ГЕОРГИ БАКАЛОВ

ЕДНА ГЕРОИЧНА ПОЕМА

Откъм една страна септемврийските събития никак не се удават и никога не ще се поддадат на възпяване: откъм “подзивите” на потушителите. Тия събития могат да подействат върху чувствителната душа на поета двояко: или да я смажат със своя ужас, или да запалят в нея искрата на вярата и ентусиазма. Досега, ето повече от година, в нашата поезия се отрази само първата страна, а от втората едва се забелязваха плахи наченки. Едвам днес, в книжка 7-8 на списанието “Пламък”, виждаме решителен завой в това отношение. Поемата на Гео Милев “Септември” е първата лястовичка. В нея за пръв път се изобразява не падналият, а изправеният народ, който “писа със своите кърви: свободен! Глава първа: Септември”. Стихийността на движението се чувства в описанието на ония народни маси, които прииждат като лава “неудържими, страхотни, велики: народ” : “Хиляди вери – вяра в народний възход, хиляди воли – воля за светъл живот, хиляди живи сърца – и огън във всяко сърце, хиляди черни ръце – в червения кръг на простора издигнали с устрем нагоре червени знамена, развени високо, широко над цялата в трепет и смут разлюляна страна: на бурята яростен плод: хиляди – маса – народ.” В това масово движение авторът на поемата трогателно изобразява един изпъкнал момент: смъртта на “епически смелия поп Андрей”: “До телеграфния стълб бе изправен. До него палача. Капитана. Въжето бе готово. Балкана тъмнееше мрачен. Небето – сурово. Попа стоеше огромен, изправен в целий си ръст, цял спокоен като гранит – без жал, без спомен – на гърдите Христовия кръст и с поглед в Балканите впит – далеко сякаш в грядущето… – Страхливо вий поглед отпущате пред близката смърт на човека, палачи! Що значи смъртта на един? Амин! Захрачи и плю. Бързо нахлу сам на врата си въжето и без да погледне небето – увисна, език между зъбите стиснал: велик, сюблимен, непостижим!” Поетът ни рисува и всичкия ужас на разгрома, когато “урагана престана, спря най-подир: мир и тишина над цялата страна. Кървав на боговете пир”. Ахил – “грубата сила, военния демон”, “пиедестал на реда и тишината в страната” – тържествува. “Но Ахил ще загине под гняв и проклятие!” “Едничка остава – стои и пребъдва през вековете – Касандра пророчицата: тя вещае възмездие и всичко се сбъдва.” Поемата завършва бодро: “По небесните мостове, високи безкрай, с въжета и лостове ще снемем блажения рай долу върху печалния, в къври облян земен шар… Земята ще бъде рай – ще бъде!”
Така поетът е почувствал събитията, така ги изобразил. Но в епохата на най-съвършената “демокрация” дори поетичното вдъхновение искат да смачкат с ботуш – книжката от сп. “Пламък”, в която е поместена поемата на Гео Милев е конфискувана и самото списание “Пламък” спряно! Ако поетът си наденеше клапите на фашизма и в народа видеше само престъпен метежник – друго би било тогава отношението на властодръжците. Но щеше ли тогава да бъде поет?
Близо преди година Людмил Стоянов бе публикувал един разказ – “Милосърдието на Марса”, – в който съзряха изображение на кървавите вакханалии на фашизма при септемврийското потушаване и принудиха автора да се откаже от подобно тълкуване на разказа /а то най му подхождаше, всяко друго тълкуване би било пресилено/. Днес върху Гео Милев се упражнява “моралното влияние” на конфискацията и на преследването, но и в сърцето и главата, – щом не му дава спокойствие дори поезията!

Бележки

Една героична поема – сп. “Нов път”, г. ІІ, 1925, кн. 6.
Г. Бакалов познава Гео Милев още от ранни години – и двамата са от Стара Загора, познавали са се вероятно чрез бащата на поета Мильо Касабов, който бил книжар. Известният вече критик марксист е следял литературните интереси на младия си съгражданин, развитието му и го е поощрявал в неговите амбиции. Всъщност първото печатно произведение, свързано с името на Гео Милев, е издаденият от Бакаловата “Универсална библиотека” под № 12 негов превод на “Каменният гост” от А. С. Пушкин. Изобщо Гео Милев е правел за Бакалови издания преводи, първоначално от руски, и не случайно, когато критикът марксист започва да издава сп. “Борба”, му възлага да преведе определени революционни стихотворения. /Вж. в настоящия сборник статията на Г. Бакалов “Гео Милев в началото на пътя”./ Обаче след отиването си в Германия младият поет се увлича по модернизма и експресионизма и сътрудничеството между двамата старозагорци се прекъсва, без това да означава, че Бакалов е престанал да се интересува от развитието на младия творец.
Щом Гео Милев застава на революционни антифашистки позиции и започва да издава сп. “Пламък”, Г. Бакалов насочва зоркия си поглед към него. Една след друга излизат в редактираното от него сп. “Нов път” няколко кратки, но многозначителни отзива: за постановката на пиесата “Маса-човек” от Ернст Толер, която Гео Милев подготвя на сцената на Работническия театър /критикът преценява постановката като “несполучлив опит”/, за “Антология на българската поезия” и за поемата “Септември”. Последните два отзива включваме в настоящия сборник.
Проява на внимание от страна на редактора е рецензията за сп. “Пламък” от К. Йорданов /Н. Фурнаджиев/, поместена в сп. “Нов път” /г. 1924, кн. 8/, която ще да е била не само инспирирана от него, но и ще да изразява Бакалови разбирания. Ето текста на този отзив в рубриката “Списания и вестници”:
“ПЛАМЪК. Първата книжка не оправдава, не изпълва програмата му. Онова, що е печатано в нея, почти всичко, би могло да влезе в съдържанието и на “Хиперион”, и на “Златорог”, и на “Яснина”. Впрочем в тази книжка “Пламък” не се отличава много от замлъкналите “Везни”. В “Изповедта” на Антон Страшимиров проличава едно повръщане на писателя с лице към народните рани; но тази изповед, в която той иска да даде и осмисли своите многобройни лутания, е дадена в твърде замъглена форма, има много претрупаност, липсва стилът – такъв, какъвто той видимо е търсил. За тази “Изповед” би могло да се каже много – и лошо, и хубаво. При сгода ние ще се повърнем. Защото за нас, които искаме да гледаме по-обективно и по-издълбоко на фактите, последните изстъпления на Антон Страшимиров съвсем не са достатъчни за очертаване на неговата морално-писателска фигура, както побързаха да сторят мнозина.
Пламък. Но какъв пламък има в следната строфа на Ясенов!

На сърцето ми странник почука,
неизбежната скръб на света,
и познах вековечната скука –
Суета, суета, суета!

Чудно е, как редакторите на списанието, на чийто език се въртят думите: “Колектив”, “Народ”, “Ново време” – могат да помирят тези понятия с ултра индивидуалистичната поезия на Ясенов! Това му стихотворение не изразява никаква промяна в неговото развитие, каквото някои очакваха.
Стихотворението на Ламар е твърде външно и неосмислено. Но опити в тази насока са за насърчаване. Хубави са преводите и бележките на Н. Хрелков за Брюсов, “Театрална есен” на Гео Милев би спечелила много, ако в нея не личаха гримасите и съсканията на уязвено честолюбие, което не се е побояло и от доноса, че Ст. Киров бил комунист. Бележката “И свет во тме светится” издава повече страх и сондаж, отколкото истински протест. Там е глупостта, че всеки закон бил аскетизъм и че Законът за защита на държавата бил плод на бягане от действителността. Не е ли смешно? Законът за защита на държавата бил бягане от действителността.
Втората книжка е по-интересна и по-разнообразна, стои по-близо до програмата на списанието, не и липсва оная динамика, която кара да я четеш с напрежение. Централната тяжест е в преводите. Стиховете на Ем. Попдимитров са хубави. Те отбелязват завръщане. Но, струва ми се, че тази поезия е поезия не само на бъдещето, но и истинската и дълбока поезия на настоящето. Ем. Попдимитров още излиза от себе си. Няколко изключения говорят малко. Съвременността с нейните жестоки противоречия и трагедии, ако не липсва, се отлива у Ем. Попдимитров в далечни и мъгляви форми на екзотична романтика. Грандиозният ритъм на нашето време не пулсира в тези сиви хубави стихове. Поезията, която чакаме, няма да бъде “завръщане”, а ще бъде поход напред. Нейните носители ще бъдат хора, които няма защо да се завръщат – във всяко завръщане има умора, – а ще тръгнат с утринни сили към слънцето, което грее и днес, далечно и премрежено, но грее.
С енергичност е написана критиката на Гео Милев за “поезията на младите”. С повечето от половините мисли в нея сме съгласни. Тази парфюмирана и рахитична поезия заслужава това клеймо. Гео Милев е уловил верния нерв на времето ни, като се е възбунтувал срещу нея. Но в много неверни пътища насочва погледите ни за нейното преодоляване. В “Хулигански елегии” на Янтар има оня ритъм, който той търси. Независимо от това, че те са написани с познати и чужди средства, това гримасничене и плезене срещу днешната култура и буржоазната установеност са твърде стари и банални – от времето на Пшибишевски. Повече гнилост, отколкото духовен бунт има в стихове като тези:

От възторг героя се кръстосва
с една крава –
Когато езика ми
глезливо преживя
Milka шоколад!
Всеки ден е една поздравителна картичка
и тоз плачлив любовен поет
съвсем не е наивен и скучен!

Все такива безсилни кривения на една търсеща, дезорганизирана, уморена и болна психика.
Или Гео Милев под ритъм разбира само свободните стихове и разпокъсани строфи? Примери срещу такова твърдение биха могли да се намерят много. И ако е въпрос да се говори за младите, обещание за една силна и свежа поезия на бъдещето аз бих намерил в необединеното още от дълбоки стимули, разхвърлени без по-силни асоциации светли селски образи на Ангел Каралийчев, или например в няколко строфи на един друг начеващ поет – Атанас Далчев. Поезията ни ще се възроди, тя ще намери път от тази сладникава и лепкава поезия, що ни дават днес почти всички списания, но този път не е натам, накъдето го сочи критикът от сп. “Пламък”.
Пламък – тъй ми се ще да вярвам – ще минира, доколкото може, основите на днешната буржоазно-самодоволна и заспала литература. Накъде тъкмо ще тръгне и какво ще даде сам той, бъдещето ще покаже.
Ние му пожелаваме успех.”