ГЕОРГИ БАКАЛОВ

ЛЕБЕДОВАТА ПЕСЕН НА ЕДИН ПОЕТ

Със страстния темперамент на борец Гео дълго време се лута, докато се доближи до ония народни маси, подвига на които възпя. Той бе един решителен спътник, верен до край, макар тоя край да се губи в безследното изчезване. Приближен към движението в момент, когато то бе в своя блестящ подем, Гео му остана верен и след като тая вярност можеше да означава само личен риск, страдание, жертви, изкупление. Изкуплението слага особен печат върху неговата лебедова песен – печата на изповед.
Гео Милев идеше към пролетариата из кръговете на литературната бохема. Преминал школата на революционни за времето си поети /Верхарн, Демел и др./, той бе подготвен към възприемането на действително революционните идеи. Гранатното парче, което през войната разби черепа и му остави само едно око, го накара добре да прогледа. Случил се в Берлин по време на революционните дни, той взема участие в тях. След това, в България, той дири сближаване с комунистическата партия. Подава заявление да влезе в нея, но макар приемането му за нейн член да бе временно отложено, Гео не се амбицира, а продължаваше да работи така, че да разчисти пътя си към партията. За партийното издателство Гео приготви отлични сбирки с преводни революционни стихотворения. Превежда революционната пиеса на Ернст Толера “Маса-човек” и сам организира нейното представяне в София. Превежда “Дванайсетте” от Блока и “Наш марш” и част от “150 000 000” от Маяковски.
Гео се приближи към движението като интелигент, който много е преживял, от много се е разочаровал и търсещ ново, светло дело да задоволи чувството му на социална справедливост. Много пошли бяха животът, борбите, “идеалите” на тържествуващата буржоазия. Поетът намери задоволение в освежителния лъх на бурята. По причини, сродни на ония, които накараха романтика Александър Блок да възпее устрема на дванайсетте, неговият преводач Гео за тема на своята поема взе сюжет подобен. И по подстъп към тая тема Гео прилича на Блока.
У Блока дванайсетте, с препасани през рамо карабини, в снежната фъртуна, самите те подобни на неудържима хала, вървят в своя победоносен поход. У Гео са не дванайсет – не, много повече:

хиляди –
маса –
народ –

който се е задал

Из тъмни долини
– преди да се съмне –
из всички балкани,
из дебри пустинни,
из гладни поля,
из кални паланки,
села,
градове,
дворове,
из хижи, колиби,
из фабрики, складове, гари,
хамбари,
чифлици,
воденици,
работилници,
юзини,
заводи.

Това не е дузината на Блока, която отива да запали света:

Мы на горе всем буржуям
Мировой пожар раздуем;

впрочем пожар само в кръвта, и то с благословията божия. Това е самата стихия възпламнала. Само че материалното и снаряжение стои неизмеримо по-долу от снаряжението на дванайсетте:

шопи със сопи,
с пръти,
с копрали,
с търнокопи,
с вили,
с брадви,
с топори,
с коси
и слънчогледи.

У Блока дванайсетте са просто стихия – неудържима, мощна, но все пак стихия. У Гео “червени знамена развени” сякаш говорят за определена, осъзната цел. И ето за постигането на тая цел “грубите черни ръце” се молят на бога да подкрепи “свещеното дело”:

кълнем се в нашия гроб –
ще възкресим ний човека
свободен в света.

Тая цел е много абстрактна и неопределена. В нейното име е могло да се води борбата във всички епохи и у всички народи с влагане в целта най-разнообразно, противоречиво съдържание.
А впрочем и тая смътна цел у Гео се губи в стихийността на подема:

– стари и млади –
се спуснаха всички отвред
– като отприщено стадо
от бесни животни,
безброй
яростни бикове –
с викове,
с вой…

Гео не познаваше пролетарската дисциплинираност, планомерност, целесъзнателност. Ранното скъсване нишката на неговия живот не му позволи да изживее силно развитата у него психика на интелигент и тази психика именно налага отпечатък на цялата му поема.
Поетът не е участник, не е вътрешен на онзи подем и погром, който описва. Той е очарован от подема и поразен от погрома. Съзерцател, дошъл в екстаз и после изпаднал в ярост, а не в отчаяние. Оттам страстното му отношение.
Не съвсем ясният поглед на поета върху характера на движението е придал оня нюанс на религиозност, който е изразен в клетвата на “грубите черни ръце” пред бога да се борят на смърт за постигане “Ханаан, от правдата обетован:

С нами бог!”

Във фактическото движение липсва всякакъв религиозен елемент: то бе движение от единия край до другия светско, мирско по цели, по средства, по упования и възможности.
Интелигентският и отвлечен подстъп на поета изхабява края на поемата. Там вече се явява яростната борба… против бога. Край съвършено неестествен: в целия подем фактически нямат пръст ни богове, ни дяволи. Ала поетът, както видяхме, намесва бога в началото, та в края да се разправя с него зарад погрома. И понеже “бог” на въпроса: “кой излъга нашата вяра?”, мълчи, поетът кара обезверените хора да скокнат право в небето:

долу бог!

Подобен финал окарикатурва величието на подема и трагичността на разгрома. Няма нужда “с въжета и лостове” “по небесните мостове” да се снема “блажения рай”:

долу
върху печалния,
в кърви обления
земен шар.
Вярата на поета, че
земята ще бъде рай –
ще бъде! –

вяра, с която той натъртено завършва поемата си, се споделя от милиони и милиони съзнателни борци. И в това е залогът за нейната победа. Но тоя рай няма що да се снема от небето и въобще намесата на бога в тия световни работи в положителна или отрицателна форма е съвсем неуместна.
А тия работи действително са толкова световни, че дори свещеникът, върху героичната смърт на когото поетът се спира, обръща назад своя топ и последната граната изпраща в храма, дето бил пял литургии, ектения…
Поетът описва разгрома, който прави от страната “кървав на боговете курбан”. Смъртта – “кървава вещица, сгушена във всички ъгли на мрака” – изписква и посяга със сухи ръце, “улавя и стиска зад всяка стена по едно ужасено сърце”.
Поетът описва картината на страдания, сякаш заети от “Божествената комедия” на Данте!
Но адът е преодолян: Вергилий извежда Данте от него и кротката Беатриче отвежда италианския поет на средновековието в рая. Нашият поет също очаква в края на краищата победа на доброто начало над “грубата сила”, която той олицетворява в Ахила, “военния демон”, “стария генерал на н. ц. в. Агамемнона”:

Бич божий, изпратен от бога.
Но Ахил ще загине под гняв и проклятия!
– И загина.
Падна с позорно падение:
убиеца на вярна отплата.

Поетът изрежда еднаквата съдба на редица убийци от Орестеята на Есхила – всички загиват:

Едничка остава,
стои и пребъдва
през вековете –
Касандра пророчица:
тя вещае възмездие
– и всичко се сбъдва.

Тоя пасаж от лебедовата песен на Гео не ви ли напомня на последните редове, тоже лебедова песен, на алената Роза, която казваше за освежителната буря: “Тя е била. Тя е. Тя ще пребъде!”
Още не е настъпило време да се направи основателна преценка на най-значителната поема в българската литература от последното десетилетие. Липсва всяка възможност да се изтъкнат нейните положителни качества, които правят от нея една героична поема.
Що се отнася до нейните недостатъци, те всички могат да се сведат главно до преобладаването на стихийността на съзнателността. Разбира се, че движението, каквото поемата описва, е немислимо без стихийност, без неудържим порив, който тласка масите към действие. И тази страна Гео е схванал и предал чудесно. Но зад нея той е изпуснал да види другата страна на движението – съзнателността.
Упоменаването на червените знамена показва, че и тази страна не е била съвсем чужда за него. Ала тя не го е погълнала така, както стихийността, и той я забравя и изоставя. Поради това се губи организирането на движението, както и ръководната роля на вожда на движението, за когото нищо не се споменува. Думата, разбира се, не е за някакъв едноличен вожд, а за масовите организации на оная класа, която, макар да се подразбира чрез споменуването в началото на поемата нейните съставни елементи, но фактически в поемата тя се губи в селската маса. Описаното от Гео движение напомня повече селска жакерия.
Оттам иде възвеличаването подвига на един свещеник. Ако случаят и да е взет от действителността, но не е той типичният, за да бъде изтъкнат на първо място. Той би могъл да се упомене между многото други единични подвизи, ако поетът си послужеше с тях, като му отдаде съответното място. А то при отсъствието на описането на други подвизи, върху фона на стихийния масов подем особено и изключително релефно изпъква фигурата на един поп, което вече не отговаря на историческата правда.
Пак стихийният характер на жакерийна буря е източникът на намесването на религиозния елемент. Ратниците на едно съвсем мирско движение няма защо да искат за него божата благословия. То съвсем благополучно минава без нея, а обърне ли се към нея, то пропуща предателския елемент на изгубване вярата в себе си и на упование на произвола на някакъв бог, който винаги е държал страната на господстващите класи, явяващ се необходим атрибут на тяхното господство.
Що се отнася до богоборческото в поемата, то не отговаря на историческата правда: работническо-селското правителство не цели пряко събаряне на господа-бога във всичките му ипостаси, а събаряне чисто земната диктатура на буржоазията, на която служи религията.
Основната грешка на Гео в схващането, а следователно и в изобразяването на описваното явление имаше корените си в неговото бохемско дребнобуржоазно бунтарство, от което той не успя да прамине върху релсите на класово-пролетарското съзнание: само безвременното “безследно изчезване” му попречи в тоя път, който Гео съзнателно бе поел. У дверите на пролетарската поезия гръмко звучи лебедовата песен на Гео, паднал жертва в борбата за делото на пролетариата.

Бележки

Лебедовата песен на един поет – сп. “Звезда”, г. І, 1932, кн. 8.
Малко по-рано, в същото списание /г. І, кн. 1/ Г. Бакалов публикува стихотворението на Гео Милев “В тържествен ден”, което придружава със своя бележка. В нея критикът обяснява, че стихотворението било изпратено през 1914 г. за сп. “Борба”, на което Гео Милев сътрудничел със свои преводи. Обаче поради спиране на списанието стихотворението не било публикувано. В текста към него поетът бил поставил мото: “На всички доблестни граждани у нас, пролетарии и буржоа, които се борят за създаване на истински народ и народна управа, да бъде посветена тази невинна басня.” За това мото Г. Бакалов отбелязва, че издавало наивността и неяснотата на тогавашните социално-политически разбирания на поета, който обединявал в едно всички “доблестни граждани”, безразлично дали са буржоа или пролетарии.