БОЖАН АНГЕЛОВ

КРИТИЧЕСКИ БЕЛЕЖНИК

Почти едновременно Гео Милев пуща на свят три малки, но интересни книги. При това изящно издадени, в корици, чиито багри и орнаменти са дадени като знакове на духа. Интересни наричам тия книги, без да ги смятам по мой вкус напълно добри, интересни, защото в тях се изказва по свой, оригинален начин една особена мисъл, интересни за това, че можем отчаст да си посрещнем думата с един своеобразен индивидуалитет, да получим нещо от него, да изживеем под негов подтик и внушение нещо свое.
Наистина приказката на Гео Милев не е проста, ясна приказка на човек, който мисли разбрано, предметно, наивно, и затова разговорът с него по темите, които развива в своите книги, се спъва често от големи логически мъчнотии. Има места и изрази, които логическата мисъл не може да преодолее, а някои не се долавят и с чувство, като символистически хармонизации на идеите. Неговата мисъл се движи по чудни, чудати и чудовищни криволици, въображението му прави смели, капризни скокове. Линиите на тези еволюции и скокове са логически неизмерими и неопределими. Това може да не е голяма беда за един поет, който не дава счупен бан за логиката и разума, но работата е, че някои от тия чудни, чудати и чудовищни еволюции и скокове не могат да се почувстват и схванат във всичката им пълнота като хармонични симболи на идеите, които вълнуват автора.
Една от книгите, малка сбирка от пет лирически стихотворения, вариации върху мотиви от пет много популярни народни песни, носи чудатия наслов Иконите спят. Образът е взет от песента Стон – вариация на “Черней, горо, черней, сестро”. Но той, в тази самата песен, от която е произлязъл, в процеса на чието развитие се е родил, е твърде смътен, непонятен, симболически, безплоден. Толкова повече като общ наслов на сбирката… Гео Милев не пръв път използва народни песни за свои художествени задачи. Само че това той прави по начин, съвсем различен от този на нашите други поети – Хр. Ботев, Ив. Вазов, К. Христов, Тр. Кунев, Пенчо Славейков, П. Тодоров и др., – които са посягали на такава задача. Но Ив. Вазов, К. Христов, Тр. Кунев не са отишли по-далеч от прости хармонизации на народните мотиви; само Хр. Ботев /Хайдути, Жив е той, жив е/, Пенчо Славейков и П. Ю. Тодоров, най-вече първите двама, са дали големи художествени постижения като вариации на народни мотиви. Епиталамии, Коледари, Псалом на поета, Хайдути и Жив е той са майсторски дела от най-чиста и висока проба, които ще останат завинаги във фонда на българските литературни ценности. Гео Милев ни дава в предметната сбирка пет вариации на народни песни: Змей, респ. “Жениш ме, мамо, гониш ме”, Стон, респ. “Черней, горо, черней, сестро”, Кръст, респ. “Откога си, момне ле, калугерица”, Гроб – респ. стиховете:

Там гробо ке си направам,
името ке си напишам
и моите тежки тегоби –

и Край, респ. “Стъпил Добри”. Тия вариации са интересни, занимателни и до известна степен ценни, защото са оригинални, своеобразни и твърде смели. По-смели от всичко, което е било правено у нас в тази посока и от този вид. И тъкмо голямата смелост в тази посока без потребната степен художествено постигане определя тяхната цена само като интересни опити. Петте стихотворения са и пет вариации на любовен мотив, и то в тясна вътрешна връзка помежду си, та всяка от тях представя един особен момент във все по-напрегнатото развитие на тая страст, което естествено се завършва трагично. Заглавията на стихотворенията подсещат за това: Змей, Стон, Кръст, Гроб, Край. Гео Милев, както изтъкнах, не пресъздава просто наивните идеи и тяхното развитие в известни сюжети, а взима известни образи и мотиви от тях, анализира ги и създава от тях символически средства за израз на своеобразните изключителни и дълбоки конвулсии на една модерна страст. Тази страст се изживява в образи от този вид: “Летим /през огън и звезди/, зелени въртопи и змии, /настръхнали копия, /по невидими пътеки”. Несполуката и – трагична – е дадена чрез черните радиругни на двата образа от “Стъпил Добри” – манастир над главата и чешма над сърцето: “Там, дето падне моята глава – /безумна от напразни увещания, – /копнежи, жалби и слова – /сградете/ там манастир: /с напевно стенещи камбани/ и честний кръст/ над златни сводове, възпален с ярък плам: /и там /с непрестанна ревност и смущение се вий молете/ за моята душа”.
Дисхармоничните идеи и чувства, конвулсиите на страстта се предават чрез капризно волен стих, с много ритмически паузи, както ги показват графическите фигури на стиховете. Музикалната хармония не само не е търсена, но е даже избягвана: тя е много сладчава, тя не се сгажда с поезията на горчивините и конвулсиите на силната страст.
В черни корици е обвита малката Панихида за поета П. К. Яворов, издадена в 200 екземпляра, както е забелязано вътре на едната корица Гео Милев прави опит да си послужи с формите на старата християнска химнография за целите на “помен и прославяне на поета при вестта за неговата смърт в 1914 г.”. Идеята е оригинална и изпълнението и има своеобразна “прелест на ново вино у стар мех”. Религиозното настроение и тонът на помена “О Бозе” са дадени вярно и в някои песни могат да се почувстват тонове и идеи, характерни за природата и духа на Яворов. Хорът на прадедите го възвеличава като певец, който в кръвта си е криел бремето на горчивините, теготите и скърбите, които те през векове са изживели. “Славата”, която завършва помена, е изпяна с високо благоговение и широк полет на мисълта, в които са изнесени доста характерни, пластични идеи, които ни пренасят в мира на безконечността и чудатостите, които я населяват.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Напоследък глупостта и безвкусието, които спекулацията с нуждата, слабостите, пороците и амбициите на разни писачи, турени на работа за сметка на обществени средства, е обезславила много един вид книги, които са бисерите на литературата – антологиите, т.е. отборът на цветовете в литературата. При това положение само смислени и с вкус съставени книги от този род ще могат да възстановят антологията в нейното историческо значение и художествени обаяния. Антология на желтата роза от Гео Милев /София, 1922/ има всичкото право да бъде зачетена като дело от този род. Чрез нея много цветя от лириката на злочестата любов из общочовешката литература са внесени в бедната градина на българската литература, без да им е отнето много от дъха и блясъка, в които са вирели на родната своя почва. Българската литература обаче в лицето на Пенчо Славейков, представен само с песента Гроб, е твърде онеправдана. Няколко песни на тази тема от него, напр.: Ни лъх не дъхва над полени, Вървиме ний самотни на светът и др., могат да се мерят с най-хубавите бисери от общочовешката литература, представени тук, биха били бляскави украшения на книгата. Впрочем и Вазов би могъл да даде за тази антология колкото Т. Траянов, Ем. Димитров, Д. Бояджиев и др. Трябва само малко повече чувство за мярка…

Бележки

Критически бележник – сп. “Демократия”, г. ІІІ, 1923, кн. 7.
Когато пише своите “Критически бележки”, Б. Ангелов е вече известен и утвърден критик с традиционни реалистични възгледи за изкуството. Въпреки това той проявява толерантност спрямо модернистичните увлечения на Гео Милев и се отнася благосклонно към младия творец. Като директор на Народния театър той му дава възможност да покаже способностите си на режисьор с постановката на “Мъртвешки танц” от А. Стриндберг. По един или друг повод критикът се е изказвал за творческите прояви на Гео Милев и все критично, но с добро чувство. По повод превода му на “Хамлет” от Шекспир неговият приятел Н. Лилиев му пише в писмо: “Не съм видял първата книжка на библиотека “Везни”, но чух вече да се говори, че на Хамлета бил даден “модерен дух”. И това било ценното на превода. Тъй казал и г. Божан Ангелов” /”Литературен архив Гео Милев”, с. 403/. Б. Ангелов се отзовава за него и в печата. Освен включените в настоящия сборник два отзива, публикувани в сп. “Демократия”, Б. Ангелов отделя място на Гео Милев и в голямата си обзорна статия “Нашето литературно движение през 1921 г.”, поместена в “Общ годишник за България” /1922/. В първата част на статията се разглежда поезията и по-конкретно стихосбирките “Български балади” от Т. Траянов, “Светлини в леса” от М. Вечеров, “Рицарски замък” от Хр. Ясенов, “Вечери. Станси”, цикъл от Н. Лилиев, “В страната на белите лилии” от Н. В. Ракитин, “Стихове и песни” от Ем. Попдимитров, “Прокълнати поети”, преводи от Г. Михайлов, и др. На “Жестокият пръстен” от Гео Милев също е отделено съответно място. След като характеризира “Рицарски замък” на Хр. Ясенов, Б. Ангелов продължава:
“Не е далеч от него /Хр. Ясенов – Г. Мар./ ГЕО МИЛЕВ. Има нещо общо в студенината, суровостта и жестокостта на вдъхновението у двамата. Но само толкова. Лириката на Гео Милев, представена в стихосбирката му “Жестокият пръстен” /1920/, е редица от дръзки опити да се проникне в най-тъзните и отстранени кътове на човешката душа. В нашата литература те нямат равни на себе си и по дързост на замисъла и изработка. Това засега е най-голямото им достойнство. Рядкостни, изключителни са чувствата, чудати са замислите, и според това – рядкостни, чудати, необикновени са образите и обратите, чраз които те са изразени. Почерпани са тия образи най-често из тъмните развалини на старината, на тъмното загадъчно царство на средновековната легенда, из приказките, из далечните, екзотичните страни. Върхът на тази смелост са копнежите и остървението на автора да проникне отвъд жестоката стена на действителността, да се освободи от “жестокия пръстен” на мисълта, та върху крилата на халюцинациите, сънищата, бляновете да надзърне над тази стена и да се намери в тъмотата на сенките и призраците отвъд нея. Атмосферата на тая поезия се образува от най-големи крайности: тихи хармонии и резки дисхармонии, черен мрак и ярка светлина, мраз и пламъци, лед и огън, ужас и блаженство, наслада и болка. На тия чувства и схващания отговаря и любимата форма на поезията му – баладата. Неговата поезия може да се опита добре в следната проба:

Луната, старата змия съблича –
Дълбоко в черни лесове, зелената
си кожа.”

Нататък Б. Ангелов цитира цялата балада.
Същият критик пише за Гео Милев и във в. “Синият понеделник”, бр. 3 от 1923 г.