ИВАН РАДОСЛАВОВ

ЕДНА “АНТОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ”
Съставител – Гео Милев

Странно. Един експресионист, имажинист и т. н. и т. н. урежда едно дело, което не е по вкуса му, тъй като известно е с какво пренебрежение, ако не и отвращение учителите на Гео Милева, които идват да дадат “истинското изкуство”, се отнасят към всичко предшестващо до тях. Последователни на себе си – те не само не дръзват да смесят Шилера със Сергей Есенин напр., да извършат подобно светотатство, но се гордеят даже със своето литературно неведение, което все пак е един кураж. Приличайки си с това последното със своите литературни приятели, техният ученик се отличава с непоследователността си. На кои съображения е платил данък съставителят на новата “антология”, заемайки се с една работа без любов, без призвание и съвсем неохотно? На съображенията на издателя или писателя? Ясно е да се разбере.
Да видим все пак как той е изпълнил задачата си.
В българската поезия имало четири етапа: първият и вторият – това са Иван Вазов и Пенчо Славейков – едно положение ясно установено и утвърдено в българската литература. Но третият? – П. К. Яворов, най-таченият, най-адмирираният от съставителя на антологията български поет, което се вижда и от мястото, що му се дава в “антологията” /поместено е едва ли не всичко от Яворова/, и велеречието, с което е обиколено името му. Защо обаче? Това остава тайна не само за публиката, но, изглежда, и за самия съставител – автор на вдъхновените тиради. Поетът, който се сравнява с Ботева, има предимството да бъде етап, когато първият току-така е отминат, оставен сам на себе си. Нещо повече: Яворов, когото Гео Милев сравнява с Байрона, Бодлера и Верхарна, за което му са отделени толкова възторжени страници от предговора, има скромното място на един етап, а не е поставен по логиката на Милева като родоначалник не само на скромната българска поезия, но като такъв на някое европейско литературно движение. Вижда ли съставителят, че парадоксалните идеи, които могат да бъдат нещо естествено и законно в една изключително субективна спекула на ума, са признак на недомислие и липса на усет и мярка в деликатната област на историческото издирване? Ясно ли му е какво значи етап в литературното развитие?
П. К. Яворов не е освен едно по-ограничено литературно явление, продължение на едно развитие, отпочнато с Пенча Славейкова, едно развитие, което върви по права линия към – непредставените епигони на този последния като Д. Бояджиева, и – такива талантливи като К. Христова. С по-голяма поетическа чувствителност и по-голямо съвършенство в техниката и формата – те и Яворов – ни най-малко не са свободни от мощното влияние на художествените идеи на Пенча Славейкова и от образните му средства и похвати за изразяване на творческата индивидуалност. Защото Пенчо Славейков, който беше по-скоро една рефлективна, отколкото лирическа индивидуалност, все пак остава един голям, а не никакъв поет и само естет, както съставителят го намира. Ако беше така, то той нямаше не само да бъде етап, но нямаше защо да стои в една антология на българската поезия. Пенчо Славейков не бе само философско-естетична реакция срещу Вазова, но въплъти идеите си в оригинални и трайни произведения с високо художествена цена. Внесе не само нови мотиви, но и своя техника, свой стих, свои художествени средства, които го наложиха на поколението, що идваше след него в лицето на Яворова, К. Христова, както до известна степен се налага и днес – според признанието и на самия съставител на антологията. Неговото поетическо дело не е мъртво, а жизнено, оригинално и силно дело. Иначе той не би трябвало да личи в една история на българската литература и една антология на българската поезия, а в едно изследване на българската философска мисъл, доколкото тя съществува и се е проявила, разбира се.
Но ако за Яворова може да съществуват още литературни предубеждения за мястото му в българската поезия, предубеждения, споделяни впрочем от малцина вече, то съвършено непонятно е защо Н. Лилиев е поставен от съставителя като четвърти етап. Наистина защо? – когато най-напред и според съставителя “кръгът на неговите емоции е ограничен, твърде ограничен, така че богатството от мотиви се заменя с богатството от чисто формални, прозодични и езикови вариации”. С такива качества и данни един поет не само не може да бъде етап, но е последният предел, дето може да отиде с развитието си в дадена литературна и поетическа насока до декаданса в буквалния смисъл на думата, понеже, както винаги е, декадансът в поезията едва ли не се свежда “до виртуозното съвършенство на стиха”, както продължава да характеризира творчеството на Лилиева самият съставител. От тия все пак отбелязани черти в творчеството на Н. Лилиева как Гео Милев идва до заключението, че този, последният, е четвъртият етап в развоя на българската поезия – не се вижда. То е случайно и съвършено произволно заключение. Ние не мислим, както съставителят, че Николай Лилиев е дотолкова пуст откъм поетическо съдържание, и признаваме, че той има какво да каже, да даде и да допрояви българския символизъм. И в мотивите, и в техниката, и в образните средства, и във формата – той вложи нещо свое. Без да бъде етап, той е едно съществено продължение на развоя на българската поезия, почнат от Траянова, тъй както Лофорг или Самен бяха след Маларме и Верлена за френския символизъм. Обаче поетите, които бележат етап в развоя на поетическото развитие, идват пълно дадени творчески същности, излени по своему, художествено определени за себе си. Такива в нашата поезия от Възраждането до днес са само Ив. Вазов, Пенчо Славейков и Теодор Траянов. Такъв не е и Николай Лилиев.
Спомням си преди четири години – по случай антологията “Млада България”, Гео Милев и други бяха намерили неправилно означен последния петнадесетгодишен литературен живот като период на българския символизъм. Сега той сам бележи: “поетите след 1905 год., така наречените символисти”. Значи все пак нещо старо се е забравило и нещо ново се е научило.
Замислена в такива едри контури, цялата българска поезия от Възраждането до най-последните дни е сведена до седем имена. Следвало би последният период от нейното развитие, още повече, че не се смята от Траянова, а по-късно от Лилиева – да бъде представен в две-три най-характерни имена – като Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Лилиев, да допуснем. Другото би било един баласт, даже съвършено ненужно – като даденото от Д. Бояджиева – за пръв път споменат в една антология, и то тъй сбито замислена. Защото, ако този последният заема едно място, то с какво по-малко право не би трябвало да го заема и един Чинтулов – несъмнен поетически талант, отбелязал следа в развоя на българската поезия и ценен дори днес? Неволно си спомняш, че цялата антология едва ли не е съставена, за да се напишат няколко неудачни по същество страници за Яворова и да се вмести името на Д. Бояджиева.
Съразмерността в мястото, което заемат тъй представените поети, съвършено липсва. На Д. Бояджиева напр. е дадено толкова, колкото на стария Славейков, а на Вазова – много по-малко, отколкото на Яворова, като при това подборът из богатия материал на творчеството на представените е посредствен и случаен /Ботев, Вазов, Славейков, Траянов и пр./. Така напр. фигурират публицистичните работи в “Сливница” на Вазова, а е забравено “Новото гробище над Сливница” – рядко по тържественост на вдъхновение в българската лирика, достигащо патоса на един Юго. Забравена е и “Градушка” от Яворова. А грях е една антология да мине без увода “В царството на самодивите” или “Чумави” – класически неща в българската поезия.
Напущайки почвата на литературното изследване, съставителят прави публицистични отклонения, за да обясни често пъти процеса в творческото развитие на българските поети. Така: за него увлечението на Яворова в модернизма е резултат “от погрома на македонското въстание”! в 1903 г., а периодът на българския символизъм от 1905 до 1915 г. идва от “отчуждаването на поезията от живота” и от “каиеристичното развратяване на обществения живот у нас, особено след 1900 г.” – когато и в първия, и във втория случай имаме работа с чисто интелектуални и литературни причини, които във всеки случай не са в такава непосредствена зависимост от обществените условия и следователно не могат тия последните да служат за отправна точка в едно литературно-историческо изследване. Те са безпомощни да помогнат на автора им да убеди читателя в правотата на своите обяснения, както и нищо незначещите фрази, подобно на: “организационен период”, “по-съвършени във формално отношение стихотворения”, “геният е абсолютен, идеален в своята същина”, “Яворов манифестира ценностите на психологичната мъдрост” и т. н. и т. н., които доказват безпътица и немощ в идеите и мисълта на съставителя на антологията. Това е един духовен процес, напомнящ твърде много на антологичния процес в някой посредствен поет, който, безпомощен да даде израз на преживяванията, си служи със случайни словосъчетания.
Антологията на Гео Милев е лишена от ръководен принци, от архитектоника; тя е подбрана само от не особено претенциозния вкус, а това я лишава от “строгата научна обективност”, която съставителят би желал да има в нея. Тя е една случайно, безсистемно и капризно подредена сбирка. Тъкмо затова много намясто Гео Милев е отбелязал, че е съставил антологията си, а не я е редактирал. Защото това са две съвършено различни неща. В първия случай имаме работа с обикновено подреждане и сглобяване на известни материали, а във втория – с одухотворяването им, така да се каже.
Целта, за която е била съставена тази антология, не е постигната. Обаче сложеният в нея труд все пак не е излишен труд, щом като може да даде на някой случаен читател да узнае нещо за българската поезия, макар и не по най-хубаво избраното. Не излишна е още и за това, че дава случай да се поговори за въпроси, които, макар и съвършено неправилно поставени от автора им, чакат своето осветление. Нещо, което тук се постарахме да сторим.

Бележки

Една “Антология на българската поезия” – сп. “Хиперион”, г. ІV, 1925, кн. 3.
Малко странно изглежда, че тъкмо защитникът на модернизма и теоретикът на символизма у нас Ив. Радославов пише такава отрицателна и толкова необективна, дори некомпетентна рецензия за “Антологията” на Гео Милев. Но ако знаем отношенията помежду им, нещата не са толкова непонятни и сложни. Причините за тоя “хъз”, с който пише Ив. Радославов, са няколко. На първо място е отстъплението на Гео Милев от позициите на “чистото” изкуство, за което, както видяхме, го упреква и Л. Стоянов, друг близък сътрудник на сп. “Хиперион”. Друга причина е била отрицателното отношение на Гео Милев към сп. “Хиперион”, което той смята за епигонско и изживяло времето си. Влияние оказва и раздразнението, че Гео Милев дава толкова висока оценка за П. К. Яворов, подценявайки по този начин любимия на Радославов Т. Траянов. И най-после причината трябва да виждаме в остро критичната рецензия, която Гео Милев печата в кн. 17-18, г. ІІІ на сп. “Везни” срещу книгата на Радославов “Идеи и критика”. Гео Милев и Ив. Радославов са били баджанаци, били са женени за две сестри. Първоначално те са били в добри роднински и творчески отношения. Ив. Радославов е сътрудничел на издателство “Везни”. Но всичко това не е попречило на Гео Милев да напише своята остра рецензия срещу книгата му “Идеи и критика”, което именно ще да е извадило критика от рамките на обективността и добрия тон.