музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


Ружа Маринска

Още двама
от съзвездието Гео Милев

Изследванията върху делото на Гео Милев през последните десетина години съществено се обогатиха с една тема, оставала досега периферна – Гео Милев и изобразителното изкуство1. От една страна, предмет на анализ станаха многобройните рисунки на поета, в това число експресивните образи, отнасящи се към последните години на живота му, които са съзвучни на неговата поезия. От друга, вниманието беше насочено към кръга художници – сътрудници – единомишленици, общували с Гео и участвали в изданията на “Везни” и “Пламък”. Така в научно обращение не просто влезе един значителен фактологичен материал. Обществено се наложи цяла една проблематика, свързана с пика на българския модернизъм, преживян за кратко у нас в първата половина на 20-те години на миналия век. Именно изваждането “на светло” от забравата и неизвестността на редица фигури от обкръжението на Гео Милев направи възможно действителното осмисляне на модернистичните процеси у нас. Достатъчно е да споменем имената на Иван Бояджиев, Мирчо Качулев, Макс Мецгер, Петър Дачев, младия Цанко Лавренов.
Предлаганата тук тема продължава набелязаната вече линия на проучване с привличането на още две имена, доказано контактували с Гео и пренесли посвещението си на модерното изкуство през целия си живот, макар и прекаран в голяма част далеч от родината. Така орбитите, по които кръжат Геовите внушения, се разширяват и наистина стават част от световното художествено пространство.
Имената на Георги Велчев (1891–1955) и Николай Абрашев (1897–1977) не срещаме в изданията на поета, нито в неговата кореспонденция и архив. Въпреки това си позволявам да ги привлека тук и да разширя с тях кръга на онези, които по вътрешна предразположеност, по дух и съдба са били сродни на големия поет и гражданин. Убедена съм, че тяхното кратко лично докосване до Гео Милев не е било случайност.

Ще започна с Георги Велчев. Авторът на единствената засега монография за художника Вичо Иванов споменава, че в наследството му има скица на поета Гео Милев. За съжаление не я открих в колекцията на къща музей “Георги Велчев” във Варна. Това не ми дава, разбира се, основание да се усъмнявам в самия факт и да губя надежда един ден тя да излезе на бял свят. Още повече че биографичните координати посочват и конкретната възможност за запознаване на Георги Велчев с Гео Милев и последвало изпълнение на портретната рисунка. Това най-вероятно е могло да се случи през лятото на 1919 година – изключително важна, възлова за дейността на Гео. Той е замислил издаването на сп. “Везни” (1919–1922). Трескаво следи всички прояви на младото, новаторски ориентирано поколение в българското изкуство. Пише статия за дипломниците Николай Райнов и Васил Захариев, завършили след прекъсване поради войните академичното си образование през юни 1919 г. На тези защити задължително е присъствал и Георги Велчев, който като двамата си колеги се завръща от фронта, за да продължи следването си и се дипломира през следващата 1920 година.
Това, че той е реален съмишленик на Гео, се вижда поне от две негови творби, щастливо съхранени в къща музей “Георги Велчев”, макар останали неизвестни дори за специалистите и едва неотдавна въведени в научно обращение2. Първата, записана в инвентарната книга като “Бойно скривалище”, е датирана 1917. Тя показва почерк, силно повлиян от постимпресионистичните тенденции, които на българска почва се оказват първи кълнове на модерното. Издържана в студена хармония, в чист цвят, построена на вибрации на синьо и зелено, тя безспорно говори, че Георги Велчев е намерил своя път и че той лежи встрани от академичните уроци. Този маниер бележи сходство с творчеството на други художници (Сирак Скитник например). По-късно в същата стилистика и в същата любима гвашова техника той ще рисува поетичните си импресии от парижките паркове.
По-голям интерес в контекста на нашата тема представлява портретната скица на младеж, датираща от този ранен български период на художника. Идентифицирането на модела с конкретно лице е проблематично въпреки някои прилики, които водят към образа на Чавдар Мутафов. Но по-важно е, че това е тип на тогавашен интелектуалец именно от средите, към които се обръща Гео и за които той е репрезентативна фигура. Тази порода млади българи, на която съдбата е отредила ярък, но трагично кратък излаз на художествената сцена в следвоенния период, дори физически си приличат. Съсредоточеност и духовна устременост, темперамент и отдаденост на идеала слагат отпечатък върху облика им. Такъв е образът от портретната скица на Велчев. Щрихът е нервен и отривист. Психическият живот – изведен на преден план. В такъв ключ навярно е бил третиран и самият Гео Милев.
Не мога да се сдържа да не отбележа още един щрих, събиращ двамата Георгевци. Става дума за семейната среда. За Милю Касабов, бащата на Гео, е писано и се знае много. Подобна е фигурата на Атанас Велчев, бащата на художника. Потомък на участници в “Заверата” на Георги Мамарчев, след Освобождението той се преселва от Жеравна във Варна и основава първата в крайморския град книжарница. Той е просветител. Неговата книжарница, за която старите варненци си спомнят до днес, има и издателска дейност. Колекционерите познават серията пощенски картички с изгледи от Варна със знака на Велчевата книжарница. Не е чудно, че от малък Георги Велчев расте буден, отворен към света.
Веднага след дипломирането си Велчев заминава за Европа. Първата спирка е Париж. През 1922 г. вече е в Германия – Мюнхен, Бремен. И Ворпсведе. Благодарение на една щастлива находка във Варненския държавен архив знаем, че тук той пристига в късната есен на 1923 година. Поканен е от самия Хайнрих Фогелер, един от основателите на художническото братство от Ворпсведе в края на XIX век. Днес значението на това общество е оценено по достойнство и включено в европейския художествен процес. В художниците от Ворпсведе виждат група, подготвяща експресионизма, подобно на “Синия конник” и “Мост”. Георги Велчев ще рисува във Ворпсведе и един негов пейзаж по чудо ще достигне до нас. Това е българска следа в историята на знаменитата колония на художниците.
Изкушавам се да въведа още една тема, в която усещам пръста на съдбата и която над конкретните контакти сближава Гео и Георги Велчев. Думата ми е за Германия, за немската тема в живота на двамата. За Гео Милев именно Германия е страната, която заема особено място в духовния му живот. Той следва в Лайпциг и там добива самочувствие на “гражданин на света”. По-късно, изпратен на лечение в Берлин, влиза в кръга около Херварт Валден и неговото списание “Дер Щурм” и естествено намира себе си в търсенията на немските модернисти. Георги Велчев, чийто живот за съжаление ни е известен много по-малко, пребивава в Германия не като случаен гостенин. Автопортретите му от Мюнхен потвърждават неговото артистично битие в баварската столица. А макар и кратко, общуването му с Фогелер отваря бъдещи духовни пространства.
Самата фигура на Фогелер в немската художествена култура има своите паралели с тази на Валден. След преживяното през Първата световна война Фогелер се увлича от левите идеи и социалните експерименти в съветска Русия. През 20-те години той нееднократно посещава страната, а в 1931 г. окончателно емигрира. Дните му завършват през 1942-ра по време на евакуацията в Казахстан.
За Валден руската тема става водеща през 20-те години. През 1932 г. той взема съдбовното решение да емигрира в Русия. В 1941 година той е арестуван и умира в саратовския затвор. Така сходна се оказва съдбата на тези двамата, изиграли посредническата роля в общуването на Гео Милев и Георги Велчев с немската култура. Личности с голям художествен и обществен заряд, които стават жертва на социалните си утопии.
От Германия пътят на Георги Велчев води към Америка. Той остава тук седем години – до 1931-ва, когато икономическата криза го принуждава да напусне страната. Биографът му описва тези години като успешни. Урежда изложби в Ню Йорк, в Канада, на Хаваите. След завръщането си в родината Велчев продължава да работи, но се чувства отчужден и самотен, без възможност да реализира идеите на модернистичната си младост.

Сюжетът Николай Абрашев предлага свои допирни точки до темата Гео Милев и свои характеристики.
Десетилетия след смъртта на поета, в Ню Йорк, художникът и художественият педагог Николай Абрашев, който ръководи своя школа Abrasheff School of Art, се среща с една от сестрите на Гео Милев – Мария Владимирова. И за двамата задокеанската родина е останала завинаги далеч, но споменът за нея не е заглъхнал. В разговорите между двамата, чиято реконструкция е най-малкото рискована, една от сигурно присъстващите теми е бил Гео. За сестрата това е любимият брат, образец за подражание от детските години, чийто граждански подвиг го издига по-късно на пиедестал. За Абрашев това е другарят от младини, запалил и у него искрата на новото изкуство и новото мислене. В атмосферата на това общуване естествено идва предложението към художника да нарисува портрет на Гео. Какво събужда в душата на Абрашев подобно предизвикателство, е трудно да коментираме. Как художникът е осмислял в края на дните си своя път в изкуството – също не бих се наела да твърдя. Макар все още частично забулени в тайна, животът и творчеството на Николай Абрашев разкриват една последователна позиция, която ни кара да виждаме в него фигура, близка по духовна нагласа до Гео3.
Ще се позова на малкото сигурни сведения, с които разполагаме за биографията на художника. Роден е на 22 юли 1897 година в семейството на Стоян Абрашев, индустриалец и банкер от сливенски род. Почти връстник на старозагореца Гео Милев. Към 1919 година се отнася първият категоричен паралел в съдбите на двамата. След всичко преживяно на фронта и в Германия, преизпълнен с амбиции да действа за обновата на художествения живот у нас, Гео Милев започва да издава сп. “Везни”. Първата книжка излиза през септември. Същата есен на 1919 г., малко по-късно, през ноември (1. и 15.), излизат от печат двете книжки на “Земя”, двуседмично списание за изкуство и критика, чийто “стопанин и редактор” е Николай Абрашев, също – нека отбележим и това – неотдавна завърнал се от Германия. Поради краткия си живот сп. “Земя”, естествено, не може да съперничи – нито по историческа роля, нито по мащаб – с “Везни”. Но неслучайно днес то е оценено от специалистите. От далечна дистанция съзвучията в двете издания се прочитат отчетливо. Това се отнася преди всичко до авторите – литератори и художници, чиито имена определят програмата и на двете. Братята Николай и Стоян Райнови, Сирак Скитник, Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Иван Лазаров. Особено се налага присъствието на Николай Райнов (в двете му качества – на литератор и художник) и на Сирак Скитник, оставил именно на страниците на “Земя” един от първите си програмни текстове “Имаме ли художествена критика?”. За близките контакти между двамата издатели говори и фактът, че между получените в редакцията на “Земя” книги се споменава третата книжка на сп. “Везни”. А за това, че Абрашев пази спомена за младините и за българските си другари модернисти, свидетелства един отпечатък от “Маски” на Сирак Скитник, публикуван някога в “Земя”, пренесен с личния архив на художника след смъртта му в България. Значи през всичките години на скитания по света – Италия, Франция, Аржентина, Бразилия и САЩ, този образ е бил с него. Бих отбелязала специално културата в графичното оформление на сп. “Земя”, което явно дължим на издателя. И което отново ни подсказва възможността за диалог с издателя Гео Милев. Що се отнася до реалните им срещи – те са потвърдени, но не документирани. Освен ако не видим отзвука от тях във въпросния портрет на Гео.
През 1920 година Абрашев напуска България. Но целият му следващ път продължава да бъде обвързан със съдбата на новото изкуство. Той остава верен на идеята за модерното. В Париж през 20-те години той общува с представители на парижката школа. Косвено доказателство за това са техни творби в неговата колекция, с които е принуден да се раздели по-късно в Америка. В Бразилия под псевдонима Никола де Гаро той се налага като значителна фигура в кръга на модернистите. Още сме далеч от възможността да почувстваме и осмислим индивидуалната оригиналност на Николай Абрашев. Но интерес предизвиква фактът, че той не само спонтанно, като художник се проявява като модернист. Заслужава специално внимание неговата теория на изкуството. Известно е, че той изгражда своя система за пластически синтетизъм, която е в основата и на неговата преподавателска работа. Именно с всичко това той се вписва в огромния и многолик поток на интернационалния модернизъм от първата половина на ХХ век.
Сега нека се обърнем към портрета на Гео Милев, който за разлика от автора си извършва междуконтинентален тур и се завръща в България. През 1977 година заедно с още една творба от Абрашев той е показан на Втората международна изложба на реалистическата живопис в София. Днес се пази в колекцията на Художествената галерия – Стара Загора. Възприятията на този портрет и на създадения в него образ на поета са различни, достигащи до противоположност. Лично аз приемам този портрет. В него е възкресен един автентичен образ на български интелектуалец от началото на миналия век. В него има известна иреалност и отчужденост, подсилени от синята доминанта в колорита. Но тук нека си спомним за престижа на синьото в поетиката на модернизма. Любопитно е, че и в теорията на Абрашев синьото е цвят на вечното и духовното. И така, това е един рефлексивен образ. В отличие от повечето портрети на Гео Милев, които директно тръгват от известните фотографии, Абрашев мисли върху такова решение на образа, което да изяви преди всичко неговия духовен аристократизъм. Затова дори ако той ни смущава със своята затвореност и статичност, нека го приемем като виждане на един негов събрат, който в него и чрез него прехвърля мост към младежките години в родината, заредили го за цял живот с енергията на модернизма. Портрета на Гео Милев Абрашев рисува в средата на 70-те години. През 1977-а той си отива от този свят.
За да намерим действителното място на Абрашев в българското и световното изкуство, ще трябва да осмислим критично наличната информация и да се доберем до още документални сведения за неговия житейски и творчески път. За да представя този текст, аз използвах материали, любезно предоставени ми от г-н Христо Тепавичаров, български дипломат в САЩ през 60-те и 70-те години, на когото Националната художествена галерия дължи предаването на колекцията от творби на Николай Абрашев, неговата съпруга Лидия Морсон-Абрашева и неговия по-малък брат Иван Абрашев. Очаквам книгата на г-н Тепавичаров, която на базата на общуването му с художника и на съхранения архив ще пролее светлина върху този, оставащ все още енигматичен за българската публика, автор.

Литература

1 Маринска, Ружа. Гео Милев рисува, т. 2 в юбилейното издание по случай 100-годишнината от рождението на поета, С., 1995; Маринска, Ружа. Гео Милев и българският модернизъм в “Гео Милев. Пътят на свободата”, С., 2002; Маринска, Ружа. Списание “Везни” на Гео Милев и модерното изкуство във фототипното издание на “Везни”, С.,1999.
2 Маринска Р., Георги Велчев (1891–1955) и Райнер Мария Рилке (1875–1926) – коментар към един въображаем диалог, сп. “Проблеми на изкуството”, 2004, кн. 3. Текстът е прочетен първоначално в рамките на Августовските дни на изкуството във Варна, 2003.
3 Двама българи в Америка. Николай Абрашев и Иван Абрашев. Едно неочаквано откритие, С., 2004. Каталог на организираната в НХГ изложба с уредник Бистра Рангелова няколко месеца след прочитането на настоящия текст на научната конференция в Стара Загора. За съжаление в текста на каталога са допуснати грешки, между които особено драстична е споменатата като дата на смъртта на Николай Абрашев 1962 година.