ВАСИЛ ПУНДЕВ

ХАЙНРИХ ХАЙНЕ – ПЕСНИ И РОМАНСИ

В малък предговор преводачът на тия песни е намерил за нужно да предупреди читателите, че за него Хайне не е голям поет. “Хайне е само един сантиментален лекомисленик.” С този стар упрек леко се развенчава и у нас безсмъртният автор на “Книга на песните”.
Добре известна е ролята на немския шовинизъм при отричането на Хайне. Но там, дето при подобни оценки липсва шовинизъм, говори просто лекомислие или особени съображения на голям ум. При новия преводач на Хайне говори очевидно първото, към което Милев е подхлъзнат отчасти и от самите Хайневи песни. Много от тях, взети поотделно, правят впечатление на сантиментално лекомислие, на плитък хумор. Но никой поет не се цени по късове. А потърси ли се Хайне изцяло, не може да не се види, че у него има нещо повече от сантиметнализъм и дребно остроумие. У Хайне има особена дълбочина, особена красота. Под шегата, под простата форма, под очевидното и великолепно съдържание на фантазията у Хайне се крие дълбока и престрадана любов. Никой друг освен него в лириката не е прикривал тъй майсторски дълбочината на чувството под булото на външна простота и наивност. Оттук трябва да излиза погледът за всички Хайневи песни, дори най-леките. Без тая дълбочина – достъпна за всяко внимателно и непокварено око – са необясними най-хубавите му песни и балади, които и Милев признава за “едни от най-хубавите в немската романтика”. Трябва ли да се припомня, че там, дето има красота, има и дълбочина, че изразът плитка красота в областта на художественото творчество би бил невъзможен. А щом има красота у един автор, за какво друго, ако не за нея, трябва да се говори, когато той се преоценява. Пенчо Славейков казваше, че най-хубавото е и най-характерно. И както тук, така и при своята оценка на Хайне той не се измами, не хлътна като Милев в “непростимо заблуждение”.
От предговора на тая книжка развенчаването на Хайне се е разпростряло и върху останалите и страници. Преди всичко това не са “избрани” песни и романси. Ако тук наистина е имало избор – а не случаен сбор от леко постигнати преводи, – преводачът се е изложил зле. От дадените късове поезията на Хайне наистина изглежда лека, но тая лекота остава почти всецяло за сметка на избиращия. Развенчаването на Хайне продължава по-нататък в това, че преводачът си е позволил да го коригира. Поставени са заглавия, които липсват у Хайне /”Водна роза”, “Мъртва царкиня”, “Лебедна песен”/. По личен вкус или неразбиране Милев поправя в “Планински глас” вместо “конник” /Reiter/ – “рицар”. В стихотворението “Въпроси” е изпуснал стиха: Peruckenhaupter und tausend andre, а някъде корекцията на Хайне се е изразила и в модернизиране на неговия израз:

Тя бои се от разкоша
На деня безумно-златен;
И глава склонила чака
Тя нощта в сън НЕПОНЯТЕН /к. м./.

Die Lotosblume angstigt
Sich vor der Sonne Pracht,
Und mit gesenktem Haupte
Erwartet sie traumend die Nacht
/с. 10/

Към тия корекции трябва да се прибавят и грубите неточности спрямо оригинала. Вторият куплет от същото стихотворение например има тоя своеобразен български вид:

Месецът и е любовник,
Той с лъчите си я буди,
И ЧАРОВЕН лик пред него
Тя разкрива СРЕД ПОЧУДИ /к. м./.

Der Mond, der ist ihr Buhle,
Er weckt sie mit seinem Licht,
Und ihm entschleiert sie freundlich
Ihr frommes Blumengesicht
/там/.

“Почудите” ще са слезли от някоя страница на Пенчо Славейков, а безнадежността на водната роза /”В блян любовен без надежда” – с. 11/ е просто измислена / у Хайне “Vor Liebe und Liebesweh”/. Измислица вместо превод е и следният куплет от “Лебедова песен”:

Звезда от небето политна,
Пред плахи смутени звезди;
Звезда ли то бе или жалба
Из нечии болни гърди? /с. 14/.

У Хайне почти нищо подобно няма:

Es fallt ein Stern herunter
Aus seiner funkelnden Hoh’!
Das ist der Stern der Liebe,
Den ich dort fallen seh’!

В третия куплет на същата песен срещу стиха “Und rudert auf und ab” Милев измисля: “Злочест и самин в тъмнини”! /с. 15/.
Там, дето преводачът не е успял да запази Хайневия израз, явили са се безвкусици. “Уста се със стълбите каменни сляха” /с. 30/, а у Хайне толкова просто и чисто: “Ich kusste die Steine der Treppe”, или:

Цвят ябълков ШУМНО се рони
И ронят се БЛЕДНИ листа /с. 14/,

а у Хайне:

Es fallen vom Apfelbaume
Der Bluten und Blatter viel’.

По техника и език преводите също са немарливи; немарливо е и печатането, при което са допуснати груби грешки.
Каквато и да е оценката на преводача на Хайневите песни, той трябваше да се отнесе с повече внимание и сериозност към тях. Дори да нямаха тия песни никаква художествена цена, тям остава огромното историко-литературно значение, за което преводачът поне трябваше да държи сметка. Нека не се забравя, че Хайне е упражнил значително влияние и върху нашата лирика /Пенчо Славейков, Емануил Димитров/. Милев е дал на своята книга следното предназначение: “книга за младежта”. Но нима трябва да се дават подобни преводи на младежта? Лоши преводи в никой случай не могат да бъдат оправдани.

Бележки

Хайнрих Хайне – Избрани песни и романси. На български от Г. Милев – Библ. “Цвят” № 61 – сп. “Обществена обнова”, г. І, ноември-октомври 1919 г., кн. 34.
В сп. “Везни”, г. І, кн. 4 от 30 ноември 1919 г. Гео Милев помества много кратка, но твърде остра и иронична бележка за литературния отдел на сп. “Обществена обнова”. Особено категорично се оспорва оценката на редактора на това списание К. Сагаев за играта на Кр. Сарафов в главната роля на пиесата “Дяволът”, която по това време се представя в Народния театър. Очевидно рязко отрицателният отзив на В. Пундев за Гео Милевия превод на стиховете от Х. Хайне е предизвикан поне в известна степен от споменатата критична бележка за сп. “Обществена обнова”.
Изобщо В. Пундев се занимава често с Гео Милев, и то не твърде благосклонно. След отзива за преводите от Хайне той печата отзив и за преводите на Гео Милев от Верлен /1922 г./. През 1923 г. като редактор на културния отдел на в. “Слово” пуска две много обидни статии срещу Гео Милев, написани от Й. Бадев. Дори когато Гео Милев вече е загинал и неговото дело е получило широко признание, В. Пундев в една кратка статия разглежда стиховете на поета в “Жестокия пръстен” и “Иконите спят”. За първите критикът не намира добри думи и я отхвърля изцяло, втората е оценена, общо взето, положително. Но общата оценка за творческото дело на Гео Милев не е много висока, за критика той е само “един бунтуващ се даровит младеж”. И това се печата през 1929 г., след “Пламък” и поемата “Септември”.