ВАСИЛ ПУНДЕВ

“ПОЛ ВЕРЛЕН” – ИЗБРАНИ СТИХОТВОРЕНИЯ

В малък предговор преводачът изразява своя възторг от Верлен и сочи неговото важно значение за развитието на европейската поезия от края на ХІХ в. Преводачът говори с голямо увлечение и преувеличение за Верлен така, както се говореше за него в началото на тоя век, когато тържествуващият симболизъм беше издигнал с любов и почит името на тоя свой предходник наред с най-големите имена в новата литература. Днес отношението към Верлен, струва ми се, е значително и справедливо коригирано и би могло да се очаква, че тази корекция ще се внесе у нас тъкмо от Гео Милев, застъпника на най-новите течения в литературата, който твърде често има добър усет за тях. Но за твърде популярния и у нас Верлен той е останал със стари впечатления, така затвърдени в него, че дори собствените му преводи не са могли да му внушат по-правилна, по-днешна оценка над Верленовата поезия. Никой не ще откаже, че тя е интимна и хубава, че е имала голямо значение за симболистите не само във Франция, но никой не ще откаже също, че разговорите на бедния Лелиан с бога са плитки, дори плоски, че изобщо тая задушевна поезия не крие дълбочината на богата, неразгатваема личност. Всеки знае и обича Верлен, нищо непостижимо и не наше няма у него, защото му пилсва духът и тайната на големите поети.
В превода на Гео Милев Верленовите песни са изгубили доста от своята хубост главно поради техните характерни формални особености. Трудно е да се превежда един поет, който е издигнал музиката над всичко друго в поезията. Мъчно може да се настрои по верленовски българският тежичък стих и да се догонват меките ефекти на отсенките, с разнообразието на които майстроски си служи Верлен. Добри като български език и стих, преводите на Гео Милев са далеч от оригинала понякога във всяко отношение: техника, поетически средства, значение на изразите и образите. Пример за такова отдалечаване е кръстеното от преводача стихотворение “Дъжд” /у Верлен то и много други, на които приводачът е дал имена, са без заглавия/ – известната песен с мото от Рембо: “Il pleut doucement sur la ville”. Сравнението само на първата строфа от оригинала и превода посочва характерните отклонения, които Гео Милев е допуснал в книжката –

Il pleut dans mon coeur
Comme il pleut sur la ville,
Quelle est cette langueur
Qui penetre mon coeur?

Преведено:

Сълзи обливат сърцето,
плаче дъждът над града;
боже, но мъката, дето
разкъсва сърцето!

Броят на сричките в стиха е увеличен, в оригинала строфата е построена извънредно звучно върху нежно и болезнено ьо, асонансувано и в средата на втория и третия стих, а в превода само римите дават бледната музика на строфата, при това с едно твърдо, отворено о; несполучена е и тъмната алитерация, сълзи – сърцето, в първия стих, която по съгласни и гласни е неподходна за настроението в строфата. В ритмично отношение последната е също несполучена. Оригиналът сменява ямбични с анапестични стъпки, а преводът реди подвижен дактил, който при краткостта на стиха ускорява ритъма, когато в оригинала той има тенденцията все повече да се забавя. Ритъмът в превода е нарушен и с това, че в третия и четвъртия стих е допуснато пренасяне на изречението /enjambement/. Бистрият израз на цялата Верленова строфа е замъглен в превода от разделянето на строфата в две несвързани изречения и лишно призоваване на бога. Подобни грешки са направени в превода на втората строфа, а последните две са преведени във всяко отношение лошо, безсмислено:

Сълзи обливат – защо ли?
клето сърце що ридай,
що! Ни беди, ни неволи?
тази болка – защо ли?
Болка горчива без край,
болка горчива, без край,
болка – защо, за кого ли?
– Ала сърцето я знай,
пълно с болка без край.

Както в тая песен, така и в още по-известната, кръстена от преводача “есенна” /Les sanglots longs/, той не е успял да се приближи до стиха и стила на Верлен. Тук най-вече изпъква значението на музиката у Верленовите песни. Вместо бавното носово о, придружено от звука л, които внушават есенно настроение със звуците на първата строфа, преводачът строи музиката на строфата върху тясно, затворено е, а отгоре на това си е послужил и с една куцаща састъвна рима с русизъм в нея /сърцето ми – неведоми/. Не е запазено музикалното единство на песента. Тя има в първата строфа носово о, във втората – носово а, в третата – също. Гео Милев е пропуснал тази тъй важна особеност. Той обеднява звучността и в другите строфи, служи си с лоши съставни рими /спомени – бездомни и; вятър ме – мятаме; кръговрати той – мъртвия/, а накрай измисля и един “яростен вой” на вятъра, който убива цялото настроение от “дългите ридания на нежните цигулки”.
Верлен обича простата и звучна строфа, която без пренасяния затваря едно изречение в себе си, а преводачът често удължава стиха или го стяга, понякога и с изхвърляне на глагола, във форма, непривична на леко отпуснатия и разнежен стих на Верлен. Той обича повторенията, които втория път увеличават и видоизменят израза с прибавката на едно или повече прилагателни /au clair de lune – au calme clair de lune triste et beau; les jets d’aeu – les grands jets d’eau и др./, а това характерно у Верлен поетическо средство е изгубено в превода /ср. “Лунна светлина”, с. 18, отдето са взети тия примери/. В своето “поетическо изкуство” Верлен съветва: “Prends l’eloquence et tards lui son cou!” А Гео Милев запълня празнини в стиха с реторични изрази: “нетърпеливи копнежи”, “блаженство без край”, “сърце ми плахо трепна в болки зли”, “шепот чаровен, тъй щедър и тъй волен” и др.
Може би ще се видят тези сравнения твърде придирчиви и напълно обезценяващи превода на Гео Милев. Но въпреки посочените недостатъци той дава на нашия четец една хубава Верленова книжка. Ако аз се спрях по-подробно на някои неточности в превода, направих това не за да изобличавам преводача, а по-скоро да покажа колко трудно е да се превеждат поети като Верлен и какви мъчнотии изобщо трябва да бъдат преодолени от един художествен превод в стихове.

Бележки

Пол Верлен – Избрани стихотворения. Превод на Гео Милев, книгоизд. “Везни”, Ст. Загора, 1922. – в. “Слово”, бр. 73 от 10.VІІ.1922 г.