ВАСИЛ ПУНДЕВ

ГЕО МИЛЕВ

Първата книга стихове на Гео Милев “Жестокият пръстен” донесе изненада и разочарования. Тя беше един словесен бунт, патетичен като манифест и празен като поезия. Стиховете в тая сбирка бяха дръзка лирическа илюстрация, цитат към своеобразната поетика на Гео Милев, съчетана от тенденциите и теорията на експресионизма. Между стиховете имаше някои добри, не особено обещаващи изключения, в които очевидно не лежеше амбицията на книгата, която искаше да даде внушенията на фрагмента, освободен от всякакви връзки на художественото единство. Тук беше, разбира се, самоизмамата на автора. Без самоограничения, без техника, форма и стил стиховете му не можеха да бъдат стихотворения, нито стихотворните групи – лирика. Приети искрено, тия разхвърляни стихове откриваха един психологически реализъм, който така много ужасяваше теоретичната мисъл на Гео Милев. Фрагментът води до безотговорен субективизъм, до психически бърканици – странни и банални, умишлени или искрени, – до фантасмагории, приказни пътувания в Китай и невероятни асоциации, които не можеха да бъдат възведени до сферата на поезията въпреки всички усилия на разнебитения стих и истеричните препинателни знаци. Гео Милев опита “цял да се разкаже”, да постави четеца пред “всичките си нерви, всички гънки на жадния си мозък”, а от това се получи нещо не особено интересно и нехудожествено. Както в крайностите на немския експресионизъм и във френските сюрреалисти.
Втората книга на Гео Милев – “Иконите спят” – се освобождава от някои важни грешки на миналото. Ако от “Жестокият пръстен” можеше да се получи впечатлението, че това са стихове под изключително чуждо влияние, плод на бездарно и начетено усилие за нова поезия у нас, стиховете във втората сбирка говорят за лирическа дарба у смелия автор. Фрагментът се е преобразил, мотивът създава лирическа цялост и на места почти налага стил и композиция. Гео Милев е избрал за свободни лирически вариации пет наистина хубави мотива от народните песни, в които вариации е вляно проникване и национално чувство. При тях не можем да не си спомним простите перифразирания на народни песни у някои наши поети, у които интересът към образите и мотивите беше книжен и не даде художествени резултати в своето явно, наивно и неискрено приспособяване към похватите на народния певец. От него Гео Милев взима само мотива. Прочувстваното му развитие е оригинално – изразено в пламенни образи и силни чувствени движения или в стихнал лиризъм, наситен с настроение и скрита мъка. Стихът диша темперамент, вътрешен живот, смели пориви на въображението; слага се и за душата, която му се доверява вече поради съдържателния и поетичен мотив. Размахът на страстта, пиянството на любовната жажда, запалена от змея любовник, намира думи с особена сила на внушение –

Притисни ме с безумни, свирепи ръце
до своята люспеста гръд от червени звезди,
до своето зверско сърце,
мокро от морава кръв:
вземи, изгори ме с пламтящата стръв
на своите целувки –
грабни ме оттук ти,
отлети,
отнеси ме
далече, далече, далече
зад гори, планини, стръмни бездни и гробища:
в свойто царство без име
– о, сън! о, чудовище!
дето няма ни ден, ни години, ни утро, ни вечер:
Там!

Четвъртата вариация /”Гроб”/, също добре сполучена по настроение и замисъл, завършва с хубавата картина на едно здрачно спокойствие, погребващо наистина тежки тегоби –

Там моя гроб ме чака в мрак потаен
– ни плачуща върба, ни кипарис –
и в плочата надгробна ще вдълбая
сам свойто име: горка летопис
на любовта ми…
Сляп виси безкрая,
мълчи дълбоко там безцветна низ.
Мре кървав месец – сетня четвъртина –
сред камък, лишей, кости и пустиня.

Най-интересна е могла да бъде, струва ми се, последната вариация /”Край”/ на мотив от народната песен “Стъпил Добри на бял мермер камък”. За съжаление внушенията тук идат повече от самата песен, а не от развитието на мотива, което е замъглено и фрагментарно. Неоспоримо е може би едно – че Гео Милев и тук е почувствал простите загатнати симболи на народния певец и е схванал чудната многостранност на поетическото съдържание в песента.
Вариациите на Гео Милев в тяхното свободно отношение към взетите мотиви, развити с нови психически съдържания и лирически средства, отбулват и нова хубост в народната песен, будят нейната скрита жизненост. В стиховете на “Иконите спят” има живот, размах, смелост и това ги отделя сред днешната ни лирика, в която Гео Милев беше един бунтуващ се даровит младеж.

Бележки

Гео Милев – в. “Литературни новини”, 1929, бр. 37. Статията е включена и в книгата на В. Пундев “Днешната българска лирика”, София, 1929.