежда, че е влиял в подбора и на останалия материал. Особено интересни са статията “Българският писател”, подписана с псевдонима Ратибор33, и рецензията за в. “Зорница”. В статията Гео Милев прави остра критична характеристика на съвременната си българска литература и на писателите. За него тя е “мъртва литература: мъртва по идеи, мъртва по форма, мъртва по естетика. Мъртва.” Защото творчеството на българския писател е “изсмукано” из пръстите на безработни хора. Българският писател не се интересува “от безпределния живот, от живия живот”. Гео Милев го обвинява, че мълчи, когато в България са станали работи, които са потресли цял свят; мълчи, когато Антон Страшимиров е отправил позив за милосърдие “посред тия времена на жестокост и безсърдечие”. Нашата литература ще продължи да бъде мъртва – “докато се явят ония писатели, които – преди всичко човеци – ще чувстват живия пулс на живота и запивайки жадно уста в източника на първобитната стихия на човешките трепети, ще създадат литература с жив пулс”, литература значителна /бр. 3/. Това е явно изискване литературата да се свърже с живота и борбите на народа.
В рецензията за “Зорница” Гео Милев изобличава редакцията на вестника, че е на страната на фашисткото правителство, изобличава я в лицемерие и защитава от нея комунистите. “Зорница – пише Гео Милев – осъжда комунистите, които искали “със сила да вземат властта”, “но препоръчва на своите читатели да гласуват за властта, която със сила смаза комунистите”. Гео Милев направо нарича редакторите реакционери, фашисти, достойни представители на “фарисейска Америка” /бр. 4/.
“Пламък” започва да излиза месечно от 15 януари 1924 г. Може да се каже, че това списание – с публицистиката и с поезията си – отразява патоса на Септемврийското въстание, ужаса на дните след него и протеста против фашисткото варварство. То изигра важна роля като израз на настроенията на възмутената и революционизираща се интелигенция. Освен Гео Милев в него сътрудничеха Антон Страшимирав, Емануил Попдимитров, Николай Райнов, Христо Ясенов, Николай Хрелков, Ламар, Димитър Хаджилиев, Славчо Васев и др. Това бяха демократични писатели, комунисти, анархисти и други разбунтувани духове.
Още в поканата на списанието е казано, че то си поставя задача “да озарява пътя” към едно “ново бъдеще”, в което човекът ще е свободен… В духа на тая задача програмата му е много по-широка; в “Пламък” се поместват статии не само на литературни, но и на обществени теми, засягат се не само културни, но и политически въпроси. Смело, открито се говори за реакцията – в политическия, обществения и културния живот – настанала след 9 юни и особено след Септемврийското въстание. Още в първата книжка Гео Милев, от името на редакцията, със силни думи рисува тогавашното положение: “Над родната страна премина ураган, какъвто не помним нито ний, нито бащите ни. То потрепераха и най-дълбоките дебри на Балкана, и най-глухите долове на нашите планини. Братска кръв пръсна по треви и шубраци, мозък от разбити черепи полепна по зидове. Писъци на мъже и ридания на майки удариха в небесния купол. Зимните ниви почерняха от траурни чембери. Хиляди.” При това положение може ли поетът да мъчли? Може ли да остане “глух и незаинтересован пред трагедията, която преживя народът”? Времето е жестоко, то праща поезията в изгнание. Писателят осъществява своето призвание дотолкова, доколкото върви с народа. В едно време, когато е проревало и самото небе, човекът на изкуството напуска своята изолираност. “Кулата от слонова кост – пише Гео Милев, – убежище на поезията и скривалище на поетите, лежи срутена в жалки уломки. Изпод праха на мечтата, изпод уломките на фантазията излиза поетът, пробуден от своите розови сънища и лазурни блянове – слисан, изумен, прогледнал – и вижда пред себе си разкървавения лик на Народа, своя Народ.”34 И авторът от името на всички, които са прогледнали, прогласява: “Ний ще останем там, дето е Народът: при Народа, сред Народа.” Той казва, че сътрудниците на “Пламък” няма да се месят в активната политика /не можеше да се говори инак тогава/, но не могат да не се интересуват от всичко, което засяга народа. Нещо повече – той разширява задачите си и, като има съзнанието, че представлява най-будната и честна част на българската интелигенция, заявява: “Ний – интелигенцията – не можем /не трябва/ да останем безпристрастни към това, което преживя народът през септември; не само от проста човечност, но преди всичко – от ревност към делото на народа.”35
И с това е казано почти всичко, което трябва да каже един писател, за да се види, че той е изцяло на страната на работническите и селски маси, които извършиха великото Септемврийско въстание. Така Гео Милев, като обяви за разрушена кулата от слонова кост – символ на бягството на символистите от обществените борби и от живота изобщо, отрече решително индивидуализма и прие принципа на колективитета. Не от “проста човечност”, а от “ревност”, т.е. от любов, от съучастие в съдбата на народа, от желание да сподели напълно с него борбите и целия негов живот, трябва да иде писателят всред народа. И Гео Милев започва борба решителна, смела героична – против полицейщината, против терора, против Закона за защита на държавата. Той иска да печата стихове от Маяковски – “поета на руската революция”, “под влиянието на когото стои цялата днешна руска лирика”, – а фашисткият закон забранява това. И той изтъква дълбоката му антинародна и антикултурна същност. Гео Милев пише остра статия “Полицейска критика”, в която заявява, че в България – “Забранено е –
да се говори
да се мисли
да се пише
да се чете
а най-сетне –
да се живее”
/стр. 235/
Норадът обаче иска да мисли. И авторът се обраща към фашистката власт: “Глупци! още не са измислени средства, с които може да се унищожи народ” /с. 236/. Тоя страстен протест, тоя героичен жест на изобличение показва от най-хубавата страна личнастта на Гео Милев – израсъл до определен революционер, до неустрашим борец против фашизма. С особена сила е изобличена фашистката власт, която си служи със Закона за защита на държавата, за да задушава всяка свободна проява на художествената мисъл, в знаменитото “Отворено писмо до г. Борис Вазов”.36 В това писмо е подробно доказано, че хуманистичната демократична и свободолюбива поезия на народния поет Иван Вазов е в рязко противоречие с фашисткия ред, че тя го изобличава и по ЗЗД би трябвало да бъде… забранена.
По различни поводи Гео Милев атакува от всички страни буржоазното общество. Той посочва класовото разделение, социалното неравенство, всегдашната вражда между господстващи и народ. Двете основни класи, чорбаджии и народ, от предосвобожденската епоха са само променени днес в капиталисти и експлоатирани трудещи се. Между тях се води непримирима борба. И в това “яростно социално стълкновение” победата ще бъде на народа. Той изобличава и фалшивата “демокрация”, залъгалките за “национални идеали” и пр.37 Изтъква реакционната роля на църквата, която е оръдие на държавата за потисничество, и освещава “тиранията над човека”. Религията на църквата трябва да се замени с нова вяра – “вярата в човека”.38 Той разкрива реакционния лик и лицемерието на американския империализъм около евангелисткия вестник “Зорница”, като рисува истинския образ на официална Америка с нейния “стремеж към пълно завладяване на целия световен пазар”39. И днес, когато американските империалисти стоят начело на международната реакция, не е безинтересно да се напомни, че още тогава Гео Милев направи такава вярна характеристика на тая страна: “Америка – страната на свръхкапитализма; Америка – родината на първия закон за защита на държавата /по-лош и от нашия/; Америка – най-дълбокото гнездо на реакцията.”40
Гео Милев отрича света на капитализма. Той живее вече с мечтите за нов свят, с идеалите за нов социален строй. По случай смъртта на Ленин и Димитър Благоев той помества портретите им с некролози, пропити с любов към тях и с възторг от тяхното дело. Особено характерен е некрологът за Благоев, в който се заявява, че “неговото дело – делото на освобождението – не е умряло и не ще умре.”И още: “Той умря. Но ще възкръсне. Той трябва да възкръсне.”41 И това се заявява след поражението на Септемврийското въстание. А то значи вяра в социализма, чийто най-голям представител беше Благоев. То значи по-конкретно: въпреки победата на фашистите народът не е победен, борбата ще продължи – и ще бъде ръководена от Комунистическата партия на Благоев, ще продължи, въстанието е само начало на освободителното дело.
По случай първи май 1924 г. “Пламък” издава особен лист със статии и стихове. В първата статия позив четем такава декларация: “Всеки, който вярва в благородството на труда и в инстинктивно правия път на народа, стои под черевените знамена на майския празник. “Пламък” стои под тия знамена, знамената на труда.” Пътят следователно е определен, борбата има своите ясни цели – против фашисткия ред, против буржоазния строй изобщо – за нов свят и за нова култура, за комунизъм.
В “Пламък” се защитават новото руско изкуство и култура. Фашистката власт у нас е откъснала страната ни от Съветска Русия, нашата интелигенция не познава добре онова, което се върши там. Буржоазна Европа се е изолирала от Русия. Благодарение на това, се казва в една редакционна статия, “злите езици на реакцията в Западна Европа, в съюз с реакционната руска емиграция, се изострят все повече и повече във фабрикуването на лъжи и клевети.” Редакцията на “Пламък” изобличава в такива лъжи Мережковски, Балмонт, Хипиус и др. белогвардейски писатели. “Но независимо от хулите и клеветите културният живот в Русия върви с един темп, който е невероятен за Западна Европа.” Френската литература и немската бледнеят пред онова, което се създава в Съветска Русия. “Не само количествено, но и качествено.” Изобщо културният кипеж в Съветска Русия е голям.42
Гео Милев води в списанието борба не само против политическата реакция – той започва също така определена и смела борба против поезията на символистите и техните епигони – в името на една нова поезия, близка до живота и копнежите на народните маси. Той рецензира българският превод на брошурата “Руската поезия вчера, днес и утре” от Валерий Брюсов и се съгласява с автора, че школата на символизма “е вече вчера в развитието на руската поезия”.43 Като признава, че символизмът е имал заслуги преди години, когато българската поезия се борела за език и стих, и като подчертава, че той е довел стиха до съвършенство, Гео Милев го отрича сега за неговия формализъм, за отчуждението му от живота, за девиза му “изкуство за изкуството”. Дори отива до там, че нарича стихосбирката “Лунни петна” на Николай Лилиев “безсмислен анахронизъм”.44 Той иска от писателя да има живо обществено чувство, от поезията – да бъде свързана с живота. Той преследва упорито, с подигравки, със сарказъм стиховете, чиято хубост е формална, в които няма творчество, няма сериозни проблеми. Гладки, звучни, но лишени от живот и здраво съдържание, те не могат да ангажират съзнанието на новия човек. “Българската поезия има нужда от оварваряване. От сурови сокове, в които има първобитен живот – за да и дадат живот.”45 Животът на улицата, на народа, на борбите трябва да даде съдържание на новата поезия. В “Пламък” се печатат литературни произведения и картини, които изразяват протест против общественото и политическото безправие, против икономическото робство, против всяко потисничество, които призовават към бунт и революция и които сочат едно светло бъдеще за човечеството. Много от тях – ако не повечето – са в експресионистичен стил.
Почти цяла година се правят извадки от социално-революционната антология “Вик за правда”, съставена от Ъптон Синклер, известен у нас тогава със своите социални романи.
В “Пламък” Гео Милев печата и своята революционна поезия. В кн. 3 са поместени неговите “Грозни прози”, в кн. 7-8 поемата “Септември”, а в кн. 1 от г. ІІ – началото на поемата “Ад”.
Дейността на Гео Милев като протестиращ антифашист поет се следи обаче будно от фашистките власти, които скоро турят край на неговата дейност и на неговия живот. Заради “Септември” кн. 7-8 е конфискувана и авторът даден под съд. През януари 1925 г., след излизането на първата книжка от втората годишнина, сп. “Пламък” е спряно от властта. Проектираното от автора ново списание “Жар”, за което има съобщение в печата, не се осъществява по полицейски причини. На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден по ЗЗД за “Септември” на 1 година затвор, глоба от 20 000 лв. и лишение от гражански и политически права за две години. Той смятал да обжалва делото пред апелативния съд, но още на другия ден е арестуван от полицията и подобно на своя приятел и сътрудник Христо Ясенов изчезва безследно. А както се узна от процеса в 1954 г. против фашистките палачи, извършвали убийствата след септември 1923 и след април 1924 г., Гео Милев е бил зверски убит – удушен – и захвърлен в обща яма заедно с други антифашисти край Илиянци.
Х Х Х
Поезията на Гео Милев през втория период – периода на “Пламък” – се представлява преди всичко от лиричните прозаични откъси “Грозни прози”, някои от които имат вид на стихотворения в проза. В повечето от тях се говори за борбата на спартакистите в Берлин; споменава се за убийството на Роза Люксембург и Карл Либкнехт. Това са вече произведения – макар и не всички – на определени и неслучайни революционни теми. В тях са дадени откъслечни картини, нахвърлени скици на гражданска война, на революция. На едно място /”Вяра”/ е нахвърлена в експресионистичен стил картината на Европа, раздирана от социални противоречия, изпълнена от “гладни, безработни, алчни, ламтящи, печелещи, губещи, обезхлебени, обезпаричени, голи, покъсани” и пр. Два образа привличат вниманието на поета: “мъж с каскет и синя блуза”, т.е работникът, и “суровият човек с житния сърп в ръка”, т.е. селянинът. Авторът призовава за любов към тях. С чувство на гняв изобличава той буржоазните среди, съставени от “гвардия на законния грабеж”, “бели белогвардейци”, “пилигрими на мъртвата съвест”, “герои на протяжните обятия”, “жълти детективи на пресата”, “богатири на спекулата”, “аргонавти на акционерните банки”, “хусари на плячката”, “преторианци на позора” и пр. /”Саванарола”/ “Грозни прози” са написани в експресионистичен стил: откъслечни изрази, отделни думи, лирични изблици. На повечето от тях революционният и изобличаващ смисъл е съвсем ясен.
В края на “Грозни прози” е отбелязано: “Берлин, 1918-1919 г.” Това обаче трябва да се разбира не в смисъл, че тия работи да писани през посочените години в Берлин – поставената дата показва само, че са използвани впечатления от онова време, че са отразени спомени от онова време.46 Разбира се, показателно е, че тъкмо впечатленията от тия берлински революционни събития са се запазили в паметта на автора. Впрочем ние вече знаем, че той е печатал свои преводи в близкото до спартакистите по онова време експресионистично списание “Aktion”, няколко броя от което от 1918 г. се намират и сега в библиотеката на Гео Милев.
Между произведенията, написани на определени революционни теми през втория период са поемите “Ад” и “Ден на гнева”. “Ад” е незавършена поема, печатано е само началото, което носи дата 1922 г., но вероятно е дообработено през 1924 или 1925, непосредно преди напечатването. В тая поема са отразени социалните противоречия на капиталистическото общество, проявени най-остро в големия град. Адът – това е капиталистическият строй: в него човек не отива “отвън като Данте през сън” – животът му целият е там. Разбира се, животът на угнетените. Първият кръг на “деветорното въртение” – това са нуждите и гладът:
В кърви
нозете ни
боси
– раздрани
– вковани
в яростен лед
– Виж ни поет!
се оплакват експлоатираните.
Глад
без да чакаме
Глад
неоплаквани
Глад
е съдбата ни
Глад!
Глад!
Глад!
Срещу тях е “богатството дружно с разврата”. Срещу тях са:
горди
лордове
сити
банкери
офицери
велможи
и прочее скотове…
Това са двата антагонистични социални лагера в буржоазно-капиталистическото общество.
Над бездомните и гладните се издигат:
блестящи етажи
ръкопляскат балкони
златни банки звънят
. . . . . . . . .
прозяват се
пурпурни
фурни
преяли…
Така е представена картината на едно жестоко социално неравенство, посочени са социалните противоречия на буржоазния свят – противоречия, които авторът е могъл да наблюдава и в София, и в Берлин, и в Лайпциг. Но той е използвал най-вече наблюденията си от Лондон – типичният капиталистически град. Нека си спомним цитираното по-рано писмо на Гео Милев до баща му от 1914 г., дето животът на английската столица се характеризира с думите: “Ужас… спекула… пари, алчност, мизерия”. Че е имал тук предвид главно видяното в Лондон, личи от самата поема – от онова място в нея, дето се казва:
А долу
под тежкия пласт на мъглата
разлива се мътната Темза –
далеко протича
и мъкне, довлича
от всички морета, от всички земи
калта на света
– всемирната черна мизерия…
“Ад” е поема изобличаваща. Със силни и оригинални образи – реалистични, сурови, някъде груби – се разкриват тъмните страни на един експлоататорски строй. С подчертан и отсечен ритъм се изразява чувството на отвращение от този строй. Емоционалното напрежение, резките интонации на стиха, експресионистичните похвати, с които се изграждат картините – всичко това придава особено внушение на поемата. Дали изобличението, при което е загатната и заканата на потисниците, ще доведе до определен революционен изход, не знаем, тъй като напечатаното е само откъс от първата част на поемата. От тая първа част щели да бъдат написани още осем кръга мъки: “седем смъртни гряха и осем позорни престъпления на днешния свят.” А цялата поема, наречена “Божествена комедия”, щяла да се състои от три части: “Ад”, “Чистилище” и “Рай”.
Темата за социалните противоречия в капиталистическия град свързва Гео Милев със Смирненски, който преди него с особена сила и в подробни картини и образи разкри тия противоречия.
“Ден на гнева” се състои от четири части и представя революционен позив. Поетът зове всички да се вдигнат, да излязат “из затворите, из градовете”, всички –
работници
малоимотни
граждани
селяни.
Работническата класа трябва да бъде винаги нащрек, на пост – да чака сигнала за въоръжено въстание, за социална революция. Денят на революцията, когато ще удари последният час на строто общество, е ден на гнева – мотив, който виждаме и в “Септември”. Потиснатата дотогава работническа класа ще напусне фабриките и ще излее своя гняв срещу стария строй и неговите крепители. Социалната революция съдържа елементи от космически характер. Разбунтуваният народ се зове
преко звезди
метеори
комети
– напред.
При това тя е стихийна. Нападението става “без ред, без команда”. Романтичната представа за революцията като разрушение и гневна разправа е особено подчертана в четвъртото стихотворение “Великден”, революционно-позивния характер на което е засилен с изобилни заповедни глаголни форми и повторения. Тревога, хаос, бунт, “кървави топки от смут”, война – с това се характеризира моментът на народното пробуждане. Народът е умрял Лазар, когото революцията възкресява – образ, зает от християнската митология.
Поетичните средства на автора – особено тия “луди луни и слънца” – ни въвеждат отново в атмосферата на експресионизма. Експресионизъм, при който – както и в “Ад” – революционните позиции на автора са ясни и определени, революционният патос – искрен, революционната воля – безспорна. При това последната част – “Великден” – е позив към самия поет – да буди революционното съзнание у другите, да хвърли всичката енергия на своето “стихийно сърце”, за да пробуди народа за въстание против капитализма.
Кога точно е писана поемата “Ден на гнева”, не е известно. Тя е останала в ръкопис и е напечатана пръв път в сборник “Кормило”, кн. първа, 1933 г.
Тая поема е написана под силното влияние на Маяковски. И в строеж, и в образи тя напомня някъде работите на великия съветски поет. Ето пример:
Бий
Бий
Бий
барабани
тръби
камбани
– буди!
Избухни сред въртоп от тревога,
стихийно сърце!
Влиянията на Маяковски се долавят и в “Ад”, и в “Грозни прози” – и то от ранния футуристичен период на Маяковски. Такъв е случаят в “Марсилеза” /”Грозни прози”/, дето моменти от сражението са предадени със звукоподражания като:
Хряс –
ссссссс – –
ррррр – – –
Или в оня момент от “Ад”, дето се описва пропадането в “провала” на ада звукоподражателно, като се дава и зрителна представа с нареждането на 30 “р” едно под друго, отвесно. Тук бих искал да подчертая огромното значение на Маяковски за идейно-творческия развой на Гео Милев. Ако Верхарн някога бе му направил впечатление със своя хуманизъм, съчувствие към масите и определено бунтарство – и с това му влияе, – Маяковски, поетът на болшевишката революция, му въздейства със своята революционна страстност и политическа ударност и му посочва направо пътя към комунизма – път, който беше му посочила преди всичко самата революционна обществена действителност. Затова и превежда той “150 000 000” с толкова любов и проникване в революционния дух и патос на поемата.
Определено революционно съдържание имат и пет стихотворения в проза на Гео Милев, озаглавени “Май” и печатани в специалния майски лист “Пламък”, издаден през 1924 г. Тук авторът изразява не само своята солидарност с революционната работническа класа, която манифестира под червените знамена на труда, но и стои напълно на нейните борчески позиции. Той започва с оня откъс, който през 1921 г. печата в “Експресионистично календарче” през месец май, за да изтъкне нататък, че трудещите се не могат да видят “лазура замрежен от черните комини на фабриките”, не могат да чуят “серенадите на славеите”, оглушени от “писъка на фабричните сирени”. Всички тия милиони работници – “другари, братя, народ”, – които не са видели слънце, небе, цветя, които не са чули птичи песни, ще намерят всичко това в развените майски знамена. На тях е обещано ново слънце, ново небе. Под тяхното празнично мъжествено шествие тръпне земята. И поетът се обръща към тях: “Издигнете сърцата!Издигнете очите! Вижте: пред нас се разтваря зората – пурпурна… Зората на новия ден – на Новия Ден… Огнеструйна се лее… над червената обетована земя на Свободата.” Макар че авторът си служи и тук с религиозни понятия /”Ханаан”, “бог”/ – тия му първомайски произведения са наситени с определено борческо настроение и с бодър революционен оптимизъм.
Х Х Х
Най-значителното дело от последния период в развитието на Гео Милев е поемата “Септември”. Това е лирическа поема, съставена от дванадесет малки песни – седма песен дори се състои само от един стих. Авторът си е поставил за задача да възпее Септемврийското въстание през 1923 г. Той взема следователно за сюжет на своето произведение едно събитие не само с огромно историческо значение, но и наше, българско, проява на най-високата точка на класовата борба у нас, свързано дълбоко със съдбините на нашия народ. По идейно-емоционалното си съдържание и по своя потас “Септември” е истинска революционна поема.
Основното намерение на поета е да изрази своя възторг от въстаналия народ, от една страна, и своя протест против фашистките зверства, от друга. И това е постигнато с особена сила и внушение. Поемата е преди всичко дълбоко емоционално наситена, лирически раздвижена. В нея фабула няма, последователно развити, свързани събития липсват – нещо, което не е и тъсено при нейното създаване. Дадени са отделни картини от въстанието и неговото потушаване – вътрешно свързани със страстното отношение на поета, което варира между възторга и изобличителния гняв.
Герой е народът. Картината на въстаналите маси в началото е най-обща – изреждат се участващите групи. Но в поемата се посочва ясно, че въстанието има всенароден характер. От градове и села:
Из фабрики, складове, гари,
хамбари,
чифлици,
воденици,
работилници,
юзини,
заводи!
– всички тия хора на труда – и работническата класа, и селяните – са се вдигнали, за да вземат участие в освободителното дело. Това е народът, обрисуван като велика, но първична стихийна сила. В неговия образ са подчертани най-напред тъмните наслоения, плод на вековно потисничество и безправие. Живели в мрак, в нечовешки мъки и страдания, въстаналите са “уродливи”, “сакати”, дори “хулигани”. И поради това народът е тласнат към въстание от “вековна злоба”. Потискани от векове, масите, движени от гняв, избухват в стихиен бунт и скъсват веригите на робството. Но в момента на пробуждане народът става страхотен и велик, развял “червени знамена”. Той вписва първата глава на своя свободен живот – Септември. Тук се чувства наистина мощта, гериозмът на масата. Изразен е нейният революционен устрем.
Предал общата стихия на въстанието като израз на народния гняв, авторът подчертава правотата на “свещеното дело”, а вярата в решителността на народа изразява в заразителен лирически откъс:
Глас народен –
– глас божи
О боже!
подкрепяй великото дело
на грубите черни ръце:
влей смелост
в нашто гърмящо сърце:
не искаш ти никого роб
и ето – кълнеме се в нашия гроб –
ще възкресим ний човека
свободен в света.
Явно е, че основната цел на въстанието е освобождението на човека от всякакво робство. И макар да се говори общо /при тогавашните условия и не можеше инак/ за “народен възход”, за светъл живот – червените знамена подсещат, че тук става борба в името на социализма. Че борбата е за социализъм, личи и от края на поемата, дето е казано, че ще се сбъдне писаното за новото общество – “без бог, без господар”. Посочена е и омразата към стария строй. Отричането на този строй е мотивирано със социални причини: при него хората от народа са ходили “изпокъсани, кални, гладни… измършавели от труд”. Реалистичните описания се засилват, когато авторът засяга потушаването на въстанието. С особена сила и с чувство на остър протест той рисува жестокостите, избиванията, ужасите, причинени от надделялата реакция. Картините в песен единайсета са протестни:
Мегдани отново с кърмин окървавени.
Смъртни писъци в прерязано гърло задавени,
на вериги зловещия звек.
Затворите пълни със хора.
В двора
на казарми, затвори
от командвани залпове ек.
Тук не само прекият смисъл на думите, а и ритмичната, и звуковата инструментовка – с дактилната рима в първите два стиха, с повторенията на звукосъчетания като “отвор”, “хор”, “двор”, “зловещ”, “звек”, “ек” и други подобни, които режат сякаш слуха – всичко засилва ужаса на картината.
Или:
Десет трупа
от брега
пльоснаха тежко
в мъртвите мътни води на Марица.
Окървавена повлече
ги скръбната родна река.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше
“Шуми Марица”…
Окървавена…
И т. н.
С малко, но характерни черти са нахвърлени вълнуващи лирични картини на онова ужасно време – време на убийства и нечуван терор. С оригинални и силни образи поетът е сполучил да предаде кървавата фашистка вакханалия, от една страна, а, от друга, положението на народа след поражението на въстанието:
Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет сниши се
всяка хижа и дом.
И какво внушение има в това съвпадение – с трагичен смисъл – между текста на тогавашния национален химн и действителността.
Поменаването на тогавашния национален химн има изобличителен смисъл: тия, които избиваха народа, вършеха това в името на “отечеството”. В осма песен на поемата се разкрива, че под лъжливия лозунг “Отечеството е в опасност!” фашисткото правителство изпраща “редовно платени войници и разлютена милиция” срещу въстаналите работници и селяни. Но Гео Милев, който в 1919 г. беше космополит и отричаше по начало идеята за отечеството, което наричаше “безсмислена химера”, сега поставя въпроса другояче: какво съдържание влагат в това понятие представителите на господстващата класа, от една страна, и борците за свобода на народа, от друга. В поемата той не отговаря направо, но цялото нейно съдържание подсказва ясно отговора: буржоазията под фалшивата маска за “отечеството” защитава своето господство, своята власт, своите богатства, своите материални интереси. Истинският родолюбец, истинският защитник на отечеството, на неговата свобода и развитие напред е народът. Към това тълкуване ни навеждат много от статиите на Гео Милев, писани в последните години на неговия борчески живот. Той е поучен от жестоките събития, той знае вече, че българското общество се състои от две основни класи, че господстващата класа – някога чорбаджийска, а сега буржоазно-капиталистическа – експлоатира народа и с всички средства на насилието и терора се стреми да задържи своята власт над трудещите се маси. Тоя класов стремеж тя нарича “родолюбие”.Чорбаджиите преди Освобождението – пише Гео Милев – “проявиха своето родолюбие” в духа на своята класова психология”.47 И като посочва на друго място, че те са били защитници на турското и свое господство и върли противници на народоосвободителното движение, като изхожда от положението, че наследница на чорбаджийството е “днешната фашистка буржоазия”, той прави извод: “Това, което чорбаджиите в 1868 г. възхваляваха и одобряваха – т.е. избиването, задушаването и смазването на народа… – през септември 1923 г. те го изваршиха собственоръчно.”48 В някои статии, и особено в “Отворено писмо до г. Борис Вазов” Гео Милев направо изобличава фашизираната българска буржоазия в родоотстъпничество, в това, че тя си е сложила лъжлива маска на патриотизъм. Като има предвид именно времето непосредствено след Септемврийското въстание, той говори ясно за “отровата на демагогия, корист и лъжепатриотизъм /к. м./, безогледно изливана в обществения организъм от ония дръзки родоотстъпници, които узурпираха /к. а./ още на другия ден след Освобождението, още в 1879 година, правото да разполагат със съдбините на народа…”, и за “фарисейската лъжа на шъпа стръвни егоисти, които под сянката на щикове и планина закони безнаказано труфят низката си природа с маската на чест, ред и отечествоспасение” /к. м./.49 За Гео Милев е очевидно следователно антинародното, реакционното, фашисткото съдържание, което господстващата класа влага в понятието “отечество” и “патриотизъм”. И затова от името на борците, участвали и загинали в Септемврийското въстание, от името на всички честни трудещи се хора срещу буржоазната демагогия, че “отечеството” било в опасност, той задава въпроса:
Прекрасно:
но – що е отечество?
Освен поемата цялата негова дейност след 1923 г. и статиите му внушават отговора: септемврийските въстаници са истинските защитници на отечеството, истинските патриоти. Затова и завършва той статията си “Полицейска критика” с позива: “И да останем истински родолюбци, а не “родолюбци” като ония тартюфи, които с разпалени жестове призовават всеки час образа на България, а в мрака на нощта клаха и колят българския народ.”50.
В “Септември”, както видяхме, се рисуват страшни картини на избивания през септемврийските нощи и дни. Тия картини са едни от най-силните места в поемата, заедно с оная сцена, дето са описани последното дело на поп Андрей и неговата смърт. Преди да се предаде, той извиква: “Смърт на сатаната!” – и стреля със своя топ срещу църквата, за да разруши една вековна лъжа.
Поп Андрей е единственият конкретен герой в “Септември”. Той е действително лице, активен участник във въстанието – командир на отряд, придобил легендарна слава като смел герой. В поемата той е обрисуван като внушителен образ, който оставя неотразимо впечатление у читателя със своя героизъм. Поп Андрей умира като истински революционер – без страх от смъртта, “спокоен като гранит”, с презрение към палачите, с вяра, че други ще продължат делото му. Тая твърда негова вяра е изразена и в обръщението му към палачите: “Що значи смъртта на един?” В момента на смъртта си той впива поглед “далеко сякаш в грядущето”: той е носител на идеала на бъдещето. Макар и да иде от попска среда, поп Андрей фактически идейно е вече вън от нея. Той не само стреля с последната граната “в божия храм”, за да го разруши като символ на заблуждение, но и умира, “без да погледне небето”. Поп Андрей е разочарован от религията – той я отрича. Той не е никакъв “божи” служител вече – той е народен служител. По характер, по поведение в борбата поп Андрей е изцяло нов човек, типичен герой революционер. Очевидно романтичната изключителност на неговата личност /поп, който става революционер/ е привлякла автора.51
В края на поемата Гео Милев е използвал героите от “Илиада”, за да изобличи още един път фашистките генерали, за да напомни на палачите възмездието, което историята носи, и да изрази вярата си, че всичко, което философи и поети са мечтали за доброто на човечеството, ще се сбъдне. Септмеврийското въстание е стъпка към щастливо бъдеще, важен момент от революционното развитие на нашия народ, първото историческо сражение в освободителното дело на народа.
Религиозните моменти в някои песни /трета/ и богоборчеството в последната песен са израз на особена тенденция в поемата. В “Отворено писмо до г. Борис Вазов”Гео Милев обяснява така идеята на своето произведение: “Аз бях арестуван заради една моя поема, в която смятам, че съм вложил една не малка мисъл: отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като кървава случайност /съдба/, на някакви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена бог. Аз съм се помъчил да излея в моята поема ужаса на човека пред събития като това, което съм си избрал за тема, и вярата му във възможността за едно по-друго бъдеще”.52
“Ужасът” значи ужас от терора и варварството при потушаването на въстанието. Но тук има и нещо друго нещо интересно, на което трябва да се спрем. Авторът поменава “случайност”, “съдба” и пр., набляга твърде много на идеята за бога. Това се обяснява лесно с неговото положение на обвиняем: той е искал с тия общи философско-религиозни разсъждения да заобиколи обществено-социалния смисъл на поемата и да я представи като разрешение на една чисто “психологическа”, “художествена” идея: освобождаване от фикцията бог. Разбира се, основното в “Септември” е възпяване на въстанието като народно дело, възторгът от героизма и вярата в светлото бъдеще. Но в поемата – покрай това, включена в това – се разрешава и проблемата на религиозната вяра, нещо, което е занимавало самия автор. Още в началото народът очаква помощ и закрила от бога. Но развитието на събитията показва, че бог не помага, че бог е глух, че бог е лъжа: не съществува. Поп Андрей също така е разочарован: последната граната той изпраща “в божия храм” и умира, “без да погледне небето”. И поетът се провиква: “Долу бог!” Така е разрушена една фикция. Раят е на земята – и той ще се осъществи от човека. Септемврийското въстание е началото на пътя към новия живот. Поемата получава и подчертана антирелигиозна тенденция.
Всичко това прави от “Септември” сериозен и сполучлив опит – и то пръв – да се възпее едно от най-значителните събития в българската история, каквото е Септемврийското въстание от 1923 г. Въстанието се рисува от Гео Милев като стихиен бунт на масите – както се прави често в лирическите поеми. В това отношение “Септември” напомня отчасти поемите на Емил Верхарн, дето се описва стихийният бунт на тълпите. Но в творбата на българския поет вярата в социалистическото бъдеще служи като централен композиционен психологически фактор.
Гео Милев, взел изцяло и открито страната на въстаналия народ, създава произведение с неотразимо действени страни. Това са: възторгът, революционният патос, с който се възпява въстанието; устремът на разбунтуваните маси; хубавите лирически моменти; реалистичните картини на фашисткия терор; прекрасният образен стих, който звучи ту със сарказма на духовито изнамереното ударно изобличително слово, ту със стегнато изразената – като формула – любов към народа и вяра в победата; най-после подчертана е вярата на народа в бъдещето въпреки всичко и значението на Септемврийското въстание. Всъщност най-голямата сила на “Септември” е в патоса на изобличението и протеста. Тук е нейният и обществен, и художествен смисъл. В ония години /1924-1925/ на черна реакция и масови политически убийства Гео Милев се осмели чрез своята поема да възпее възторжено Септември, да възслави гериозма на въстаналия народ, от една страна, и да хвърли гневен протест в очите на тъмните реакционни сили, от друга. Чрез тоя негов граждански жест българската литература прие великото септемврийско дело на въстаналите работници и селяни като свое и отрече, изобличи кървавото дело на фашистката реакция.
Със своя бодър край, с подчертаната вяра в светлото бъдеще “Септември” е израз на здрав революционен оптимизъм. Тук има елементи, които говорят, че се изработва нов метод. Един своеобразен, строго индивидуален геомилевски творчески метод. Както в “Ад”, “Ден на гнева”, “Грозни прози”, петте лирически прози “Май”, така и в “Септември” – т.е. във всички произведения, които бележат пътя на автора към революционната идеология на пролетариата и към идейно-естетическите позиции на социалистическата поезия – изпъкват наред с елементи на реализма и важни черти на експресионизма. И тия черти – това са не само експресионистични похвати в стила, но и в изображението на човека и жизнените явления. Наистина Гео Милев не беше завършил идейно-творческия си развой. Но няма никакво съмнение, че поетическите средства, творческите похвати, стилът на автора в “Септември” са в пълна хармония с идейно-емоционалния патос на поемата. Тоя стил на експресия, на неочаквани вътрешни връзки между явленията е стил на автровото виждане, израз на неговия неспокоен избухлив темперамент, на постоянното творческо напрежение на неговата природа. Гео Милев търсеше непрекъснато определения на поезията. Едно от последните, ако не най-последното определение, което и дава, гласи: Разрешението на големия въпрос за форма и съдържание в изкуството е ритъмът. “Ритъмът изключва самостойното съществуване на форма и съдържание – като две отделни качества на художественото произведение. Ритъмът съединява форма и съдържание: съдържанието – идеята – получават израз в ритмически форми.”53 В “Ад”, “Ден на гнева” и “Септември” е явен стремежът на автора да предаде чрез ритъма по-внушителна изразителност на чувствата и мислите. Освобождавайки се от деформиращите действителността крайности на експресионизма, Гео Милев възприе редица негови похвати, които свърза с истинско ново съдържание и така ги обнови. Достатъчно е да сравним хаотичната смесица от странни, чудати образи, алогичността на представите и непонятните “далечни асоциации” на поезията му в “Жестокият пръстен” с новите революционни творби на поета /”Ад”, “Септември” и др./, за да разберем в какво се състои неговото прогресивно развитие. Това, което е Гео Милев като специфичен творчески образ – със своеобразния си стил, със свое особено място в нашата революционна литература, – се дължи именно на обстоятелството, че той дойде в социалистическата ни поезия, минавайки през символизма и най-вече през експресионизма. Символизма той отрече, като го остави в миналото, а експресионизма – макар сам да се беше освободил от неговите крайности – той продължи да поддържа като важно новаторско явление след Първата световна война. Затова и отделя толкова широко място в “Пламък” на експресионистични картини /от Оскар Кокошка и др./ и поетични произведения в стихове и проза от експресионисти и други модернисти, близки до тях.
В “Септември” тук-таме се чувства влиянието на “150 000 000” от Маяковски. Началото на поемата има сходство с някои места от началото на “150 000 000”. Само че докато у Маяковски са дадени синтетични картини, тук имаме дълги изреждания – особено неуместни са изрежданията с отрицателен смисъл: “не гении, таланти” и пр. /песен пета/. Общо в двете поеми е обърщението към бога, макар и с различно съдържание. Не мисля, че Гео Милев се е влиял от поемата на Демян Бедни “Главная улица”, както предполагат някои. За това няма достатъчно даказателства.
Поемата “Септември” с изразеното в нея страстно чувство на възторг от народното дело на омраза към фашизма и със своя революционен оптимизъм взеле като вдъхновяващ и мобилизиращ фактор в антифашистката борба. Нейното нелегално парижко издание 54 беше широко разпространено у нас. Тя се преписваше и разпращаше в писма. Декламираше се на нелегални събрания. Преписи от нея се пазеха тайно в читалищните библиотеки по села и градове, а когато не можеше да бъде скрита между книгите, тя биваше слагана заедно с друга революционна литература в газени тенекии и заравяна в земята.55 През всичкото време на фашистката диктатура тя остана едно от най-любимите произведения на антифашистките борци. “Септември ще бъде май” – се повтаряше като заклинание и лозунг и звучеше в душите на борците в най-тежки минути. В това е нейното голямо обществено значение.
Бележки
1. Гео Милев. Избрани произведения, под редакцията на Георги Цанев,Ламар и Леда Милева, 1955, с. 124.
2. Гео Милев. Избрани произведения, 1955, с. 174.
3. Пак там, с. 150.
4. Пак там, с. 122.
5.Авторът на “Септември” е удивен от стоицизма на действителния поп Андрей. При това бихме могли да забележим и друго: от Видинската епархия участват трима свещеници в Септемврийското въстание, факт, който не може да не прави впечатление. Поп Андрей е интересувал твърде много Гео Милев и неговите сътрудници. За него в “Пламък” се говори на няколко места. Но особено важна е статията “Държава и църква” от Гео Милев /подписана с псевдоним Р. Слантов/. Тук се рецензира книгата на видинския митрополит “Видинска епархия, историческо минало и съвременното и състояние”, в която били порицани духовниците, които са станали “жертва на комунизма”, най-вече поп Андрей Игнатов от Медковец. “Но какво са искали – пише Гео Милев – тия трима духовници от Видинската епархия /поп Андрей Игнатов, поп Никола Кръстев със синовете си и йеродякон Йосиф/, та с невероятен в ХХ в. стоицизъм са посрещнали смъртта – последните двама куршума, а първият бесилката, над това г. Неофит не се замисля.” /кн. 7-8, с. 240-241/.
6. “Пламък”, г. ІІ, с. 25.
7. “Пламък”, 1924, кн. 2, с. 67.
8. Гео Милев. Септември, поема. Библиотека Нарстуд. Париж, 1927.
9. Вж. Крум Вълков. Писателят, читалището и книгата. – “Литературен фронт”, бр. 16, 22.ХІІ.1945.
Х Х Х
Гео Милев, убит от фашистите, не можа да завърши своя идейно-творчески път изцяло в посоката, по която беше тръгнал. В своя развой той беше стигнал до важен момент, когато стъпваше вече определено на научни основи при разрешаване на главните проблеми на общественото развитие и литературата. Статиите му в “Пламък” свидетелстват, че той бе започнал да усвоява научния мироглед на революционната работническа класа. Той разбираше вече социалния строеж на буржоазното общество с неговите антагонистически противоречия, говореше за класи, за борба между класите и пр. Вярваше в победата на работническата класа в започналия исторически двубой между нея и капитализма. Виждаше в Съветския съюз образеца на бъдещото общество. Изглежда, че е чел марксическа литература – но точно кои съчинения, не е известно. Знае се само, че е чел “Комунистическият манифест” и че със своя другар анархист Георги Василев са разглеждали “Капиталът”. Неговият развой е един от многото примери за възродителното, за спасителното въздействие на комунистическата партия върху писателите. Статиите му свидетелстват, че той бе приел политическата програма на партията. Усвоил бе и много от основните положения на марксическата теория за общественото развитие.
Но Гео Милев бе още в развой. В областта на естетиката той бе само започнал новия си път. Особено трудно преодоляваше някои от старите си отношения към известни български писатели, на други не схващаше истинското значение или не виждаше правилно връзката между творчеството им и живота. Не можа да разбере и истинския развой на българската лигтература. Документ за това е между другото неговата “Кратка история на българската поезия”, една от последните му работи, сложена като предговор към “Антология на българската поезия” /1925/. Колко чужд още на материалистическото разбиране на литературните явления е той, личи от обясненията, които дава за творчеството на Ботев и Яворов. Ботев бил според него някакво “отражение на расовия гений” и излизал “вън от рамките на народа като бит и живот, вън от условията на момента и средата” /с. 5/. Яворов бил след Ботев “втора еманация на расовия гений” и също така “изключение в общото развитие на българската поезия” /с. 10/. В тия обяснения има не само идеализъм, но и мистика. Гео Милев не можа да разбере и истинското значение на Смирненски, не можа да види у него големия пролетарски поет, който издигна пролетарско-революционната поезия на нов епат в историческото и развитие. Но той призна и подчерта, че символизмът значи “отчуждаване на поезията от живота”, и пръв от революционно настроените писатели нарече Вазов “народе поет” /в “Отворено писмо до г. Борис Вазов”/.
Изобщо статиите му от периода “Пламък”, както и “Септември”, и другите поеми от последните му години показват, че Гео Милев усвояваше много бързо революционния мироглед. Революционен мироглед, в който обществено-политическите възгледи изпреварваха идейно-творческите му разбирания.
Разбира се, това съвсем не подценява неговото дело.
Значението на Гео Милев не е в отделни изказвания, а в големия пример, който даде – пример на писател, който напусна крайно индивидуалистичните позиции и отиде при народа, при неговите борби и идеали. Неговото списание “Пламък” беше най-ярката манифестация на това отиване при народа. А поемата му “Септември” изигра важна обществено-възпитателна роля в борбата на народа против фашизма. Така Гео Милев и след смъртта си взе участие в тая борба. Освен това поемата му утвърди интересите на нашия писател към съдбините на народа, утвърди революционните позиции в българската литература. Мястото на Гео Милев в нашата литература се определя именно от значението на “Пламък” и “Септември” и от ролята, която те изиграха в нашия обществен и литературен живот. Погледнато общо, той продължава при новите исторически обстоятелства революционната линия на Смирненски и се приближи много до метода на социалистическия реализъм. Гео Милев не само разкри противоречията на капитализма – той възпя и въстанието на работниците и селяните, възпя борбата за нов свят, за социализъм.
Бележки
1. “Пламък”, г. ІІ, 1925.
2. “Листопад”, г. І, бр. 31, стр. 231.
3. “Листопад”, г. І, бр. 26, 1914.
4. Г. І, кн. 4, 1914.
5. Кн. 5.
6. Кн. 7.
7. Кн. 9. По-подробно за всички стихотворения и авторите им вж.: Георги Бакалов. В началото на пътя. – “Гео Милев – Възпоменателен сборник”. София, 1936.
8. Седмична илюстрация “Принос”, 1913, бр. 3.
9. Сп. “Листопад”, 1914, бр. 34, с. 253.
10. Алманах “Везни”, І, 1923, с. 49.
11. Пак там, с. 40.
12. Писателят и войната. “Развигор”, І, бр. 46, 19 ноември 1921.
13. Книгата “Кървави петна” е издадена след войната в 1921 г. Ръкописът е намерен в раницата на автора, умрял от раните си в 1916 г.
14. Бележките “При Дойранското езеро” са печатани за пръв път в 1942 г. в книгата: Гео Милев. Стихове и проза.
15. Литературная энциспопедия, т. І, 1930, с. 82-84.
16. Вж. Ив. Д. Шишманов. “Ив. Вазов. Спомени и документи”, 1930, с. 179.
17. Гео Милев. Възпоменателен сборник, 1936, с. 123.
18. Ив. Д. Шишманов. “Ив. Вазов. Спомени и документи”, 1930, с. 167.
19. В. “Напред”, 21 октомври 1919.
20. Диалогът “Упадък на лъжата”, преди да излезе отделно, е печатан в сп. “Везни”, кн. 6.
21. “Везни”, г. І, кн. 2, с. 18.
22. Вячеслав Иванов. Борозды и межи, 1916, с. 160. Цит. по Вопросы литературы, 1957, кн. 2, с. 69.
23. “Везни”, г. І, кн. 10, с. 301.
24. Пак там, 2, с. 18.
25. Пак там, 7, с. 192.
26. Гео Милев. Възпоменателен сборник, с. 12.
27. “Везни”, г. ІІІ, кн. 1, с. 14, 15.
28. Гео Милев. Възпоменателен сборник, с. 15, к. м.
29. “Везни”, г. ІІІ, кн. 4, с. 62-63.
30. Според едно писмо на Димчо Дебелянов от 3.ІІ.1915 г. Гео Милев му е изпратил още тогава “Панихида”-та, за да я предаде за печат в “Демократически преглед”. Дебелянов не можал да намери редактора Влайков, пък и му се щяло да остане произведението за “Звено”. Но “Звено” не излиза поради липсата на хартия. /Мария Дебелянова Григорова. “Димчо Дебелянов. Спомени, писма, документи”, 1956, с. 114/.
31. Няма значение, че тъкмо тая година започва да излиза сп. “Хиперион”, което искаше да заеме изоставените позиции от “Везни” и да продължи борбата за символизъм. За това бе вече твърде късно, обществената действителност бе разбила изцяло тая школа. На практика “Хиперион” бе еклектично списание с противоречиво съдържание.
32. Вж. Мила Гео Милева. За “Коларят на смъртта”. Отговор на Дубъл-Ве 31. В. “Отечествен фронт”, 16 окт. 1945 г. Според други заявлението било подадено още през 1922 г. – но доказателства няма.
33. Разкрит от Стефан Мокрев, един от редакторите на “Възход” /Гео Милев за буржоазната демокрация, в. “Литературен фронт”, бр. 22, 27 май 1965/.
34. “И свет во тме светится”. – “Пламък”, І, 1, стр. 44.
35. Пак там.
36. “Пламък”, год. ІІ, стр. 22 сл.
37. “Народ-стадо”. – “Пламък”, І, кн. 9-10.
38. “Държава и църква”. – “Пламък”, І, кн. 9-10.
39. “Пламък”, І, 2, с. 74.
40. “Пламък”, І, 2, с. 75.
41. Пак там, І, 5, с. 153.
42. Днешната руска литература, “Пламък”, І, 3, с. 96.
43. “Пламък”, І, 4, с. 141.
44. “Пламък”, І, 2, с. 68.
45. Поезията на младите. “Пламък”, І, 2, с. 70.
46. Някои твърдят, че “Грозни прози” са били написани в Берлин още през 1918-1919 г. Ако това се приеме, остава необяснимо защо Гео Милев, който в “Експресионистично календарче” вече печата импресии с впечатления от берлинските събития, не е обнародвал “Грозни прози” никъде. А би могъл да направи това ако не в третата годишнина на “Везни”, то поне в “Алманах Везни”, 1923 г. Разбира се, възможно е да е имал нахвърлени отделни бележки /както се прави в дневник или записник/, но не и завършени работи.
47. Гео Милев. Избрани произведения, под редакцията на Георги Цанев,Ламар и Леда Милева, 1955, с. 124.
48. Гео Милев. Избрани произведения, 1955, с. 174.
49. Пак там, с. 150.
50. Пак там, с. 122.
51.Авторът на “Септември” е удивен от стоицизма на действителния поп Андрей. При това бихме могли да забележим и друго: от Видинската епархия участват трима свещеници в Септемврийското въстание, факт, който не може да не прави впечатление. Поп Андрей е интересувал твърде много Гео Милев и неговите сътрудници. За него в “Пламък” се говори на няколко места. Но особено важна е статията “Държава и църква” от Гео Милев /подписана с псевдоним Р. Слантов/. Тук се рецензира книгата на видинския митрополит “Видинска епархия, историческо минало и съвременното и състояние”, в която били порицани духовниците, които са станали “жертва на комунизма”, най-вече поп Андрей Игнатов от Медковец. “Но какво са искали – пише Гео Милев – тия трима духовници от Видинската епархия /поп Андрей Игнатов, поп Никола Кръстев със синовете си и йеродякон Йосиф/, та с невероятен в ХХ в. стоицизъм са посрещнали смъртта – последните двама куршума, а първият бесилката, над това г. Неофит не се замисля.” /кн. 7-8, с. 240-241/.
52. Пламък”, г. ІІ, с. 25.
53. “Пламък”, 1924, кн. 2, с. 67.
54. Гео Милев. Септември, поема. Библиотека Нарстуд. Париж, 1927.
55. Вж. Крум Вълков. Писателят, читалището и книгата. – “Литературен фронт”, бр. 16, 22.ХІІ.1945.
Идейно-творческият път на Гео Милев – сб. “Българската критика за Гео Милев”, “Български писател”, 1971. Първоначално е публикувана в сп. “Септември”, г. ІІ, 1949-1950, кн. 8, и почти едновременно е отпечатана и като предговор към еднотомника “Избрани произведения” на Гео Милев, 1950. По-късно се включва неизменно в “Страници от историята на българската литература”. Тук я публикуваме в преработения вариант, направен от автора специално за сборника “Българската критика за Гео Милев”.
Г. Цанев е един от съвременниците на Гео Милев. Дори името му стои в “Поканата” за набиране на абонати за сп. “Пламък”. Сътрудник тогава на сп. “Нов път”, той не печата в Гео-Милевото списание. И макар по-късно да не публикува специална статия за него, отделя място на творчеството му, когато това се наложи от разработваната тема. Така напр. в статията си “Съдбата на българския символизъм”, включена в книгата му “Проблеми на днешната българска литература” /1939/, той отбелязва не само модернистичните увлечения на поета, но и отричането от тях, заставането на нови позиции. “Малко след това, пише Г. Цанев, Гео Милев – който беше много неспокоен, буен дух, една личност истински търсеща все нови и нови пътища – се отрече, поне теоретически, от всякакъв модернизъм и написа силни думи против него” /с. 28/. Място му отделя и в студията си “Маяковски у нас” /сп. “Изкуство и критика”, 1940, кн. 4/, в която преценява високо преводите на Гео Милев от Маяковски.
Интересът към Гео Милев у Г. Цанев даде своите богати плодове едва след 9.ІХ.1944 г. Още през 1945 г. той публикува една кратка статия “Гео Милев и поемата му “Септември” /сп. “Изкуство”, г. І, 1945, кн. 8-9/. Но големия си принос той направи със студията “Идейно-творческият път на Гео Милев”, публикувана първоначално в сп. “Септември”. За съжаление наред с интересните и верни наблюдения в тази студия личи дълбокият печат на онова време, когато догматизмът и тесногръдието господстваха в нашето литературознание. Г. Цанев беше отличен литератор, но и той не можа да избегне злощастното влияние на общия дух. В тогавашния вариант се срещат приложени някои от най-уязвимите принципи на тогавашното ни литературознание. И понеже независимо от слабостите си студията на Г. Цанев представлява най-значителният принос в геомилеведението за оня период, и понеже тъкмо в този си вид включително и със слабостите си тя упражни дълготрайно и широко въздействие върху читатели и литератори, смятам за необходимо да се възстанови донякъде нейният първоначален текст.
На първо място прави впечатление рязкото противопоставяне на идейно-творческото развитие на Гео Милев на два коренно различни и несвързани помежду си периода – периода на “Везни” и периода на “Пламък”. Второто нещо е, че първият период се оценява като изцяло отрицателен, декадентски и дори реакционен, а вторият революционен, антифашистки, с колебанията на една дребнобуржоазна идеология. При това навсякъде щом стане дума за модернистични естетически идеи, те се определят като декадентски и погрешни. Г. Цанев пишеше: “Той изхаби много енергия да защитава погрешните положения на едно упадъчно изкуство и на една реакционна идеология, докато откри истинското изкуство и научната идеология на революционната работническа класа.” Все така отрицателно квалифициращ е критикът и по отношение на чуждите модернисти, упражнили влияние върху Гео Милев. За Рихард Демел той пише: “И в творчеството си Демел се е опитал да даде няколко стихотворения със социални настроения, които го направили популярен в немските работнически маси. Това е заблудило Гео Милев. Всъщност в своето творчество Демел е чужд на народа, той е индивидуалист и възпя империалистическата война.” Навсякъде, където се споменават модернисти, символисти, Г. Цанев ги нарича “упадъчни”. Ницше е категорично посочен като “родоначалник, първоучител на фашизма и хитлеризма”. Самото влияние на експресионизма се смята за едно заблуждение с отрицателни последици. На сп. “Aktion”, органа на немските експресионисти, на което сътрудничи и Гео Милев, се приписва отрицателна роля: “То затвърждава у него заблуждението, че експресионизмът и символизмът – които той още от рано смяташе за нещо ново и ги наричаше модерно изкуство – са израз на някакво революционно отношение към действителнастта изобщо, че са революционно изкуство само защото търсят друга форма, различна от тая на реалистичното художествено творчество.”
Не е много положителна и оценката за поезията на Гео Милев от периода “Везни”, която се мери с рамките на реалистичното изкуство. За “Жестокият пръстен” Г. Цанев пише: “Поезията на Гео Милев през тоя първи период, както е представена най-напред в сбирката “Жестокият пръстен” /1920/, е тъмна, хаотична, непонятна. Поезия на разкъсани мисли, несвързани образи, далечни асоциации – както той сам искаше като критик; фрагментарна – пак според неговите собствени теории. Тук не можеш да доловиш никакво искрено живо чувство, макар да се говори много за печал, не можеш да видиш преживяванията на нормален човек.”
Разделяйки категорично двата периода, Г. Цанев не можеше да признае, пък и те все още не бяха познати, социално-прогресивните моменти от първия период /”Среднощ над Темза” и др./. Дори означената датировка на “Грозни прози” /1918-1919/ Г. Цанев не можеше да приеме за достоверна, защото “целият период “Везни” опровергава това”. Всичкото своеобразие на експресионистичния стил се таксува като влияние на упадъчно изкуство, като заблуждение. “Очевидно, смяташе тогава Г. Цанев, “новата” форма на символисти, футуристи, експресионисти, конструктивисти и др. и борбата им против реализма Гео Милев тогава е смятал за лява, революционна проява. Всичко това са противоречия в творчеството на Гео Милев, чийто път към позициите на революционния пролетариат минава през бунтарството на дребнобуржоазния интелигент.”
Когато стига до втория период на “Пламък” Г. Цанев отново пристъпва с догматичните мерки на онова време. Той е твърде подозрителен спрямо революционните поетически прояви в “Ад”, “Ден на гнева” и “Грозни прози”, а “Експресионистично календарче за 1921 г.” изобщо не го привлича. Според критика “поетичните средства на автора – особено тия “луди луни и слънца” – говорят, че той още не е излязъл напълно от символистчино-експресионистичните похвати и интелигентски представи”.
Г. Цанев разкри съществени страни в поетиката и идейното съдържание на “Септември”. Но той наслои и много предубеждения срещу нейни особености, които изтъкна като слабости. Според него “народът е представен от едната страна на своя духовен образ – тъмните наслоения, плод на вековното потисничество и безправие: въстаналите са “уродливи”, “сакати”, дори “хулигани”. За величавия образ на поп Андрей критикът изказва една доста половинчата формула: “Макар и да е действително лице – като поп, той не е типичен герой на въстанието.” Сумирайки недостатъците и достойнствата на поемата “Септември”, Г. Цанев тогава пише: “Речем ли да подчертаем особеностите, ще трябва да посочим като недостатъци: общите картини, липсата на обективно и всестранно, т.е. истинско епическо изображение на народа, липсата на конкретни герои, на конкретна цел и на организиращ революционен фактор. Въстанието през септември 1923 г. беше организирано революционно дело, ръководено от Комунистическата партия, а не стихиен бунт, какъвто го рисува авторът. Той гледа на въстанието отвън като интелигент бунтар. И поемата му е повече експресионистично-романтична, с много реалистични поетични средства.
Като положителни страни бихме могли да посочим: възторга, революционния патос, с който се възпява въстанието, устрема на разбунтуваната маса; няколко хубави лирически момента; реалистичните картини на фашисткия терор, макар и общи; най-после подчертана е вярата на народа в бъдещето въпреки всичко и значението на Септемврийското въстание.” И статията завършва с изречението: “Гео Милев не е пролетарски поет, както погрешно го наричат някои – но той е поет демократ, антифашист, поет революционер.”
Тези постановки в студията на Г. Цанев не бяха лични и не негова беше вината за тази подозрителност спрямо идеологията и поетиката на Гео Милев – тя произтичаше от общия дух на литературоведческото мислене тогава, тя продължаваше догматично-сектантската линия на 30-те години, на Г. Бакалов, само че сега, във времето на “култа към личността”, доведена до още по-големи крайности и несправедливости както спрямо Гео Милев, така и редица още наши писатели. И такива оценки за Гео Милев ще срещнем у почти всички, които по това време пишеха за него. Наистина някои автори оспорваха едни или други отделни оценки на Г. Цанев. Спомням си още споровете за “типичността” на поп Андрей, за липсата на идеали на знамената на въстаниците, както са показани в поемата, за епическия или лирическия и характер и т. н. За чест на Г. Цанев трябва да кажа,че той, макар първоначално да реагираше остро, приемаше всички основателни възражения и още при следващото издаване на очерка доуточняваше характеристиките си. Обаче за един дълъг период по принцип нашата критика следваше начина на подход към творчеството на Гео Милев, както е изразен в студията на Г. Цанев. Следвах го по принцип и аз в своите многобройни статии въпреки отделни корекции и разноречия. Много бавно и трудно под влиянието на новите естетически идеи и промени в нашата литературна методология се изменяше и подходът към Гео Милев. Но развитие имаше и не можеше да няма. Коренна промяна обаче настъпи едва през 60-те години. Новите идеи бяха възприети и от Г. Цанев и те са намерили своя отпечатък във варианта на студията, който публикуваме в настоящия сборник.