ВЛАДИМИР ВАСИЛЕВ

16 ПОЕМИ ОТ ЕМИЛ ВЕРХАРН
Превел Гео Милев

Динамичната постройка на Верхарновия стих съответства на вътрешната стихийност, из която се ражда и която носи той. Това е стихийността на една индустриализирана епоха, в която воят на улиците, непрекъснатото въртене на машините, локомотивните сигнали събарят тихата веранда на бляновете и водят там долу, дето бучи морето на хилядния град. Тоя град е новата съдба на човека. Вън от тихия параклис на душата, дето Метерлинк осъди на отшелничество всеки жизнен порив и всяка воля! Наистина и у Верхарна органът още звучи “Ave Maria”, обаче нейде се чува барабанен вой; небето пак откройва Вечността, но тя е забулена с ръждива завеса дим от фабричните комини и огнените пещи, дето се източват железа и вади кокс; пристанището – изпарена е от него блатната атмосфера на Роденбаховите пристанища, то е арена на стотиците и хилядите, които се тълпят към параходите. Няма момент, няма застой: даже статуите протестират от своите пиедестали, дъждът не приспива, а ядно се забива с нокти в земята, селата и полята пламват в пожарни сияния. Халюциниращият характер на Верхарновата поезия! Мистичното тук – то е в шемета на непрекъснатото движение, в хоаса на тълпите, в развеяните огнени езици на нощта.
Може би всичко това може да го предаде образът? Наистина той пада като млат и блясва като мълния.
Може би – краската? Да – тя винаги е един сигнал.
Или – линията? Ето я Верхарновата линия: в камбанарията на катедралата, в железните змии, които излизат из града, във въжетата на кея.
Но нито само образът, нито само краската, нито само линията, нито всички заедно са Верхарновият стих. Неговият стих е – ритмът. Може всичко да е най-точно предадено, няма ли ритмът – няма да почувствате пулса на Верхарновата поезия.
Изглежда, г. Гео Милев е съзнавал това. Явно е дирил своите разрешения в ритма. И там, дето е можал да го постигне, внушението на Верхарновия стих е пълно. Бих искал да посоча като образец в това отношение “Звънарят”. Ще възразите може би, че тревогата на нощните тълпи, които изпълват със страх и викове улиците около пожара, не е тъкмо толкоз силна, както у Верхарна? Че стихът Sur les murs soudain eb loussants, /Les carreaux noirs boivent du sang /върху внезапно осветените стени черните прозорци пият кръв/ не е буквално преведен? Или че са пропуснати или несполучени някои силни образи?… Какво значат “неточности” в един превод на стих – когато той ви подема и ви носи натам, дето ви носи и оригиналът?
Бих могъл да посоча и “Бунт” /първият: “Надалеч един град, цял в тревога и бой на камбани”/. Ето – ако това може да задоволи вашето желание – пак “неточности”: Ceux qui ne peuvent plus avoir / D’espoir que dans leur desesproir/ Sont descendus de leur silence – преведено: “излизат из свойто мълчание/ всички, които са били с надежда/, сред мракът на свойто свето отчаяние”. Бих развалил и размер, и рима, и никога не бих тикнал това “свето”, което разваля всичко. Тук има лична намеса на преводача, неприемлива, съвсем неуместна. Както има намеса и малко по-нататък, в стиха: C’est l’heure ou les hallucines/ Les gueux et les deracines/ Dressent leur orgueil dans la vie – преведено: “Ето часа, в който всички безродни, безсънни, безумни от глад, безработни сграбчват живота със своята воля”. Тия “безработни” са останали от някой набор на Работнически вестник. И все пак “Бунт” е един от най-хубавите преводи. Напълно ще почувствате поета – не на индивидуализма, а на колективната психика, в чиято поезия бие огромното сърце на една епоха, тътнеща от бунт и от лудост.
Три са песните на лудостта: първа, втора, трета. В главата на лудия – там е някакъв дявол, хаос някакъв, в който просветват странни самочувства, безумие или гениалност, кой знае! Логиката дори там е халосана, а де остава да се мисли за броя на стъпките! И все пак преводачът е гледал да пази – повече, отколкото авторът – размера и затова са тия няколко измислици и безмислици: “в часът, когато с трепетни ръце дванайсетия си/ си!/ удари” /кой удари “с ръце” – часовникът или лудият? На френски: Lorsque la nuit ses douze coups/; “безумна хлопка” и пр. Всичко това е тъй – и все пак всичко това не пречи да се признае: тия песни са верхарновски песни.
Верхарновски е и “Вятърът” – разгневено някакво чудовище, което изкъртва дори кръстовете от гробищата. Музикално тая поема е построена върху звука “ан”:

Sur la bruyere, longue infiniment,
Voici le vent cornant November.
Sur la bruyere, infiniment,
Voici le vent
Qui se dechire et se demembre,
En suoffles lourds, battants le bourges,
Voici le vent
Le vent sauvage de Novembre.

Г-н Гео Милев е подирил за вятъра звуковото внушение на “р”, усилено със съсъка на “с” и “з”:

Над полята безкрайни сред есенен здрач
ето вятърът – злобен тръбач на Ноемврий –
над полята безкрайни –
вятър, вятър, –
който цял се разкъсва, отчаяно,
и с писъци тежки бий кули мъртвешки,
– вятър, вятър,
ноемврийският яростен вятър.

Попадението не е лошо. Но звукът “р” е наистина дотолкова хипнотизирал г. Милева, че не забелязва какъв нюанс дава повторението “Вятърът, вятърът”. Какво е щяла да загуби музиката, ако се запазеше оригиналът /който и ритмически допуща това/, т.е. да бъде – “ето вятърът”? И образно е стихотворението доста неиздържано. Тая “древна зима”, тия “хижи тъжовни, които мрат сред безпаметен шемет и страх” /Les vieux chaumes, a cropetons/ Autour de leurs clocheus d’eglise/ Sont ebranles sur leurs batons/, “щерни, в скръбта си висящи над бездни”, “стрехи гробовни” и пр… Струва ми се, ако не бе тая слабост към общи поетизации, страшно силният стих

L’avez-vouz vu, cette nuit-la
Quand il /le vent/ jeta la lune a bas,
Et que, n’en pouvent plus,
Tous les villages vermoulus
Criaient, comme des betes
Sous la tempete? –

“Видяхте ли го /вятъра/ тая нощ, когато свали луната долу и не можейки вече – всички прогнили села пискаха като зверове в бурята” – не щеше да бъде преведен с такива изтрити сантиментални фантазии:

Не сте ли видяли вий вятъра,
вятър на плач и печали,
който брули умрели гори и села, –
не сте ли видяли
как хвърля той бесен луната в мъгла,
в пропасти бранни на бурни печали?

Ритмически и звуково “Вятърът” обаче е даден. И това е достатъчно: ако са постигнати едно или две – не и трите внушения на оригинала.
Така, струва ми се, трябва да се преценява един стихотворен превод: по общото внушение, което дава. Това не е проза…
Ако се задирва за думата, бих могъл да направя нищо и никакво например втория “Бунт” /”Широкият път подобно водоврът”/: несъответствия, несъобразности – колкото щете. Можете да почнете от първата дума: la rue не е “път”, защото пътят води нейде из полето, а Верхарновата улица, истински водоврът от стъпки, гърбове и ръце. Но макар цялото да не е в подробностите, искам да посоча някои подробности, които имат по-общо значение. Нетърпими са в един превод от Верхарна тия нашенски “преко”, “кръз”, “дън”, “пряпорци” и пр. /”преко кръз ужас и пряпорци гордо”, “блясъци светят до дън-дълбините му чак”/. Досадни са и предлозите и междуметията, към помощта на които преводачът прибягва, за да си уйдурдиса стихът: “там сред вечерний мрак”, могъщата ярост е тъй буйно горяща /с “тъй” е по-малко буйна/ и пр. Но най-мъчно е било да се внуши нещо от страшната сила на Верхарновите ударни /така бих искал да ги нарека/ рими, които те блъскат една след друга в земята или те оплитат като с въже:

Le sol semble trembler,
Et l’espace bruler,
Et la fumee et ses fureurs s e c h e v e l e r e t s’e n v o l e r
Et b a l a y e r les grandes cieux froids.

Какво може да се почувства от тая дяволска ритмика в тия български думици:

Светът се цял разтресе –
и в пламъци просторът цял се мята,
и дим и ужас нейде в небесата
разчорлен се издигна и понесе.

По никакъв начин при тая постройка на стиха не може да има цезура някаква, каквато г. Гео Милев дава да се чувства в стиха:

При старий градски дом, / де кметовете златни
смиряваха града / и клетвите му ядни.

Като подробности, които имат по-общо значение, бих могъл да посоча на думи и образи – не несъответствени на оригинала /кой може да иска да бъде следван той и в думите/ – но неприемливи в един Верхарнов стих: “Яростта рипна”; “с медни блестящи гърди, уморени, вече войници, стражари” /как пък нареди нашенските стражари до французките кирасири? – Види се, за да ги накара да се “отдръпват плахо”… това трябва да значи chargent mollassement le peuple enorme. Преводачът си е позволил, както и на някои други места, да стане автор/; “блян скрит в тъмнините”; “очите оплакваха” /вместо молеха/ и пр.
Все пак вторият “Бунт” не е толкоз лош, колкото може да се стори, както го предавам. Само по е слаб от първият. Като всеки втори бунт.
Но слабо е “Човечеството”. Още в началото това “о” скандира някаква безволност, която е наложила отпечатъка си и върху образите: римите са женски, а образите разводнени, обезпредметени. Les soirs crucifies sur l’horizon – “О вечери, разпяти пред морни кръгозори” /вм. вечерите, разпънати на хоризонта/. Тия кръгозори, умори, морни, святи – ще помислиш: някое стихотворение от Метерлинка или Верлена…
Да продължа?
Бих могъл.
Но целта ми не е – да отегчавам читателя. Целта ми е – да го накарам да прочете тия 16 поеми: ще почувства Верхарна.

Бележки

16 поеми от Верхарн, превел Гео Милев – сп. “Златорог”, г. ІV, 1923, кн. 10.
Когато Гео Милев след завръщането си от Берлин /1919 г./ аспирира да стане режисьор в Народния театър, освен на директора Б. Ангелов, той разчита и на приятелските чувства на други двама членове на художествения съвет към театъра: Б. Пенев и Вл. Василев /вж. писмо 92 в “Литературен архив Гео Милев”, с. 335/. Обаче нито единият, нито другият са го подкрепили сериозно. Това ще да е засегнао Гео Милев. Към сп. “Златорог” и неговият редактор Вл. Василев той още през периода “Везни”, но особено в сп. “Пламък” се изказва рязко отрицателно. Тези настроения ще да са били известни на Вл. Василев. И въпреки това той публикува положителния си отзив за преводите от Верхарн. Преди години бях запитал Н. Лилиев, близък сътрудник на “Златорог” и на Вл. Василев, как да си обясним този “критически жест” от страна на Вл. Василев. Според него причината била в желанието му Гео Милев да бъде привлечен за сътрудник на сп. “Златорог”. Гео Милев не се е поддал на уловката и остана непримирим принципиален борец срещу идейната и естетическата линия на това списание.