ЗДРАВКО ПЕТРОВ

ГЕО МИЛЕВ

Главата ми –
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд и мъгла…

Който е видял веднъж на снимка или скица тая изразителна “разтрошена” глава – никога не може да я забрави. Тя се врязва в съзнанието му с някаква мъчителна острота и трагична съдбовност. Може би това впечатление се подсилва от знанието на трагичния край на поета. Тая глава е уникална, тя няма нищо общо с обезобразения лик на някои велики пълководци, носещи черна превръзка върху окото. Тя е твърде причудлива, странна глава, сякаш плод не на действителността, а на някакво визионерско въображение.
Има мислители, които са забележителни със своята Зевсова глава, с патриаршеската си осанка, поети – със сократовското си чело. Гео Милев не е от тях. Неговата глава отдавна е изгубила своята хармония, своята симетрия, своето човешко спокойствие. Артистичният вкус на поета по един своеобразен начин я е преобразил, дал и насока в духа на ранната му поезия, има в нея нещо алогично, експресивно, даже диаболично.
Както е известно, неспокойният творец на поемата “Септември” изгубва своята глава през страшната 1925 година…
Тридесет години след “безследното изчезване” на Гео Милев неговият череп се яви в съдебната зала. Загадката на неговата смърт се разбули в една от залите на Върховния касационен съд на Република България по делото срещу групата деветоюнски убийци начело с генерал Вълков. По време на предварителното следствие по делото и след направените разкопки бяха открити скелетите на стотици избити през 1925 г. народни синове и дъщери. Поради дългото престояване в земята и настъпилите изменения съдебномедицинската експертиза нямаше възможност да идентифицира всички намерени скелети.
Но по безспорен начин беше идентифициран черепът на поета Гео Милев, намерен в една от ямите край Илиянци – по изкуственото око и по деформацията на черепа, причинена от раняването му през Първата световна война и правената му след това специална операция.
Когато един интелектуалец застане пред тоя зловещ череп и неговата вечно няма зев, скрил в себе си тайната на един живот, не може да не си спомни за принц Хамлет и неговия монолог в гробищата. И тук няма да се води метафизичеси разговор за живота и смъртта, а ще се направи горчив размисъл за съдбата на поетите в нашата неотдавнашна политическа история. Черепът на Гео Милев няма да ни навее толкова философски размишления за нивелиращата способност на смъртта, която може да покоси и инфузорията, и гения, колкото мисли за съдбата на интелектуалеца в условията на фашизма. Мислил ли е безсъвестния убиец, че отнема на българската интелигенция за цяло столетие една от най-артистичните глави? Сега тоя безмълвен череп, обект на хладна експертиза, някога е принадлежал на горди рамене. Някога той е бил достойна глава на един от най-върховните поети на нашата нация. Той е бил работилница на ред мисловни инициативи и духовни начинания. Без главата на Гео Милев и някои други неспокойни глави нашата нация би имала друг облик, интелигенцията ни – друга съдба. Хора като Гео Милев чертаят безкомпромисния характер на нашата литература. За българската литература можем да съдим по това, че тя даде много жертви, че някои от нейните най-добри лирици загинаха по насилствен начин. Както по биографиите на немските романтици може да съдим за немската литература, както по Херценовия мартиролог на руската литература на ХІХ в. може да съдим за нейния непримирим характер по отношение на царизма, така по биографиите на Хр. Ботев, П. Яворов, Д. Дебелянов, Д. Бояджиев, Гео Милев, Христо Ясенов, С. Румянцев, Н. Вапцаров може да съдим за нашата поезия.
Тъжна е нашата политическа история в периода на фашизма. Тя ни даде редица кървави уроци, един от най-кървавите уроци е съдбата на българският поет Гео Милев.
Убийството на Гео Милев е едно от най-позорните събития в нашата история, една от най-мрачните страници на фашисткото мракобесие. Анонимните убийци искаха да останат неоткрити. Убийството на писател от интелектуалния мащаб на Гео Милев е непростимо престъпление, тежко посегателство пред духа. Както убийството на Лорка ще остане вечен позор на франкизма, така и убийството на автора на “Септември” ще си остане едно от най-големите престъпления на фашизма в международен мащаб. Убийците пожелаха да останат в сянка, но не закъсня народното правосъдие, евменидите на закона откриха тъмните убийци. Някога в по-откровени в своята жестокост и политически диктат епохи се действаше по-смело, по-мъжествено, по-брутално варварски. Самозабравилият се Антоний заповяда главата на Марк Тулий Цицерон, отрязана, да бъде прикована на естрадата всред форума, езикът да бъде прикован с гвоздей на същото това място, където знаменития оратор е произнасял пламенните си филипики срещу враговете на републиката. Но на фашистите въпреки цялата им зверска природа им липсваше такава смелост.
При фашизма всеки интелектуалец беше един малък Архимед. Всеки войник може да реши неговата съдба, дастатъчно е меч и заповед. Има ли по-тъжна гледка от тая – беловласият учен, надвесен над своите геометрически фигури, а над него мечът на варварина? Нека след това Паскал да прави безкрайна апология на мислещата тръстика, на това крехко, чупливо човешко същество. Винаги ми става обидно за тая “мислеща тръстика”, за нейната трагична мисловност и слабост. Човешкият интелект, така безграничен в своите простори и великолепие, е твърде безпомощен пред своя вечен враг – сляпата воля, била тя на тирана, инквизитора, войника. Не можеш със сребърната шпага на интелекта да се пребориш с чука на месаря. Колко малко знае варварският меч за изящната глава на учения или поета, нему е все едно коя глава ще се търкулне на ешафода, дали на Архимед, Бруно, Мишел Сервет, Хус или на нашия Гео Милев.
С написването на поемата “Септември” Гео Милев попада в зловещите проскрипции на българската буржоазия. Тя чака само удобния момент за кървава разплата с поета. Априлският атентат от 1925 г. и дава добър повод да се разправи с мислещата българска инетлигенция. Отдавна за литературната и политическата реакция Гео Милев е станал едно ненавистно име и нищо не може да предотврати неговото убийство. Трябва да бъде отрязан езикът, който след страшните дни и нощи на 1923 г. има дързостта да произнесе вдъхновените думи: “Септември ще бъде май!” Трябва да бъде пречупено това темпераментно, страстно публицистично перо.
Затова с Гео Милев се случва най-лошото. В един момент на политически разгул и мрачно тържество на реакцията, когато кръвта се лее, както водата в банята, ако искаме да употребим израза на древния историк, големият български поет става жертва на “безотговорните фактори” на 1925 година.
По-късно за автора на “Септември” Людмил Стоянов пише следните редове: “… Той замина по пътя на ония, които историята приема като вестители на нови скрижали. Едва оцелял от гранатите на неприятеля, с “разтрошена” глава, но с ясна мисъл и верен усет за утрешния ден на човечеството – тук, в своята собствена родина, той остана без гроб.” Тоя забулен в неизвестност гроб поетът сам го предчувства, той изпитва към него някаква фатална привлекателност:

Там моя гроб ме чака в мрак потаен
– ни плачуща върба, ни кипарис…

Х Х Х

Една от известните снимки на Гео Милев представлява селски двор, на лично място се откроява фигурата на един наперен, юначен българин, от който вее възрожденско здраве, който е заобиколен от многолюдно семейство, очевидно той е pater Fammilias, а някъде на втория ред се гуши тънката фигура на един младеж с очила. Просто ни е странно, това интелигентско изтънчено лице никак не съответства на заобикалящата го партиархална обстановка. Как е израснало това цвете? По всичко личи, че синът отдавна е прескочил селския дувар, заглушил е в себе си шума на чекръка, вкусил е от сладостите на европейския космополитен живот. Трудно може да се предположи, че сред това дебело спокойствие на дедите, сред тая патриархална тишина ще се роди един дух, абсолютно чужд на всекидневието, непотворим и изключителен. Кой е могъл да предполага, че в семейството на Мильо Касабов ще се роди бъдещият редактор на “Везни” и “Пламък”? И все пак трябва да видим как се е получила тая “грешка”, по-точно тая шега на историята.
По някакъв каприз на зодиака един от най-огнените и темпераментни български поети се е родил в студен януарски ден. За тоя ден не знаем нищо, само можем да съдим от импресията на поета, която, колкото и да е резултат на силни търсения в духа на експресионизма, колкото и да е плод на разгорещена глава, съдържа частица от истината за поета:

В този ден аз съм роден.
В този ден между ледените зъби на студа заглъх-
ва прехапан последния ред на снежните бури. Го-
лямата мечка настръхна замръзнала – бяла от
лед; между блестящите и ледни зъби – разтро-
шения диск на Полярната звезда.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Аз грабвам в ръка сърцето си – огромен леден ка-
мък – и чакам: готов за бой…

В последните няколко реда на януарската импресия на Гео Милев се намира целият поет. Той винаги се е намирал в бой с враговете на културата, на мисленето, на прогреса, с приятелите на рутината, на естетическото спокойствие.
На 15 януари /ст. ст./ в с. Раднево, Старозагорско, се ражда Гео Милев. От най-ранна възраст той проявява артистични заложби. Подобно на някои големи поети от световната литература той проявява склонност към рисуване. По-късно ще видим, че не загубва тая склонност, продължава да рисува скици, карикатули, автопортрети. Ето какво си спомня неговият брат: “… Още от малък той обичаше да рисува. Рисуваше където можеше и с каквото можеше, често дори с въглен от огнището. Сюжетите му бяха детски – къщи, дървета, животни, но изпълнението беше учудващо за възрастта му.
… Когато стана 10-11-годишен, Гео започна да рисува по белите полета на учебниците и тетрадките си или на отделни листчета. Тогава рисуването беше за него повече като почивка след дългото четене. В една негова христоматия, запазена и до сега, има 76 илюстрации към четивата. Запазени са и десетки други невоги рисунки и карикатури – на учители и съученици, на художници с развети връзки и шапки “ала Рубенс”, на селяни, та дори и на бозаджийчето, което минаваше вечер по нашата улица.” Гео Милев, пак по спомените на близките му, се е проявявал като великолепен рецитатор. Той често е рецитирал стихове на различни езици. Още от най-ранна възраст показва качествата на своя ум, разкрива една разнообразна артистична култура. Той живее в сферата на изкуството, на един трескав артистичен живот и всекидневието много не го интересува.
Първоначалното си и средното си образование Гео Милев получава в родния си град. Като ученик в старозагорската гимназия /1907-1911/ редактира ръкописни вестници. Пише стихове, които подрежда в ръкописни сборници.
В 1912 г. той отива да следва в Германия /Лайпциг/. Още тогава започва неговата литературна дейност. Там изпада под влиянието на символизма, търси теоретическата основа на своите естетически увлечения. През това време изпраща “Литературно-художествени писма” до редакцията на сп. “Листопад”. Тогава се запознава с модерната немска поезия в лицето на Ницше, Демели Хофманстал. През август 1914 г. Гео Милев отива в Лондон, за да прекара ваканцията си и да усъвършенства английския език. Там се среща със знаменития белгийски поет Емил Верхарн, за да му стане по-късно вдъхновен преводач. Гео Милев прекарва в Лондон три месеца – от деня на обявяването на Първата световна война до края на ноември 1914 година. На връщане минава през Холандия и отива в Хамбург с цел да се срещне с поета Рихард Демел, без да знае, че последният е на фронта. С Демел не се среща, но попада в ръцете на германската полиция. В багажа му намират английски вестници и една карикатура на кайзер Вилхелм. Това е достатъчно, за да хвърлят “подозрителното лице” в карцера – тъмна и ниска дупка с един дървен нар, под който тече мръсна вода. Гео протестира, вика, блъска, но гласът му остава глас в пустиня. На шестия ден му съобщават,че ще го съди военен съд. Така прекарал 7-8 дни. И най-после в резултат на острия му протест прокурорът му разрешава да телеграфира до българското консулство в Берлин. И когато влиза във връзка с българския консул Д. Ризов, по негово застъпничество веднага го освобождават. Той се завръща в България. Бива призован в Школата за запасни офицери – Княжево. Оттам заминава на фронта. На 29 април 1917 г. Гео Милев е тежко ранен в главата и през февруари 1918 г. отива да се лекува в Берлин, където престоява до март 1919 г. и е подложен на няколко операции. Наред с лечението той живее най-трескав духовен живот: посещава книжарници, изложби, театри, музеи, концертни зали. Тогава Западна Европа е залята от вълната на експересионизма. Почти всеки ден Гео Милев ходи в залите на “Дер щурм” /редакцията на експресионистичното списание “Дер щурм”/, където редакторът Валден събирал творбите на експресионистите Шагал, Кандински, Оскар Кокошка. По това време той написва голяма част от стиховете, които по-късно влизат в стихосбирката “Жестокият пръстен”. Наред с това превежда на немски “Богомилски легенди” на Н. Райнов, превежда драми на Пол Клодел, А. Стриндберг. Тъкмо тогава в Германия се разиграват революционни събития. Във всички важни центрове на страната милиони стачкуващи работници искат мир със Съветския съюз, мир без анексии, искат демократизация на политическия живот. В Берлин биват изградени съвети на работническите и войнишките депутати. Стачкуващите влизат в стълкновения с полицията. Все повече се задълбочава политическата криза в Германия. Но германската управляваща клика прави опит да се спаси от революцията, а услужливата и предателска германска социалдемокрация и помага. Шайдеман и Носке влизат в коалиционното правителство заедно с принц Макс Баденски. Германската реакция все пак успява да разгроми авангарда на работническата класа и комунистическата партия и е принудена да мине в нелегалност. В бурните януарски дни на 1919 г. Гео Милев чете “Ди роте фане” и наблюдава кървавите събития. Атмосферата е наелектризирана. В такава бурна обстановка реакцията успява да убие вождовете на германската работническа класа – Карл Либкнехт и Роза Люксембург.
“Spartakus. Die Rote Fahne! Karl Liebknecht und Rosa Luxemburg auf der Flucht erschossen” – крещят вестникопродавците.
Гео Милев по-късно не може да не запечата в своите “Грозни прози” тия неповторими дни. След уроците на войната това е нов урок по социалност.
През март 1919 г. Г. Милев се завръща в София и започва театрална и литературна дейност. Пише театрални критики, поставя в Народния театър “Мъртвешки танц” от Стриндберг, а по-късно в “Ренесанс” – “Маса-човек” от Ернст Толер, държи сказки на разни теми из изкуството, организира сп. “Везни”, което става орган на българските модернисти. Печата работи на символисти и експресионисти – поети и художници, наши и чужди. Някои от сътрудниците на “Везни” – Христо Ясенов, Николай Хрелков, Людмил Стоянов – изживяват идейно-художествена еволюция и стават реалисти и комунисти. В това списание са отразени естетическите търсения и лутания на неговия редактор, колебанията му между антиреализма и реализма.
В началото на януари 1924 г. Гео Милев започва да издава и редактира сп. “Пламък”. Там той отпечатва революционната поема “Септември”, която го обезсмърти. На 14 май 1925 г. Гео Милев е осъден по ЗЗД за “Септември” на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишение от граждански и политически права за две години. Той е смятал да обжалва делото пред апелативния съд, но още на другия ден е арестуван от полицията и изчезва безследно.
Великата слабост на интелектуалеца е, че вярва на силата на словото. Много велики мъже са се заблуждавали, те мислят, че като изложат своите идеи, ще получат признанието или одобрението на околните. Когато Ян Хус тръгва за Констанца, вярва, че с искрени думи ще убеди противниците си. Това е вечната самоизмама на интелекта. Филипиките на цицероновците не струват нищо, когато антониевци са на власт. Ораторското изкуство не може да те спаси от ешафод или от остракизъм.
Една от сестрите на Гео Милев си спомня за неговото държане в съда: “… Гео не се смути. Съвсем сам; без защитник, без свидетел. Гео се изправи, чист като Ян Хус, пред съдиите и започна спокойно да говори, като че не е в съда, а в някаква театрална зала, сякаш развиваше един от своите блестящи конферанси за изкуството. Същият мек глас, същите сдържани жестове като пред обикновената си интелектуална публика. Само че тоя път Гео беше по-убедителен от всеки друг път. Съдиите и публиката от непознати слушаха със затаен дъх. Така хубаво, така убедително Гео защити правото на писателя да бъде изразител на народните тежнения и копнежи, че дори снаха ми и аз повярвахме, че Гео няма да бъде осъден…” Пак по думите на сестрата на Гео Милев е изтъкнал пред съда, че идеята на тази поемата “Септември” е човещина, братство, любов и мир на земята и че тая идея е обща за цялото негово творчество.
“Идеята за човещина и вечен мир е идея на всички поети – продължи поетът и след това даде много примери от българската и световната литература, като започна с човешките идеали у Вазова и завърши с Ернст Толер.
Особено убедителен беше той, когато изтъкна, че досега светът не знае поет да е бил осъждан за поезия.
Виктор Юго, Толер, Уайлд, Верлен са били осъждани, но не за поезия.
Пред българския народ стои голям въпрос – ще осъди ли един поет за поемата му.”

Х Х Х

Отдавна българската култура се нуждае от една по-синтетична книга за нашето национално развитие. Ние имаме немалко книги, които се занимават с чисто български проблеми, монографично изчерпват исторически периоди от развитието на нашата нация. Същевременно имаме немалко публикации, които осветляват книжовното дело на не един български поет или просветен деец от епохата на Възраждането. Но до ден днешен нямаме книга, която да излиза поне с претенция да обхване цялостно проблемите на нашето национално развитие, да обясни философията на нашата литература. Както беше казал един наш критик, ние даже нямаме книга за историята на българската интелигенция. Докато в Русия един проф. Овсянико-Куликовски само възоснова на литературните типове на руската литература успя да напише историята на руската интелигенция.
Както е известно, нашата литература няма дълъг път на развитие, но тя за един много кратък исторически период разкри едно своеобразно литературно развитие. Докато някои чужди народи с векове са изживявали еволюцията на своите литературни идеи, докато при тях литературата е текла епично плавно, то развитието на нашата литература се отличава с необикновен интензитет. Ние в съкратен исторически срок е трябвало да изживеем пътищата на други напреднали народи. Ние сме били длъжни да преповторим в сгъстен вид много културни форми, които са се изживявали от други народи с векове. И при това бързо, бихме казали, трескаво развитие, при тоя нескриван стремеж у творците да “догонят” други народи са се получавали немалко културно-исторически парадокси и несъобразности. По време, когато у нас изникват като гъби след дъжд килийни училища, за да удовлетворят просветителската амбиция на един пробудил се народ, се намират висококвалифицирани, но елинизирани българи от рода на д-р Никола Пиколо, които превеждат Декарт, а в Париж установяват връзки със знаменития критик на Франция Сент-Бьов. Още няма елементарна просветна мрежа в страната, а се намират изискани умове, които чувстват нуждата да се преведе на български един такъв шедьовър на картезианската философия като трактата “За ума”. Биографиите на нашите първи хора на Възраждането сочат, че те често пъти по необходимост /а не винаги по дарования/ са изпълнявали енциклопедическите нужди на времето. Те са по неволя енциклопедисти, макар че тия принудени от историята величествени мъже са имали немалки дарби. Но музите на историята са си направили една шега, те са белязали Нешо Бончев да бъде първият български критик, когато вдействителност той е роден да бъде преводач. Може би той не е надарен толкова с критическо чувство, колкото с усет за преводаческо творчество. Но историята го е направила твърде ранен служител на “десетата муза”, когато почти липсва оригинална художествена книжнина. Раковски, ако не беше го разпиляла епохата му, ако тя не искаше от него всичко и най-вече странстване, все пак от него можеше да произлезе един добър поет, като се има предвид особено неговата вулканична натура. Разбира се, тук играе роля и съпротивата на един мощен, но необуздан стилистично език. Но чувстваме, че пристъпваме към ронливата почва на предположенията, затова трябва да напуснем царството на естетическите хипотези и да стъпим на една по-здрава, исторически детерминизирана почва. Но колкото и да бъдем фанатични привърженици на историческия детерминизъм, не можем да останем слепи към редица несъответствия в нашата култура, които външно, привидно имат твърде нелеп характер. И във всичко това няма нищо изненадващо, защото още Маркс формулира незадължителното съответствие между икономически базис и обществена надстройка. Не винаги икономиката съвпада с духовното производство, възможни са изпреварвания и изоставания, на тая основа са възможни всякакви исторически парадокси. Прословутите философски спорове напоследък за “базата” и “надстройката”, колкото и да направиха сполучливо своя неясен принос не можеха да затъмнят истината по тоя въпрос, тъй ясно демонстрирана в трудовете на класиците на марксизма-ленинизма.
Когато изучаваме някои по-“модерни” художествени течения в нашата литература, неведнъж се сблъскваме с редица несъответствия, говорещи за крещящото противоречие между икономическото и естетическото развитие на една нация. Както на времето беше отбелязано остроумно от един критик, случва се така, че в едната стая бащата да шие своята абичка, а в съседната – синът да чете Метерлинк или Оскар Уайлд. Изгледжа, това късно развитие е твърде балканска привилегия, ориенталски куриозитет. Нали младите кадъни, които носят брусенска свила и ядат сладко от розови листа, обичат да четат Шопенхауера и да слушат музиката на Клод Дебюси по думите на Пиер Лоти. Разбира се, в това няма нищо ново за историята. И други народи познават такъв път на развитие, но при някои от тях това става по-бавно, минава през няколко колена. Рядко се извършват такива неща, както в родното ни огнище. Бащата – събирач на народни песни и притчи, общественик, който не се срамува с шаячни дрехи да посещава двореца, а синът усвоява философията на Заратустра, посещава кафенетата и там със стил “ала петералтенберг” говори за посетителите. При други народи артистичното развитие на нацията идва по-естествено, склонността към декадентски изживявания идва като резултат на една наторена почва, на една александрийска пищност. У един такъв първокласен поет като Яворов в неговите “Царици на нощта”, стихове, излети сякаш от варварска мед, се чувства навеят, подражанието на френския парнасизъм в лицето на Ередия. Във Франция образите на Ередия идват по-непосредствено, защото Франция е наследница на няколко стари култури, стара кръв тече в нейните културни традиции. А при нас в най-добрия случай се получава артистичен “присад”, ашладисване на лаври върху тръни. Българинът по своето мислене стои твърде далеч от тъмните страсти на “Цариците на нощта”, той повече ще разбере и почувства “Павлетица млада”.
При нахлуването на модернизма у нас се случва нещо много интересно. Вярно е, че капитализмът у нас започва да навлиза в своя зрял фазис. Зараждащата се буржоазна идеология започва вече да съответства на паразитстващото и битие. Българският капитализъм вече не е чужд на новите “артистични” веяния на културата на капиталистическия Запад. Но нашата литература е млада, реализмът е достатъчно силен да се пребори със засилващите се антиреалистични течения. Затова, като се изключват някои таланти, временно омотали се в мрежите на модернизма, живели в едно обществено “безвремие”, общо взето, нашата литература винаги се е движела по широкия път на реализма. Нашите поети символисти избързват, те искат към дървото на нашата литература да присадят чуждо тяло. Те ни приличат на деца, заловени в чужди градини със забранения плод в ръка. Те открадват забранения плод, преди да са осмислили всички от тях библейската притча. Тук има твърде много подражателство, мода, артистична поза, епигонство.
Гео Милев прави един великолепен неуспех да надхвърли очертанията на родната литература, иска да хвърли мост между “родното” и Запада. И, разбира се, не успява, защото не се съобразява с националната стихия, която е в състояние да измести всичко наносно, външно пренесено. Като високообразован българин той иска да впръска в нашата литература чужда, уморена кръв. Той иска да приравни нашата литература с някои упадъчни течения на европейския модернизъм, иска в нашето лениво, ориенталско съзнание да породи някои изтънчени представи. Ето какво той пише в лиричната повест “Черни хоругви”: “… В такава една вечер на безплодно флорентинско Кватроченто – загърнат в монашеската своя власеница – майстор Лоренцо е стоял до ниския зид на запустелия манастир “Свети Себастиян” – загледан далеч в потъмняващата Тоскана; устните му, сгърчени в горчивия сок на обидна изживяна чаша:
О, вечери на сенки, грозота и горко отчаяние.”
Но тоя откъс нищо не ни говори освен за културата на автора. За широкия читател това е един книжен, мъртъв текст, плод на мъртва културна асоциативност. В нашите представи, в нашата кръв не са влезли никакви бацили на “безплодното флорентинско Кватроченто”. Тая култура е далечна за нас, тя не е минала през сърцето на тоя народ. Затова настроенията на Гео Милев са чужди, те ни говорят за книжност, литературност, ерудираност. Не можем да ги възприемем като художествено откровение на един творец.

Х Х Х

В него ден ще замина с пустинна печал към уморите –
по реката стъмнени, там долу, към нови страни,
връх платното ми – гербът трагичен на конквистадорите:
черен лебед с гърди разтопени в горящи вълни.

Гео Милев принадлежи към рядката, но героична раса на неспокойните духове в нашата литература. Той е едно блестящо, но самотно явление. Малко са ония, които имат дързостта да повтарят неговия живот. Защото това значи да изживееш трагичната съдба на конквистадорите, да пожертваш битието заради естетическия идеал. Затова хора като Гео Милев са единици в нашата литература. В нашата национална литература те не са много – Ботев, Яворов и някои други. Не случайно прозорливият при такива случаи Стришимиров се провикна: “Хора като Гео Милев се раждат на сто години един път.” Само конквистадорът може да разбере душата на другия конквистадор. Тоя, който обича да стои в застоялите води на познатото, не може да разбере душата на пътешественика по непознати морета.
Гео Милев е забележителен като естетически феномен, ние нямаме подобен феномен в нашата литература. Ще кажете, ами Пенчо Славейков? Да. Но кой друг? Гео Милев е много българин и много европеец, той е някаква мъчителна граница между “родното” и “чуждото”, той се стреми да надмогне нашето национално развитие, да се пребори с една вековна традиция, да изпита тръпките на Одисей по непознати морета. Гео Милев е рядко мъжествен дух. Склонността към странстване е една от отликите на мъжествения дух, а може би и на човешката природа. Може би е прав испанският мислител, като говори, че човешкият дух предпочита непознатия път пред странноприемницата. Ние не сме народ на мореплаватели, на конквистадори, на морски вълци и авантюристи, на маркополовци, затова ни е по-трудно да разберем неспокойната тръпка на “одисеевското” начало. Често пъти ние обичаме, даже боготворим нашето домоседие, блажената патриархална среда, изпадаме в умиление от застоялите, но бистри води. Ние не познаваме крайностите на духа, бездната от религиозна заблуда, катакомбите на католицизма, смътната светлина на готиката, което между другото представлява и нашата национална добродетел и ни е предпазило от редица исторически зигзаги. Но то се е отразило върху дързостта на духа. Понякога ние сме необикновено трезви, даже обидно трезви и малко сме склонни към “донкихотовщина”.
Нашия духовен пейзаж никога не може да роди мършавата визионерска фигура на Дон Кихот. Трябва да се напише едно тълкувание на българската душа откъм нейните героични инициативи и душевен застой. Да видим докъде стигат върховните точки на нашия национален подем и лекия скептицизъм над великата саможертва на “лудите глави”. Защо да оставяме в ръцете на чужденците преценката над нашия народ, колкото тая оценка да е благосклонна и обективна. Защо испанците умеят така хубаво да тълкуват душевността на своята страна! Ето какво пише М. Унамуно за Испания:

Всеки жител от пустинята е по природа Дон Кихот. Искам да кажа,
неговият живот е смешен по своята упоритост и незначителни
придобивки пред космическата безкрайност. Но тази упоритост
изглежда смешна само за страничния наблюдател. В очите на испанците
фигурата на Дон Кихот не е комична. Напротив, тя им се струва като
израз на висша човечност и в много по-висока степен, отколкото Гьоте
за немците. Всъщност типичните испанци не са вършили нищо друго
освен “донкихотовщини”. Какво е направил Сид? Какво са направили
конквистадорите? Кортец запали своите кораби, Пизаро отиде да
завладява Перу с една шепа хора. Какво е духовното завладяване на
Игнацио Лойола?

Ако Гео Милев не беше завършил така мъжествено и героично, ако не беше написал поемата “Септември”, ако не беше възпял “българската жакерия”, едва ли щяхме да имаме към него интерес. Погледът ни благосколнно щеше да пада върху неговите социални “грозни” прози, щяхме да се любуваме дискретно на неговите причудливи и странни образи на “Жестокият пръстен”, щяхме да изпитваме някакъв неопределен интерес към социалните му поеми “Ад” и “Ден на гнева”. Но неговата поема прикова нашето съзнание като с гвоздей. Тя показа през нас един необикновен творец, човек, който не се ражда всяко десетилетие. От някои литературно-критически проучвания на идейно-естетическия път на Гео Милев се получава впечатление, че всичко преди тая поема или с някои малки изключения, преди “Септември” е било греховно, което не заслужава внимание. Неговото участие в някои списания се разглежда като един низ от естетически погрешни стъпки. Може да е така. Не искаме да спорим за подробностите. И все пак, ако не е била тая огнена пещ на търсения, ако не е и тоя тайнствен алхимически кабинет, никога не щяхме да видим саламандъра. Тоя саламандър, това непотворимо вдъхновение на Гео Милев, е плод на огън, на много голяма естетическа греховност, на много безцелно пропиляна страст. Но ако не бяха всички тия неща, ние никога нямаше да видим поемата “Септември”. От учебникарските коментарии на Гео-Милевата поезия се получава впечатление, че всичко в него е било естетически нелепо и изведнъж под напора на събитията той е излязъл с едно произведение, което изцяло озари с червените пламъци на “българската жакерия” родната литература. Обикновено по тоя въпрос се подхожда много фактологично-исторично. Вярно е, че Гео Милев изживява еволюция, подобна на редица европейски духове, които под напора на следвоенните революционни години разрушиха и саморазрушиха естетическите си миражи, потърсиха по-здрава твърд на земята. Разбира се, тук има много социално-исторически натрупвания, много конкретни исторически ситуации, които обясняват това или онова движение на естетическия дух на един творец. Ако не беше Великата октомврийска революция със своя социален пример, ако не беше следвоенният кипеж на Европа, ако не беше крахът на индивидуализма и естетизма, “бунтът на масите” в света, едва ли щяхме да говорим за поемата на Блок “Двенадцать”, за новия Брюсов, за Маяковски, за новото естетическо развитие на нашия Гео Милев. Пръв животът направи “пробив” в естетическите стени на нашите модернисти. Но тук немалко значение има естетическият дух на Гео Милев, който е винаги склонен да търси експресивното, яркото, необичайното в житейските събития. Както костенурката носи своята черупка, така той носи със себе си една неспокойна естетика. Тя му даде възможност не само да напише една революционна поема, но и да революционизира българският стил, да излезе извън орбитата на класическата напевност. Христо Ясенов също изживя еволюция в своето естетическо развитие, “рицарският му замък” се срути, той слезе в равнините при хората, но неговите нови настроения бяха облечени в един традиционен стих. Затова те по дух, виждане и средства са повече илюстрация на едно развитие, а не начало на една революционна поезия, както беше случаят при Гео Милев.
Но сякаш това “одисеевско” начало на Гео Милев е някакъв греховен инцидент за някои изследователи. Сякаш то не отговаря на духа на домашната ни почва, по ни са близки за тълкование ония таланти, които са смукали само мляко на кошути и самодиви. Това национално умиление, това естетическо “славянофилство” у някои прераства в естетическа ретроградна сила, стеснява нашите виждания за литературата, нашите хоризонти.
Смешно и наивно е да браним Гео Милев днес – няма от кого, отдавна перата на реакционерите са счупени, физическите му убийци – наказани. Гео Милев е едно от нашите вечно развети бойни знамена, символ на антифашистката съпротива на народа, духовна еманация на нацията ни. И все пак трябва да браним Гео Милев, да го браним от естетическото спокойствие, което започва да го обгражда, спокойствие, което идва от меката и уютна атмосфера на академизма. Странна съдба понякога имат поетите и често най-неспокойните, най-трагичните от тях. Към тях обикновено се насочва една такава критическа филоксера, която нищо не оставя от зелените им клонки. Най-често те стават обект на едно безкрайно каканижене, на едно изсушаване.
Няма по-обидно от това за Гео Милев да бъде разглеждан в естетическия план на бакалско-трезви преценки. Най-обидното за духа на Гео Милев е “трезвеността”. Гео Милев никога не е бил “трезвен” в плоския смисъл на думата. Ако беше трезвен, той не щеше да редактира в малка България сп. “Везни”, не щеше да представи на старозагорската сцена “Едип цар” на Софокъл, не щеше да напише поемата “Септември”, която му коства главата. Затова има нещо обидно в нашите плоски мерки. Гео Милев, тоя неспокоен, експресивен дух, тая агресивна духовна сила, тая необикновена интелектуална култура, тоя остър, фрагментарен критически ум, се удавя в едно пенливо критическо сладкодумие. От коментаторите не можеш да разбереш защо все пак поемата на Гео Милев “Септември” така вълнува, въпреки че има толкова дози романтизъм, експресионизъм, натурализъм, реализъм и пр. и пр.
Има произведения, които исторически по-правилно изобразяват септемврийските събития, но въпреки това поемата на Гео Милев повече вълнува. Много добре знаем, че истината за тия събития влезе твърде неспокойно и нехармонично, даже хаотично в анархистичната глава на Антон Страшимиров и въпреки това “Хоро” на Страшимиров достига някъде колорита на антична трагедия или по-точно на средновековна мистерия. От кървавия хаос на събитията Гео Милев е измъкнал романтично развълнуваната фигура на поп Андрей, извършил е непростим грях пред принципа на типичното и въпреки това тоя образ повече вълнува, отколкото образите на някои преки участници във въстанието, които евентуално биха били изобразени.
Ако Гео Милев се разгледа педантично, нищо няма да остане от неговия естетически дух, от неговото творчество, даже от поемата “Септември”. Могат да възникнат много коварни, съдбоносни въпроси в главата на литературния педант.
И от всичко това ще се получи една такава естетическа блъсканица, една такава блажена игра на “точност” и “научност”, от която няма да загуби поетът, а ще загубят читателите, защото за тях литературното наследство ще се превърне в мъртво бреме, а за учениците – в задължителен литературен текст. А няма по-страшно прегрешение пред паметта на един “донкихотовец” в живота, на един “конквистадор” в поезията, какъвто е Гео Милев.

Х Х Х

Гео Милев е една от необичайните фигури на българската литература. Той се оптива да направи това в нашата литература, за което се беше заел преди него Пенчо Славейков, да постави “на място” всички ценности, да направи една генерална преоценка на ценностите, да разчисти пътя на едно “ново” изкуство в духа на неговите криволичещи и бърже сменяващи се естетически разбирания. Ние нямаме друг поет освен Ботев, който да се отличава с такава експанзивност на духа, с такава вулканичност на темперамента. В цялото поетическо, гражданско и естетическо поведение на Гео Милев има нещо прекалено “южно”, нещо, което може да роди само нашият национален темперамент независимо от целия негов “европеизъм” и декадентски багаж. Даже тоя ламтеж по европейското, тая главоломна бързина при усвояването и напущането на чужди поетически и естетически идеи е твърде типична черта на някои български творци.
Гео Милев иска да извади нашата литература от лоното на традиционализма, битовизма, провинциализма и да я приобщи към духовната атмосфера на модернистичната, упадъчна западноевропейска художествена култура. И той с голяма страст работи в това направление, като някакъв Вулкан, който разгаря огъня и кове сплавта на словото. Гео Милев безспорно носи със себе си естетическите заблуждения в много отношения на модерния Запад, но носи със себе си едно такова артистично безпокойство, такова едно дръзновение, което винаги го предпазва от замръзналост и естетическо “староверие”. Той не е “старозаветен писател”, той е едно дръзко отклонение от вазовското пастирство, един буден син на българската литературна традиция. Но безспорно Гео Милев внесе артистична тръпка в нашата литература, засили нейното естетическо безпокойство.
Разбира се, днес не всичко можем да приемем безпрекословно у Гео. Ние приемаме неговия граждански подвиг, реалистичните акценти на неговото творчество, но сме крайно предпазливи към най-високите градуси на неговата естетическа температура. Той горя в една висока естетическа температура и изгоря в нея. Тая естетическа температура не е универсално средство, не е задължителен билет за художествена култура, тя може съдбоносно да подейства на един млад организъм. При Гео Милев положението е по-друго. Той е голяма личност, голям гражданин, голям българин, който бърже надживява своите естетически тъсения и заблуждения. Ако той беше малка личност, той не можеше да понесе артистичното бреме на Запада, щеше да се прегърби, да пропадне под тежестта на чуждата ерудиция. Ако дарованието му беше плахо, слабо, той дълги години щеше да бъде някакъв бледолик епигон на отдавна отшумели художествени школи, щеше да загине под тежестта на естетическия канон. За голямата творческа личност няма канон или естетически постулат, тя ги отстранява по пътя на своето бурно развитие. Ако при Гео Милев нямаше тая духовна енергия, такова бързо, даже бурно развитие на духа, ако той не беше загинал през 1925 г., ако навреме не беше напуснал “кулата от слонова кост”, ако не беше напипал “народа” като реалност, той щеше да се превърне под напора на литературното развитие в невзрачен сътрудник на лимфатичния “Хиперион”. Но в следвоенния период неговата естетика е твърде подвижна, функционално свързана с историческата панорама на времето. Това не е естетика на замръзнала, платоновска красота, а нещо крайно променливо, капризно, подчинено на обществения и историческия момент. В тоя смисъл Гео Милев е и “авангардист”, и “традиционалист” – с най-хубавото на своето творчество, с най-революционните си пориви и импулси той принадлежи на революционната българска поезия. Той се проявява като естет, темпераментен режисьор, публицист, поет, критик, всестранен ерудит. След Пенчо Славейков никой у нас не е правил такъв опит за културно месианство, опит за преоценка на всички ценности, търсене и утвърждаване на нови ценности извън орбитата на ограниченото национално мислене.
Само за няколко години Гео Милев изживява трескава естетическа еволюция, той сменя много художествени знамена, кланя се на много авторитети. Тоя европейски образован българин разпростира в много посоки своето голямо артистично дарование. Гео Милев много добре знае, че нашата публика не е подготвена за възприемането на едно “ново” изкуство, че тъмнината на символизма и екстравагантностите на немския експресионизъм мъчно ще получат популярност в нашия артистичен живот. И той сам се залавя със задачата да стане пропагандатор на “модерното” изкуство. Той се превръща в неуморим преводач, издател, редактор, организатор на младите сили в България, които имат модернистични тежнения. За едно кратко време нашата книжнина се изпълва с вдъхновени преводи на Маларме, Верлен, Рихард Демел, Рилке, Метерлинк, Верхарн, Ницше, Хофманстал и др. Тоя вдъхновен циклоп почва да хвърля своите “лирични хвърчащи листове” над българската литература, която още не може да надживее своето национално възраждане и опиянение. Нашата култура е твърде млада и девствена, за да попие капките на модерния западен дух, тя не може да попадне в орбитата на настроенията на едни по-умерени култури. Още Вазов е жив, тоя дъб на българската литература има жилави клонове, още неговият пример е пред всички, за да може един млад, макар и вдъхновен българин да измести от основното русло нашата национална култура. Затова Гео Милев си остава преди всичко интелектуален феномен, отколкото артистична реализация. Както противоречивото време, хаосът на следвоенните години, така и краткият му противоречив неспокоен живот не му дават възможност до край да се избистри, както се казва, младото, буйно вино да прекипи. Българската литература има редица примери на фатално подражателство на чужди художествени идеи, на тяхното механично пренасяне на наша почва. Обикновено чуждите идеи не биват асимилирани, те биват по външен път внасяни в нашия артистичен живот. В историческия конфликт между Вазов и Славейков се показва цялата жизнеспособност на вазовската традиция. Славейков, който беше въоръжен с по-голям европейски багаж и модерен стих, не можа да се пребори с тая художествена стихия, наречена Вазов.
След Първата световна война в нашата литература пак възникват спорове за “родно” и “европейско”. В тоя период Гео Милев прави безуспешен опит да създаде някакво експериментаторско изкуство, да създаде произведения възоснова на определена антиреалистична естетика. Днес в нашата литература се водят спорове за “интелектуалното” и “емоционалното” начало в българската поезия. В нашата поезия твърде преднамерено започнаха да тъсят “интелектуалното” начало и обикновено тия търсения вървят по умозрителен, спекулативен път. Често пъти за интелектуално начало се приемат твърде външни форми, започна процес на импониране на имената на велики личности, в поезията започна едно свободно и некомпетентно боравене с такива понятия като “четвърто измерение”, теория на релативността, Айнщайн. Практически започна процесът на изсушаването на поезията в името на интелекта. Не можем спокойно да гледаме, когато в името на тия търсения се извършват чудовищни авантюри със стиха, в името на мисълта се прокарва алогизъм, в името на свободния “обезкостен” стих, който някога прокламира Стефан Маларме пред анлгийските студенти, идва царството на амузикалната проза, разрушава се “душата” на поезията, музиката, всичко се превръща в плоска проза. Правят се теоретически и практически опити да се подготви и разчисти пътят на едно “ново” изкуство, което идва да оправдае своеволията на стиха, спекулативната игра с разума, идва настъплението на дилетантите в областта на художественото творчество, на полуталантите. Съвременните новатори в нашата поезия, обичащи да противопоставят “мисълта” на “чувството”, са длъжни да разберат, че без чувство поезия не се прави, че без вдъхновение поезията се превърща в нещо мъртвородено, в книжно съчинителство, в игра на ума, в безплодни капризи на интелекта. Обикновено такива стихове никога не са в състояние да развълнуват. Един голям мислител беше казал някога, че най-дълбоките мисли идват от сърцето. Литературната история показва, че на гребена на една национална литература остават и придобиват трайно значение ония художници, които успяват да съединят мисълта с емоцията.
Редица млади поети в нашата страна се намират сега приблизително в положението на младия Гео Милев /разбира се, без далеч да имат неговата артистична култура и европейски размах/, който се втурва в света на словесното експериментаторство. Както ни е известно, Гео Милев не намира обетованата земя в света на своите фрагменти, асоциации, алогизми, а когато написа революционната поема “Септември”, когато възпя едно реално събитие в нашата политическа история. Но, както казва Хегел, историята учи, че хората не се учат от историята, и сега много малко са тия, които се вслушват във вековната мъдрост на традицията, в повика на националната стихия. На всеки един от тях се стува, че са нови художествени адамовци и на тях принадлежи поетичната номенклатура на света.
Творческото развитие на Гео Милев е твърде поучително. Въпреки цялата си увличаща се и зигзагообразна еволюция той се връща към народа си. Към края на живота си Гео Милев пише вдъхновените думи: “Днес не е време за розови сънища и лазурни блянове. Времето е жестоко – и праща поезията в изгнание.
Днес има само Народ и Човек. Човекът пред лицето на Народа. Човекът посред Народа.
Поетът добива истинско призвание: “Да бъде преди всичко и само Човек. Човек посред Народа.”

Х Х Х

В българската литература често сме се сблъскавил с тоя естетически или по-точно психологически феномен. Някои творци ни изглеждат по-възрастни, отколкото вдействителност са били. Трудно е да си представим, че Ботев е приключил живота си на 28 години. Имаме чувството, че тоя гигант на нацията много повече е живял и свършил, тоя превъзходен познавач на европейската дипломация и политика не е могъл да бъде толкова млад, когато е написал “Вчера, Днес и Утре”, “Петрушан” или “Смешен плач”. Същото усещане имаме и при Смирненски. Разбира се, той е преди всичко художник, живописец, но някои житейски помисли, като “Приказка за стълбата”, просто ни изненадват. Такива наблюдения на живота не могат да бъдат лесно достояние на опияняващата младост.
Гео Милев също така ни прави впечатление в това отношение, странно ни изглежда, че той е приключил със земните си дела на 30-годишна възраст. Може би това се обяснява от фойерверките на неговата разностранна културна дейност, от големия му интелектуален багаж, от бързата му творческа еволюция. Някак бързо, тотално, духовно монолитно той е навлязъл в нашия живот, завладял е бързо умовете, подчинил е вкусовете със своите аналогии, хвърчащи лиричи листове, със своите резки преценки над българската култура и литерурата. За него имаме чувството, че много е живял, дълъг период е творил. А той трябвало за един кратък период да направи това, което други са постигнали с един планиран живот, изпълнен с исторически съзерцания и “гьотеанство”. Вазов е може би единственият творец в българската литература, който напълно се е реализирал, който докрай е използвал литературните си възможности. Той бавно и равномерно е развивал гигантската пружина на своята творческа жизненост. Но явления като Вазов вече не могат да се повторят в нашия духовен живот, те са хора от друга епоха, вдъхновени рожби на възрожденските импулси на нацията ни, на нейното героично, патетично “утро”. Колкото и да бъде всестранен и многообразен един творец след Вазов, трудно може да постигне неговата естетическа пълнота на творческото възприятие, трудно може да се сдобие с вътрешната му хармония. Следващите генерации на творци могат да се отличават с по-изтънчено дарование, но те в някои отношения ще се отличават със своето накъсано, частично, “фрагментарно” възприятие на света. Отдавна е нарушена оная хармония, оная блажена простота на духа, свойствена на нашите класици от възрожденската епоха. И Гео Милев носи в себе си нещо “фрагментарно” – впрочем неговият живот е твърде “фрагментарен”, накъсан от войни и революции, противоречия и зигзаги, от бързо сменяне на естетическите скрижали, от бързо отричане от старите богове. Колко бърже се сменя неговата естетика! Още нехвърлил последните стрели срещу “овехтелия” реализъм, и става един от огненосците на новия реализъм, на новата романтика на пролетарската революция в България. Просто не усещаме кога естетиката, прокламирана от страниците на “Везни”, бива запратена вдън земя, за да даде място на едно породено ново социално вдъхновение у поета. Същото важи и за поезията. В нея преобладава накъсаният, асоциативният, фрагментарен характер. Разбира се, голяма част от неговата ранна поезия е съзнателно подчинена на една антиреалистична естетика, на една тъмна поетика, на която теоретическият първоизвор е есето за “Фрагментът”. Заслужава да се спрем по-внимателно на това есе. То е твърде показателно за естетическото верую на поета в ония години, когато е създавал тъмните строфи на “Жестокият пръстен” или на “Черни хоругви”. Тук се съдържа цялата теория на съвременното декадентство, на “модерното” изкуство:
“Фрагментът е рожба на новото време – новата литература, новото изкуство.
Античната литература познава фрагмента само като моралистичен афоризъм: Епиктет и други.
Романтизмът притежава философско-критичния фрагмент на Новалис и Фридрих Шлегел.
Съвременната епоха обаче познава фрагмента на всички изкуства, поезия, живопис, музика, театър.
Фрагментът е рожба на новото изкуство. Новото изкуство е фрагментарно. Непълно или недопълнено с обяснителни подробности на непосредната логика.
Ницше: “Аз казвам и нямам време да доказвам.” Причина на фргамента: “Моя гордост е да казвам в десет изречения това, което всеки друг казва в една цяла книга – което всеки друг не казва в една цяла книга…”
Изкуството е синтез: фрагмент. Едно художествено произведение е построено не върху ясни логични елементи, а върху далечни психологически асоциации. Колкото асоциациите са по-далечни, толкова изкуството е по-фрагментарно. Повече разпокъсано – от логическо гледище; повече сгъстено – от стилно гледище.
Психологическата основа на фрагмента е асоциацията. Асоциацията предполага голяма душевна чувствителност: интуиция. Слабата душевна чувствителност създава близки, осезаеми асоциации. Близките асоциации са логически продукти: илюзия, метафора. Слабата душевна чувствителност на художника създава изкуство от осезаеми, логични асоциативни елементи – изкуство на илюзията: “реализъм”. Голямата душевна чувствителност на художника създава изкуство от далечни, алогични – граничещи с абстракцията – асоциативни елементи – изкуство на илюзията: “символизма”.
Както става ясно от тоя откъс, тук не се теоретизира върху фрагмента, отломък от една монолитна логика, не се говори за ясния език на логиката, а се разглежда фрагментът като плод на едно болно изкуство. Разглежда се “фрагментът” като опит да се избяга от действителността, художникът да се изтръгне от омразния обръч на логическата закономерност, да избяга от “цялото”, което го потиска със своята закономерност. Всичко това твърде много прилича на разсъжденията на един Ницше за литературното декадентство, за фргамента като типична рожба на упадъка. Ницше, най-големият декадент във философията, даде най-доброто определение на декадентството:
“С какво се отличава всяко литературно декадентство? – пита Ницше. – С това, че животът не съществува вече като цяло. Думата става суверенна и излиза от фразата, фразата се превишава и затъмнява смисъла на страницата, страницата добива живот за сметка на цялото – цялото не е вече цяло.”
Всички тия формални и стилистични търсения на Гео Милев щяха да си останат една безплодна интелектуална забава, едно словесно експериментаторство, ако неговото творчество не беше се оплодило от живота. Разбира се, неговите естетически тъсения при наличието на връзка с живота не отиват напразно, те го довеждат до един по-съвременен стил в изкуството, до една по-експресивна линия в поезията. В началото тая експресивна линия той опитва в своите “Грозни прози”. Той дава нови интонации на жанра “стихове в проза”. Тоя твърде меланхоличен, артистичен жанр при Гео Милев добива силата на социална гротеска. Той му служи твърде добре да изрази своето гражданско съзнание. Гео Милев прави трескави опити в различни жанрове на литературата – стихове в проза, лирични повести, стихове, художествени имитации на народни мотиви, поеми, стихотворения за деца и пр. Да не говорим за критиката и есеистиката, където той проявява голямо рознообразие на вкус и идеи. Но сред тоя хаос от артистични идеи Гео Милев стои някак пръснат, непълен, фрагментарен, загатнат. В него има повече артистични потенции, отколкото литературни реализации. Някои неща в своето творческо развитие той само е пунктирал, очертал е смели контури. Затова преспокойно за него можем да кажем, че той не е художник в стария смисъл на думата. Пред нас повече стои един силен, но фрагментарен ум.
И все пак, като потънеш сред тоя хаос от “фрагменти”, виждаш пред себе си един творец, който бурно изживява своето време. Той няма време да се пилее по литературни салони и да раздава галантни мъдрости или афоризми, той няма време за хекзаметри и дълги словесни периоди, за съзерцание и монолитност на поетическите образи. Когато се блъскаш с някои монолитни постройки на художествения гений на ХІХ в., виждаш, че те са родени от едно съзерцание, една подготовка, от една къртовска работа, те са плод на една сурова, но величествена дисциплина на творческия дух. Над тия произведения властва мощно и вдъхновено балзаковската “черна магия на волята”. Но това нещо мъчно се повтаря, особено не може да се повтори сред тия творци, които твориха в следвоенните години на Европа, която почувства не само грохота на световната война, но и освежителния дъх на Октомврийската революция. Старият свят бе хвърлен в една шеста час от света в хаос, разпадна се царството на безправието, за да даде път на новата организация на социалните сили начело с Комунистическата партия на Съветския съюз. Европа е обхваната от една треска, от революционно безпокойство. Заразителният пример на Съветския съюз прониква и в други страни. Както някога в Париж – центъра на буржоазната цивилизация – пролетариатът направи опит да “щурмува небето” по думите на Маркс, така и берлинският пролетариат през славните дни на януари 1919 развя червеното знаме на пролетарския преврат. В тия дни Гео Милев е в Германия. Един човек като Гео Милев не може да остане чужд на случилото се по берлинските улици. Най-малко нему е присъщ инстинктът на дребния буржоа към уютност и сибаритизъм. Макар че не е закален с метала на пролетарската идеология, не е лишен от чувство за история, това чувство го кара да види по-другояче Германия. Тая динамична, накъсана епоха вече търси своя тревожен, изразителен, експресивен стил. Гео Милев се домогва вече до един нов стил, не плод на безжизнено експериментаторство, но на плодотворна връзка с живота, с революционната действителност на Европа. Той вижда “другата” Германия, въстаналия берлински пролетариат. Той я вижда в началото твърде смътно, начупено, откъслечно-асоциативно. Но него го завладяват начупените линии на неспокойните януарски дни, изпълнени с пушечни изстрели и грохот на барикади. Той вижда революционерите в импресията “Разпятие”, но ги вижда твърде по блоковски, озарени в хилядолетния венец на християнско мъченичество. Все още някои образи на действителността минават по опосредован път, през призмата на културата. Поетът още няма гол усет за действителността, безпогрешен пролетарски инстинкт. Ако тогава той имаше социалната подготовка на един Смирненски, би ни оставил вълнуващи стихове на тия революционни събития. Но тук вече се трупат елементите, които по-късно ще изградят музиката на “Септември”. Тук в неговата душа, макар и изпълнена с естетически формули и абстрактно-космични представи за революциите, се слагат ония сурови елементи на действителността, които един ден ще го превърнат в най-вдъхновения поет на революцията от 1923 година.
Гео Милев е една буреносна душа, обречена на енергията и движението, на революцията и бунта. Той поначало има предразположение към социалните трусове, революционните схватки, метежните страници на човешката история. Неговото творчество не тръгва по традиционния път – от живота към едно социалнокласово осмисляне на изкуството, – а, обратно – от литературата към живота. В съзнанието му витаят някои понятия, които по-късно ще получат плът и кръв. В творчеството му твърде абстрактно витае понятието “народ”. Но още в Германия, по всичко личи, сетивата му са “нащрек”. В “астралното поле” на Гео-Милевата интелектуалност вече се забелязва пристрастието му към революционните, метежните движения.
В цялото развитие на Г. Милев има някакво своеобразно предвкусване на бъдещата пролетарска революция в България, сякаш той е роден за нейното възпяване, обречен е на нейните пламъци. В него живее някакво размирно “богомилско” начало, което идва от духа на нашата национална история, от народния характер на интелигенцията ни, от социалната мисия на българския писател.
В своя забележителен очерк “Кратка история на българската поезия” Гео Милев разглежда Ботев като “върховна еманация на българския народ като раса”, Яворов като “втора еманация на расовия гений”. Само че еманация на един обратен комплекс от енергия, събрана в колективния дух на българското племе: скърбите, мъките, страданията, ужасът на петвековното робство, легнали дълбоко в българската душа, дълбоката всенародна горест, отразена в нашите народни песни, която всеки от нас носи в душата си като кръвно наследство, предавано от прадеди на внуци. Не знаем всичко това колко е вярно. Струва ни се, че разсъжденията за тия двама поети са твърде отвлечени, метафизични. Тук Г. Милев пренебрегва историческия момент и средата. Явно е, че това са идеалистически заблуждения. Но в тия определения има зрънце истина, макар предадена в мистифицирана форма. Тук има някои смътни догатки за съдбата на българите през вековете.
И Гео Милев е някаква “еманация” на българина, в него е съсредоточено някакво “скитническо, неспокойно начало”, в неговите слепоочия бие някаква “непослушна кръв”.
Имаме чувството, че ако Гео Милев беше живял много векове по-рано, той щеше да бъде сред албигойците, той щеше да гори с Василий Врач на цариградския хиподром в 1000 г., щеше да бъде един Бачо Киро или Васил Петлешков в национално-революционните ни борби. Разбира се, подобни исторически аналогии са твръде рисковани и условни, но тук става дума не за историческия декор, а за темперамента на твореца. По дух, по рязкост на думите и острота на житейското поведение Гео Милев е много българин, той е и хайдутин, и даскал, и поет едновременно. В него тече много хайдушка кръв, много неща в него са наносни, плод на книжовна култура, на ерудираност, безмерна начетеност, но всичко това при последна сметка се е претопило в българския му темперамент.
По думите на съвременници Пенчо Славейков и Гео Милев са били най-вдъхновените български рецитатори. Говорят, че най-вдъхновено Гео Милев е изпълнявал прочутото стихотворение на Верхарн “Вятърът”. Тук цялата енергична мъжественост на Гео Милев е намирала своята артистична отливка, тук Гео Милев е намирал пълното си превъплъщение, защото тук има размах на черните криле на мелниците, тук пищят фермерските щерни, тук яростно фучи “вятърът, ноемврийският яростен вятър”. Какво не бих дал да мога да зърна как Гео Милев е рецитирал новораждащите се строфи на “Септември”! Тук сигурно е кипяло нещо вулканично, разтваряла се е някаква паст на огъня и възторга, на погрома и смъртта. Още при първите строфи нещо величествено притъмнява, замрежва се хоризонтът от слънчогледи, плъзва по полята косматият, черен народ:

Народа въстана –
– с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия
– със сърп сред полята,
просмукан от влага и студ:
хора на черния труд
с безглаголно търпение…

Гео Милев величествено и епично рисува картината на надигането на тоя български бирмански лес на класовата омраза и върховната справедливост. В неговата поема народът оживява многорък и стоок като някакво индийско божество… Най-поетичният месец от годината се обагря от разгром и пожари. Много български поети възпяха Септемврийското въстание, едни в него видяха сините удавници, други – кървавите сватби и черни конници, трети – тъжната повелителност на думите: “Няма го моя син.” Но Гео Милев видя Септември 1923 година пророчески, видя го като визионер, като вития, изправил се на хълма на българската съдбовност. В някои моменти на поемата ни се струва, че имаме насреща си не поет, не бард, който спокойно слага песните си, изтръгва звуци от арфата си, а някаква обезумяла пророчица Касандра, изпълнена с тъмно вдъхновение за бъдещето.
Срещата с една голяма творба на поетическия дух оставя неповторими белези в съзнанието, всичко около нейното първо възприемане се помни за цял живот.
За пръв път ми попадна поемата на Гео Милев през 1944 година. Дотогава в съзнанието ми имаше редица стихове за есента, за есенния багренец по дърветата, навени от стари книги и стихосбирки. Изведнъж поемата измести всякакви мои представи. Обикновено стиховете за септември, за есента, които бях чел и знаех наизуст, започваха по-безгрижно. В Гео-Милевата творба всичко е изпълнено с някакво мрачно величие, в нея вее безутешността на дантевските терцини, господства някаква жестока графика. Съзнанието ми попадна между два основни цвята или, по-точно, един полутъмен, пред погледа ми бързо преминаха някакви картини, сякаш излезли от ръката на Кете Колвиц…
Досега си спомням екземпляра, по който за пръв път се запознах с поемата. Той беше ръкописен и имаше очарованието на апокрифната литература. Бяха ми казали, че е притежание на някаква студентка, която по-късно станала партизанка. Не зная по-точно какво е станало с това момиче, дали е живо, или е загинало в народната борба, но в едно съм сигурен, че в нея неминуемо се е вселила частица от духа на Гео-Милевия “Септември”. Между другото и той я е накарал да вземе оръжие в ръка. Ръкописът имаше твърде небрежен вид, страдаше от много правописни и стилистични грешки, но вдъхновението на четенето изкупваше всякакви недостатъци. Кой тогава мислеше за стилистичните пропуски?
В един свой спомен за Гео Милев българският писател Димитър Хаджилиев споменава за един такъв епизод. Димитър Хаджилиев се запознава във Виена на една изложба с Оскар Кокошка. При тая среща той пита Хаджилиев дали познава неговия възторжен приятел в България Милев. Хаджилиев помисля, че това се отнася за художника Ив. Милев. Но Оскар Кокошка го коригира: “Не художник, а голям критик и редактор на сп. “Везни”.” Това е преценка на един чужденец, и то не кой да е чужденец. Понякога, увлечени от голямата поезия на “Септември”, очаровани от гражданското поведение на Гео Милев, запленени от неговата всестранна култура, забравяме, че наред с всичко той беше един голям критик.
Критическото наследство на Гео Милев има твърде необичаен вид. Ще бъде много погрешно да се разглежда като наниз от литературоведчески трудове, като каталог на замръзнали естетически ценности. Гео Милев никога в живота си не е бил хербарий на художествени идеи, някакъв мъртъв носител на абстрактни естетически стойности. Неговата критическа дейност носи печата на нещо фрагментарно и вдъхновено, неговите критически преценки и вкусове са свързани с конкретни поводи. Няма нищо по-безполезно от това да правим каталог на неговите критически противоречия и непоследователности. Подобно нещо ще бъде едно безсмислено занятие, едно педантично занимание. В Гео-Милевия вкус съществуват много смущаващи преценки. В периода на своите увлечения той може да срине много стари богове, да изпочупи много блестящи, но старинни икони. Редица негови оценки на европейски класици страдат от предвзетост, от модернистически нихилизъм. В неговото развитие се забелязват цели периоди, в които той не вярва в наличието на “вечни ценности” в литературата. Показателна в това отношение е кратката рецензия на известната книга на Мережковски “Вечните спътници”. Тя издава всичките му модернистични настроения. За Гео Милев няма “вечни спътници”, има само спътници на една възторжена, заблуждаваща се младост. Характерен факт за тоя му естетически нихилизъм е отношението му към поезията на Хайне, понеже тя не е съзвучна с болезнените настроения на поезията от края на ХІХ век.
Жертва на естетическия вкус на Гео Милев става поезията на “бледоликия Хайнрих”, на тоя поет, на когото той посвещава един от най-въдхновените си преводи. В оценките си върху българската литература обаче Гео Милев показва по-малко субективно пристрастие, естетически симпатии, войнстващ естетически дух.
Като цяло той нахвърля твърде интересни, остри и категорични преценки за българската литература. С някои от тях не можем да се съгласим, но те безспорно импонират със своята рязкост и категоричност. Изпълнени са в духа на пенчославейковската императивност. Но за разлика от своя пристрастен учител и предшественик Гео Милев проявява необичайна историческа чуткост и естетическа обективност при оценката на Вазов. Оценката, някога дадена от Гео Милев на делото на народния поет, става изходна точка при разглеждането на творчеството на големия писател. Интересно е, че Гео Милев проявява не само голямо чутье при намиране общото място на Вазов в нашата литература, но той прави много майсторски естетически паралел между Вазов и Пенчо Славейков. В тия естетически съпоставки Гео Милев се очертава като голям естет, като човек, който не само разбира, но и чувства изкуството, а това качество е присъщо само на истинския литератор.
Сега Вазов и Славейков – тия две големи имена в нашата литература са наше класическо наследство. Историята и смъртта помири тия два гиганта, двамата влязоха в пантеона на българската литература. Всеки един от тях има определено място в стълбицата на българската литература, но това още не означава, че е намерено място на естетическите ценности, на които те са носители. Тая златарска работа, тая филигранна критическа обработка може да бъде извършена само от човек с голяма артистична култура и тънък вкус. Гео Милев се оказа човек с такъв тънък вкус, с такова неподправено естетическо чувство.
Гео Милев въпреки “иконоборческата” си страст изпитваше известен пиетет към класиката, особено към българската.
С много неща на Гео Милев не можеш да се съгласиш, а, виж, кой те покорява със своята императивност, със своята категоричност, със силата на критическия си дух. Когато четеш преценки за българската литература, излезли изпод неговото критическо перо, прави ти впечатление не само рядката интелигентност на неговите естетически съждения, но и остротата на критическото чувство. Но най-важното, Гео Милев умее да завладява със своя критически ум, да покорява с дързостта на оценките си. Ние днес много добре знаем, че неговата оценка за старата българска литература не е вярна, че тя не е “упражнение в писменост”, знаем за погрешността на някои негови общи оценки за българската литература, за порочността на идеалистическите му концепции по някои въпроси и въпреки това Гео Милев като критик ни завладява. Когато той пише за българската литература, чувстваш силуета на една голяма личност, а не дребният ръст на някой филологически лилипут. При Гео Милев няма дребнавост на оценките, той не е педантичен ценител на българското художествено слово, а вдъхновен интерпретатор на литературните факти.
За българската литература като цяло малко са излизали такива вдъхновени критически съждения като Гео-Милевата “Кратка история на българската поезия”. Редица оценки са остарели, има погрешни естетически аспекти в критическата методология на Гео Милев, но като цяло никой до днес не е написал подобно нещо! Тук има вдъхновение, размах, европейски поглед, артистично безпокойство, в което се предусеща бъдещият творец на поемата “Септември”. Тук българската поезия е подредена твърде субективно, артистично, но в замяна на това вдъхновено. Когато ученикът прочете това, което е писал Гео Милев за П.Р. Славейков, Ботев, Вазов, Яворов, Лилиев, Смирненски никога не може да го забрави. Защото всяка характеристика е направена с вдъхновено чувство за родната литература, с критическа обич и голяма взискателност.
Гео Милев е изключително богата и многостранна личност, която не се реализира напълно поради преждевременната му смърт. Той може да бъде разгледан в най-различни аспекти, като поет, преводач, режисьор, критик, рецитатор, художник, график, културисторик и пр. В нашата литературна история ние нямаме много поети от интелектуалния мащаб на Гео Милев. Затова винаги неговата личност носи респект.

Бележки

Гео Милев – сб. “Писатели герои”, “Народна култура”, 1961.