НИКОЛАЙ ДОНЧЕВ

ЦАНКО ЦЕРКОВСКИ НА ФРЕНСКИ ЕЗИК

През есента на 1922 г. в с. Бяла черква, родното място на Цанко Церковски, бе отпразнувана тържествено 30-годишната книжовна дейност на поета. Церковски бе почетен достойно от своите литературни събратя, за което свидетелстват издадените тогава книги и листове, както и един внушителен юбилеен сборник с работи близо от четиридесет души: поети, общественици, лични приятели и почитатели на поета. Все по това време и във връзка с честването на Церковски се яви и един малък сборник от избрани стихотворения на поета, преведени на френски език. Върху външната корица на тоя сборник стоеше наслов: Chansons par Tzanko Tzerkovsky, а върху вътрешната корица към същото заглавие бе прибавено: traduites du bulgare par Georges Rovande.
Преводач на тия стихотворения на френски език и изобщо автор на тоя пръв опит за френска антология на български поет е трагично загиналият по-късно Гео Милев. Защо той не е пожелал да излезе с името си, скрито зад измисленото Рованд, остава неизвестно; да се правят догадки впрочем е съвсем излишно. Налице е обаче фактът, че Гео Милев е поискал в един такъв тържествен за Церковски момент да му изрази своята почит чрез съставянето на една скромна антология от избрани негови стихотворения, преведени на езика, на който звучат с неувяхваща красота песните на толкова вдъхновени поети – от Ронсар до Шарл Бодлер.
Като преводач на немски и френски поети /особено ценен е Милевият превод на 16 Верхарнови поеми, гдето той изявява не само техническа сръчност, но дар и “афинитет на темперамента”/ Гео Милев е познат на широк кръг читатели у нас. И мисля, че не би бил излишен трудът на тия Милеви преводи да се посвети едно подробно изследване, толкова повече, че то ще даде повод за любопитни екскурси из теорията и техниката на стихотворния превод, проблемът за който все още не е намерил истински, ерудитивни тълкуватели у нас. Тъй като тоя проблем е разгледан другаде, в Русия например, гдето от Батюшкова до Корнелий Чуковски работите, посветени на художествения превод, съставят една значителна литература.
Тук ние искаме да спрем вниманието на читателя и да направим някои бележки върху превода, който Гео Милев е извършил на френски език на поменатите вече избрани стихотворения на Церковски. Несъмнено мъчнотиите, които нашият преводач е имал да преодолява, са много по-големи. Тия мъчнотии произтичат не само от прозодически особености, от характера на метриката – френският стих е силабичен, докато нашият е тоничен, – но и от факта, че се превежда на един език, който, колкото и добре да се владее, няма лекотата на матерния език. При това Гео Милев не е бил безупречен познавач на френския език, не го е владеел с онова съвършенство, което единствено би му позволило една действително пълна свобода при логическата и метрическата транспозиция на стиха. Не може да се отрече обаче усилието му да постигне, при възможностите, с които е разполагал, известен успех, който се дължи главно на оня дар за инвенция, без който превеждането е невъзможно. Техническата сръчност на Милева му е помогнала и тук да превъзмогне трудностите, произтичащи от нееднаквостта на стихосложението, и да се домогне до един подходящ ритмус на стиха. Известно е, че във френския език дългите срички са почти винаги ударени /toniques/, сир. имат тоничен акцент, докато кратките са неударени /atones/. Това определя естествено характера на стиха, фиксира неговия ритмически образ. Затова оня, който пише или превежда стихове на френски, трябва да държи сметка за тоя факт. Жак Буланже е на мнение, че тъй нареченият accent d’intensite или accent tonique играе в езика значителна роля, противно на това, което мислят мнозина. Звуковата красота, хармонията на словото се определя преди всичко от тоя тонически ритъм, който принадлежи както на поезията, така също и на прозата.
Френският александрен например, който е класическият размер във френската поезия, се състои от четири части, от четири “такта” или по-скоро от четири “стъпки” /pieds/, образувани от две кратки и една дълга сричка, накъсо казано – от четири анапеста. Всички френски стихове, както латинските, могат да бъдат законно насечени на метрически стъпки; негли затова французинът има известно предпочитание към ритъма на анапеста /две неударени, една ударена/, както англичанинът пък предпочита ямба /една неударена и една ударена/. Но във френската поезия има много други размери и затова виждаме в един стих стъпки от по пет срички /четири неударени и една ударена/ и от по една единствена /ударена естествено/. Това богатство и разнообразие на каданси улеснява значително работата на френските преводачи, на които дава известна свобода, развързва ги в техните транспозиции. От това разнообразие, от тази свобода се е възползвал и Гео Милев, когато е пристъпил към своята работа. Нека се спрем на първото стихотворение в антологията, “Сазът”, което е между най-познатите работи на Церковски. То започва с лекия, игрив стих:

“Ти звънти, ти кънти,
Мой яворов саз! –
Зефир лек, нек далек
Носи твоя глас.”
Милев превежда:

“O resonne, o resonne,
Mon luth de fin bois! –
Qu’un vent doux loin, partout,
Emporte ta voix.”

Ритъмът, който определя мелодическата линия на стихотворението, неговият “климат”, тъй да се каже, е уловен и предаден, но липсва оная звукова нюансировка, която иде от глаголното разнообразие на първообраза. Така срещу двата наши глагола звъни и кънти преводачът повтаря два пъти resonne, който покрива наистина логически напълно двата български глагола, но не постига същия аудитивен ефект. Римата е спазена точно, както в оригиналния текст. Много добре е свързан чрез повторението на думата loin първият стих от втората строфа с началната:

“Loin, aux champs, aux campagnes,
Au cher pays nafal –
Dis comment est souffrant
Un coeur plein de mal.”

Трябва да отбележим, че Милев се е помъчил да запази и в превода оная вътрешна звучност на стиха, която произтича от вътрешните рими: лек – далек, на френски: vent – loin в първата строфа; предай – страдай, на френски: comment – souffrant във втората строфа. По същия начин са спазени вътрешните рими и в останалите четири строфи, като последната приповтаря без никаква промяна първата строфа. За да се получи по-ярка представа за превода на това характерно стихотворение на Церковски, което срещаме във всички христоматии, ще преведем и останалите две строфи:

“Dis comment, Frissonant,
il soupire et pleure,
Chaque jour, tour a tour,
Fou de son malheur

Plein d’envie – et la vie
Lentement perit:
Mais l’image du bel ange
Ne lui a pas souri.

Dis que l’ame toute en flammes
Cherche tous les jours
L’ame bonne – qu’elle lui donne
Ah! un peu d’amour.”

Изобщо с уговорката, която направихме по-горе, “Сазът” е преведен доста сполучливо. При това преводачът не се е отдалечил от първообраза, напротив – следвал е твърде отблизо оригинала, което впрочем се дължи на преголямата простота и яснота на българския поет. Иначе, както право бележи унгарският поет Бабиц, “колкото мисълта и музиката са по-богати откъм нюанси и обрати, толкова по-мъчно е да се предадат те на друг език без изоставяния, промени, съкращения или прибавки”. Това, което е недопустимо в случая, защото допусне ли се, променя се вече основната същина на един поет, на едно произведение, то е да се изменя духът на формата. Формата дава образа на един автор, определя “атмосферата” на една художествена творба. Всяка подобна промяна води към обезличаване на творческата индивидуалност и следователно отнема от автентичния, художествено значим образ на поета. Отива се към едно нивелиране на най-същественото – на творческата личност. По-друг е случаят, когато се касае до двама конгениални автори, но това са редки изключения. Такава конгениалност имаме при Бодлер като преводач на Едгар По, за когото Леон Льомоние пише: “Бодлер съвсем не следва класическата метода при превода: той съвсем не търси на френски адекватната дума, точния нюанс, канкретния плавен обрат. Той пише на един език странен, препъващ, изкован за случая, един език, който дразни и изненадва. Дословен до дързост, несръчен до гениалност.”
Както ще видим от следващото поред стихотворение “Към полето”, за да улучи ритъма и се приближи до основния строй на стихотворението, нашият преводач прибягва до някои допълнителни думи, които нямат еквиваленти в оригинала, но които съвсем не нарушават логическото съдържание на творбата, а само подчертават едно по-завършено очертание на поетическото видение. Поетът говори:

“Хубаво си,
Равно поле!
Твоите треви
Като море –
. . . . . .

Твоите цветя
Полудиви
Дъх изпращат
Миризливи –

Надалеко
Зад реките,
По нивята,
По лъките…”

Милев превежда:

“Que tu es belle,
О ma campagne!
Tes herbes folles,
Te! une mer
. . . . . . .

Toufes les fleurs
Versent au loin
Une douce odeur
Portee par le vent.

Au loin, derriere
Les champs et les pres,
Au dela de la foret
Et de la riviere.”

Известни прибавки, сливания и пр., които откриваме при съпоставката на текстовете, сочат усилието на преводача да се домогне до възможно най-сполучлива логическа и музикално-метрическа еквивалентност. Версификацията, която е един вид механика на поетическото изкуство, допуща тая свобода и тя се използва нашироко при метрическите транспозиции. Все със същата коректност, следвайки простотата на поетовия стих и неговата лека хармония, Милев превежда стихотворенията: “Зора”, “Желание”, “Сини очи”, “Зима и пролет”, “Сън”, “Кръст”, “Косач”, “Градушка”, “Бичкиджия” /най-дългото между преведените стихотворения/, “Не се пробуждай”, “По здрач” и др. Откъм мотиви тия стихотворения са най-разнообразни: те сочат твърде широк личен диапазон у техния автор, чиято душа трепти като антена и отглася радости и скърби, мъки и неволи, с които живее отруденият български селяк. Наистина само един дълбоко сраснал със земята и селския народ поет, какъвто е Церковски, може да изрази с простотата, безизкуствеността и искреността на неговия език душата на тоя народ, да изнесе неговия интимен свят и да ни сроди с чувствата и виденията му.
Любопитен опит за еуфорична транспозиция представя беззаглавното стихотворение “Звезда след звездица пада…”. Ето цялото стихотворение:

“Звезда след звездица пада,
Душо млада,
Звезда след звездица;
Горе над горица
Звезда след звездица пада.

Душа за душица страда,
Душо млада,
Душа за душица.
За теб хубавица
Таз душица страда.”

Гео Милев е постигнал хубав звуков ефект чрез сполучливо редуване на удължената чрез сложно ударение /accent circonflexe/ гласна “а” и лабиалния консонант “m”. Преводът гласи:

“Des etoiles l’une apres l’une
Chere ame,
Tombent – des Flammes,
La-haut sur la foret brune,
L’une apres l’une.

Ah, l’ame pour se pame
Chere ame,
L’ame pour l’ame;
C’est pour toi que, toute en flammes,
L’ame se pame.”

Стихотворението “Не се пробуждай” с резигнирания рефрен “Почивай ти, любов”, с който завършва всеки четвърти стих от четирите строфи, колкото съдържа стихотворението, е дадено в хубава лирическа тоналност и с видима лекота на израза:

“Ne t’eveille pas dans mon coeur brise,
Triste amour! –
L’esprit las desire se reposer –
Repose-toi, amour!…

Quoi donc! tous les autres vivent encore.
Triste amour? –
Bientot aussi leur bonheur s’evapore:
Repose-toi, amour!

Mais a quoi bon!… Qu’est-ce que tu attends,
Triste amour? –
Oh! la vie rit partout affreusement…
Repose-toi, amour!

Oublie donc tous tes reves de bonheur,
Triste amour!
Sans souffrance et sans haine dans le coeur –
Repose-toi, amour!”

Същото би могло да се каже и за превода на стих. “Заседна слънце…”, което преводачът е озаглавил “L’heure crepusculaire”. Тук, както в оригинала, римувани са вторият и четвъртият стих, но е постигната все пак хубава звукова хармония, която звучи дори по-плътно, отколкото в самия текст. Ще приведа последната строфа на български и в надлежния френски превод:

“Не се намира край на мисъл,
Тя още отива в дълбини, –
Стоя и плача, плача, плача
За моите горки младини.”

“Et la pensee va sans fin,
Se ceruolant toute effrenee –
Et je pleure, je pleure, je pleure
Pour ma jeunesse infortunee…”

Гео Милев търси изобщо да разреши известни места, които го изправят пред трудности, чрез вместване на думи, които подпълват празнините от ритмическо гледище и дават по-хубава завършеност на художествената постройка. Но той със съвсем малки изключения не се отделя много от текста, което, от друга страна, има това преимущество, че дава по тоя начин, макар и по-несъвършено езиково, една по-точна, по-близка представа за творческия похват на автора и за поетическата му индивидуалност изобщо. Спомням си какъв интерес възбуди преди време преводът, който двама италиански автори, Фолко Глоаг и Коррадо Паволини, бяха направили на част от поетическото творчество на Пол Валери. Първият бе превел наслова на известната сбирка на Валери “Очарования” /”Charmes”/ с “Carmi”, докато вторият я бе озаглавил на италиански “Le Grazie”. Все по тоя повод тогава покойният Йожен Марсан писа за дословност /litteralite/ и дух /esprit/ при поетическите преводи, като прибавяше, че никой преводач не се подчинява на невъзможния принцип за буквален превод /”a l’horrible supesrtition du mot a mot”, както бе писал той/.
Макар да прави усилие да спазва римата, която все пак ограничава свободата на израза и понякога се явява в ущърб на поетическата фраза, нашият преводач, бидейки сам поет, оставя впечатление на лекота; чувства се неговата версификационна сръчност при оркестрацията на стиха и, което е съществено, никъде Милев не жертва логическото съдържание заради звукови и изобщо еуфорични ефекти. Стихът запазва винаги своята смислова яснота. В това отношение преводачът е подпомогнат от яркия реалистичен тон на поезията на Церковски, от ясно изразеното в нея чувство и от чистия и пейзажен рисунък. Впрочем от цялото негово поетическо творчество лъха подкупваща ведрина и бодрост: ведрината на безбрежното поле с бисерни талази на разлюлените от вятъра тучни жита, бодрост на селската душа, обрадвана от изобилния плод на благодатната българска земя.
Общото впечатление като заключение на казаното дотук от тоя френски превод на Гео Милев е, че без да се домогва до някаква изключителна художественост, което предполага несъмнено едно суверенно владеене на френски език с неговите пребогати изразни възможности, каквото очевидно Милев не е обладавал, както за това сочи поетическият инструмент, с който той си служи при метрическата транспозиция на споменатите стихотворения, нашият преводач все пак постига – и това трябва да се изтъкне като ценно качество – една плавна коректност на превода. Милев е съхранил всички особености на стиха у Церковски – простотата, игривостта на ритъма, напевността, напомняща народна песен, а това е заслуга при един превод в мерена реч, при който се губи, както много картинно се изказва Владимир Познер, говорейки за руския поет Инокенти Анненски, същественото, най-ценното, оня прашец, който полепва по пръстите ни, щом уловим нежните крилца на някоя пеперуда. Не без основание Ламартин е изрекъл думите: “От всички произведения, които един автор твори, най-мъчното, според мене, е преводът.”

Бележки

Цанко Церковски на френски език – сп. “Балкански преглед”, г. ІІ, 1947, кн. 4.