музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


Проф. Джузепе дел Агата
(Италия, Пиза)

Италианските преводи
на поемата “Септември” от Гео Милев

Поемата “Септември” на Гео Милев е единодушно призната за един от редките бисери в поезията на българския исторически авангард. Тя се появява в книжка 7–8 на създаденото и редактирано от самия Милев списание “Пламък” и през същата година като самостоятелен текст. В условията на “белия терор” поемата става причина за арестуването и последвалото го на 14 май 1925 г. осъждане на поета на една година строг тъмничен затвор и глоба от 20 000 лева. На следващия ден Гео бива отведен в Дирекцията на полицията, за да бъде по-късно удушен от двама офицери в една от софийските казарми. За дълго време полицията го обявява за безследно изчезнал и едва на 24 януари 1954 г. тленните му останки са открити в общ гроб в Илиянци, в околностите на София, като са идентифицирани по необичайната деформация на очната кухина – следствие от раняването му на фронта по време на Първата световна война – и по стъкленото око.
На 9 юни 1923 г. организацията “Народен сговор” на Цанков, Греков и Кулев, която се отличава с корпоративистки и открито профашистки уклон, в съюзничество със свръхреакционния Военен съюз и под благосклонния поглед на младия цар Борис III извършва държавен преврат, който сваля от власт законното правителство на БЗНС, като убива неговия водач и идеолог Александър Стамболийски, министър-председател на еднопартийно земеделско правителство, което се радва на широко парламентарно мнозинство. През септември същата година избухва работнически и селски бунт, който бива потушен с кръвопролития: хиляди въстаници или предполагаеми такива са убити, част от тях без съд и присъда, прокаран е прословутият Закон за защита на държавата, на основание на който Милев е арестуван и съден, и това е началото на “белия терор”.
Конфискувана и забранена в родината си, поемата “Септември” бива преиздадена в Париж през 1927 г. и скоро се превръща в икона на международната антифашистка литература. От формална гледна точка поетическият облик на “Септември” дължи много на усилената преводаческа работа, която Милев извършва върху “болшевишките” текстове на Маяковски; Ламар си спомня с какъв ентусиазъм неговият колега и приятел Гео посреща новите стихове от Маяковски и по-специално “150 000 000”, поема, от която превежда обширни откъси1. “Футуристичен” и по-специално напомнящ за Маяковски отпечатък носят кратките и стъпаловидните стихове, поредицата от прилагателни и особено от съществителни, второстепенната роля на глаголите, пароксизмът на чувствата, честото прибягване до хиперболичен климакс и на места до ексцентрични, парасюрреалистични хрумвания. Не смятам, че ще сгреша много, ако спомена и някои препратки (директни или чрез Маяковски) към стиховете на Маринети, който въз основа на дейността си на кореспондент през първата Балканска война е създал прочутото Zang Tumb Tumb2. Не разполагам с точна информация за някакво евентуално влияние на италианските футуристи и в частност на Маринети върху поезията на Гео, но бих искал да припомня, че в библиотеката му е присъствала книгата на Маринети Les mots en libert‚e futuristes3. Освен това Валтер Андреани, един от преводачите на Милев, за когото ще говорим подробно по-нататък, си спомняше, че се е свързал с редакцията на “Пламък” за някакви преводи от италиански и че “е имал щастието” да се запознае лично със самия Гео и също с Людмил Стоянов, Ламар и други4. Крум Кюлявков разказва, че лично е чел “Септември” на Маяковски, който останал възхитен и изразил намерение да преведе поемата на руски5.
От гледна точка на идеологическото съдържание значителна част от праволинейната “марксистка” критика, склонна да вижда в еволюирането на Милев от символизма през експресионизма до революционните поеми един непрестанен възход от декадентство към реализъм, изразява значителни резерви по отношение на по-специфично политическото съдържание на “Септември”. В една добронамерена и внимателна рецензия на “Септември” със заглавие “Лебедовата песен на един поет” Георги Бакалов първо сравнява описанието на сляпо и отчаяно разбунтувалите се маси с числената ограниченост на “Дванайсетте” на Блок (произведение, което Гео наскоро е превел), след което сякаш оправдава с младостта и интелигентската психика на Милев, неговата пълна отдалеченост и неинформираност относно “пролетарската дисциплинираност, планомерност, целесъзнателност” и осъжда като излишен спад в стила финалните стихове, съдържащи детронирането на Бога, впрочем задължително следствие от разобличаването на измамата, извършена спрямо онова смутно религиозно чувство, което Гео е приписал на примитивните и експлоатирани маси6. По същия начин и Георги Цанев в своя хубав и небезучастен предговор към едно следвоенно издание на “Избрани произведения”7 от поета подчертава факта, че Милев разглежда Септемврийското въстание като диво и спонтанно изригване на вековната омраза на подчинените и експлоатирани слоеве към експлоататорите, със смътната и анархистична цел за всеобщо отмъщение, като подчертава също, че Милев съвсем не споменава за водещата организаторска роля на работническата партия и на конкретните є стратегически цели. С това Цанев обяснява силното присъствие на фолклорно-религиозни мотиви (“свещеното дело”, “С нами Бог!”, призивите към Бога в началото и гневното отричане на различните божества впоследствие, които кулминират на финала с трикратното “Долу Бог!”), мотиви, които съм по-склонен да припиша на влиянието на Маяковски в рамките на една обединяваща ги типична чувствителност от началото на XX век. Единственият “герой”, който се откроява като фигура със своя индивидуалност на фона на безличното въстание и поражение на народа-маса, е на всичко отгоре свещеник, поп Андрей – разбира се, “червен” поп, но все пак религиозно лице, а не работнически вожд. Цанев уточнява, че поп Андрей наистина е бил конкретна историческа личност, но със сигурност не може да бъде смятан за типичен герой от въстанието: Милев явно е бил привлечен от образа му заради неговата “романтична”, напомняща оксиморон уникална същност на “свещеник-революционер”8.
Абсолютно уникален случай в панорамата на иначе многото и често отлични преводи на “Септември” на различни езици е наличието на цели шест различни превода на италиански. По въпроса за италианския превод на българска поезия бих искал да цитирам тук един обобщен възглед на експерт като Николай Дончев:
“Италианските преводачи на българските поети не са поети, но, общо взето, те са се справили добре с трудната и отговорна задача, каквато представлява един стихотворен превод. Откъм фактическата страна на тези преводи не могат да се правят сериозни възражения, те са точни, покриват логически оригинала. Същественото, което липсва в тях, като се изключат и някои спорадични нарушения на ритъма, е отсъствието на римата. Никой от италианските преводачи (може би тук-там с някои малки изключения, на Енрико Дамиани например) не римува. Римата наистина определя музикалността на стиха, но тя води често пъти до чувствителни отдалечавания от оригинала и до опити за претворяване. Което понякога снижава вътрешната стойност на оригинала.”9
Пет от тези преводи са публикувани (Дамиани, 1950, Де Микели–Пампури–Андреани, 1960, Андреани, 1972), един е под печат (Пампури, 2004), шестият (Ценова) може да се прочете на интернет адрес www.bulgaria-italia.com.
Преводът на Енрико Дамиани е поместен в неговата Antologia della poesia bulgara contemporanea10. От дванайсетте части, които съставят оригиналната поема, Дамиани превежда № 3 (с пропуски), № 4, № 5 (с пропуски), № 8 (с пропуски), № 10, № 11 (с пропуски) и само последните 17 стиха от № 12, като така “отрязва” цели 86 стиха, които впрочем представляват идейният връх на поемата с нападението на небето (още едно позоваване на Маяковски) и желаното пророческо преместване на рая на земята. Мнението на Дончев се потвърждава: вярно е, че Дамиани е единственият италиански преводач, който се опитва да запази някои рими, но е също толкова неоспоримо, че това води до “чувствително отдалечаване от оригинала”. В потвърждение на недостатъчната адекватност на версията на Дамиани бих посочил примери като:

pi`u pezzente d’un pezzente по-нищ и от просяк

където безпричинното повтаряне на “pezzente” служи само за да осигури римата със “senza mente”, също no-скоро пресилен израз. Същото е и при:

Vermiglio О месец на кръв!
mese di sangue, mese di passione, на подем
mese di sangue, mese di scompiglio; и погром!

където “vermiglio”, произволно извлечено от “кръв”, осигурява римата със “scompiglio”, което впрочем е твърде отдалечено от семантичното поле на “погром”. Или пък при:

sotto miseri tetti, под нисък сайвант
fra grida disperate сред писък
di vecchie spaventate на изплашени баби,
di donne е pargoletti... деца и жени...

където на ясно изразената рима ABBA съответства в оригинала само съзвучието между нисък и писък.
През 1958 г. в поредицата на Асоциация Италия–България излиза “Септември”11 в поетическата версия на Луиджи Салвини (преводачът е починал година преди това). Николай Дончев, който е автор на предговора към изданието и най-вероятно негов редактор, ще напише по-късно в статия, посветена на Луиджи Салвини, следната оценка на този превод:
“Луиджи Салвини е предал на свой роден език с особена сила и изразителност поемата “Септември” на Гео Милев. Отлично осведомен върху нашата литература, познаващ нашия народ, овладял съвършено българския поетически език, Салвини пристъпва към превода на Милевата поема преди всичко с едно широко познаване както на творчеството на този поет, така и на политическите условия, на обстановката, в която се извърши Септемврийското въстание през 1923 г.”12
Графично издържано като всички томове от поредицата, това издание е украсено с цели шест илюстрации от Ренато Гутузо, две от които изобразяват обесването на поп Андрей (едната в цял ръст, а другата, много изпипана, с главата на героичния свещеник в примката). Освен това Гутузо трябва да е бил поразен от факта, че слънчогледите (символ на надеждата в народното въстание) присъстват в невероятния списък на оръжията, грабнати от бунтовниците: “... с прости тояги, / шопи с сопи / с пръти / с копрали / с търнокопи / с вили / с брадви / с топори / с коси / и слънчогледи.” Цялото въоръжение е изобразено в двуцветна гама на корицата на книгата.
Преводът на Салвини, както впрочем и почти всичките му други преводи, и то не само от български език, е с отлично качество и някои стилистични и лексикални решения са наистина убедителни. Учудващо е обаче необичайното разместване на различните части на текста, както и отстраняването на някои елементи, включително на важни такива. Дванайсетте части на оригинала се редуват по следния начин: 1, 6, 2, 9, 3 (с пропуски), 4, 5, 8, 10, 11 (с пропуски), 12 (с обширен пропуск). От част 12, точно както при превода на учителя му Дамиани, са налице за учудване само последните 17 стиха, докато липсват първите 86, които, както вече отбелязахме при коментара на версията на Дамиани, съдържат идейната поанта с нападението на небето и трикратното предизвикателство “Долу Бог!”. Струва ми се малко вероятна възможността да се говори във финала за някаква автоцензура от страна на Салвини (който след войната е бил близък до републиканската левица). Други липси могат да бъдат обяснени с “естетически” съображения, но разположението на различните части остава наистина изненадващо. Както казахме, версията на Салвини се появява след смъртта му; не е изключено монтажът на отделните откъси да се дължи не на стилистично виждане на преводача, а на случайно разместване на публикувания след смъртта му текст.
През 1960 г. се появява трета преводна версия на “Септември” в сборника “21 разстреляни български поети” за социалистическата поредица “Collana del Gallo”13. В началото на италианския превод стои забележката: “В превода на поемата участва и Валтер Андреани.” Става дума за един превод “на шест ръце”. Де Микели в качеството си на редактор и професионален историк на авангарда, независимо от почти пълното непознаване на български език, упражнява ръководна роля, зле приемана от останалите двама преводачи. Текстът на “Септември” впечатлява младия тогава композитор Фернандо Сулпици (понастоящем преподавател в консерваторията в Перуджа) и го вдъхновява за написването през 1969 г. на партитура за кантата-оратория, изпълнявана от 1970 г. нататък в Перуджа, Терамо и Рим. Преди изпълнението в Перуджа маестро Сулпици успява да издири Валтер Андреани14. Тъй като продължителността на произведението е твърде малка, Андреани превежда и “Ад” от Гео Милев. Сулпици пише музика за “Ад” като първа част на музикално произведение (поставяно и като балет), което включва и “Септември” и което той озаглавява “Човешка трилогия” (“Ад” е била първата част на замисляната от Милев трилогия по Дантевия модел). Андреани сътрудничи активно на маестро Сулпици за адаптирането към оригиналния български текст. След като отхвърля нелепата идея за обратна версия от италиански на български език, която така или иначе е била предложена от служители на българското посолство15, Сулпици публикува самостоятелно – като отново ползва за езиков консултант Андреани – партитурата с успореден текст на български и италиански16. През 1977 г. произведението бива изпълнено от Камерен оркестър в Толбухин (сега Добрич) с диригент Йордан Дафев, а записът е многократно излъчван по българското радио. Маестро Сулпици ми е разказвал колко се е оплаквал Андреани от намесите на Де Микели в окончателния вариант на текста с тричленния авторски колектив, публикуван в 1960 г. Попитах преди време Леонардо Пампури какви са били обстоятелствата около техния колективен превод. Пампури ми отговори, че Андреани е отговарял най-вече за точната интерпретация и стила на българския оригинал, докато той самият се занимавал по-специално с дооформянето на италианския текст. Пампури също, макар и повече от четиридесет години по-късно, си спомня с неприятно чувство за “намесите” на редактора Де Микели17.
В резултат от работата си за Сулпици Андреани публикува в София през 1972 г. (макар че имам библиографски данни за предишно издание от 1970 г.) свой превод на “Ад – Септември 1923”; към превода е поместено ентусиазирано представяне на музикалното произведение на Сулпици18. В 1980 г. Андреани преиздава на свои разноски книжката в Карара. Преводът му е на добро равнище и се чете с удоволствие (живописен и дързък е например тосканизмът “cignali”). Похвалното му усърдие в популяризирането на двете значими поеми на Гео Милев на собствени разноски и в родния град на родителите му – Карара, град с анархистични и антифашистки традиции, несъмнено заслужава признание.
Ще пропусна наскоро появилия се превод на електронен носител от Антония Ценова, който също е непълен, със съществени пропуски. Преводачката е българка, която превежда на италиански, и независимо от отличното владеене на езика, този факт не остава незабелязан. Споменавам обаче този превод както заради принципната му културна значимост, в някои отношения страняща от тенденциите, така и защото достъпът до цитирания електронен сайт може значително да надмине по численост този на читателите, ползващи само хартиен носител.
Стигаме най-накрая до превода на Леонардо Пампури, който се подготвя за печат в рамките на “Антология на българската поезия”. Роден в София през 1904 г. в семейство на италианци (баща му е строителен предприемач), Пампури от почти 50 години, подир заминаването си за Италия след войната, се занимава с превод на българска проза и поезия. В средата на 50-те години, насърчен от български дипломат, той започва да превежда стихотворенията на Вапцаров19. Впоследствие Пампури е превеждал и редактирал стихове от Ботев, Смирненски, Пенчо Славейков, Дебелянов и Яворов. Подобно на Андреани, също и Пампури след участието си в тричленния творчески колектив през 1960 г. издава свой превод на “Септември”. Сравнението с превода на Андреани (този на Салвини, въпреки че той е професионален преводач и филолог, трудно подлежи на сравнение заради необичайното разположение на различните части и пропуските в текста) бележи няколко точки преднина за Пампури: преди всичко по отношение на семантично-лексикалната точност, на запазването на изложението в минало време за разлика от сегашното историческо в почти всички останали преводи и освен това заради плавния ход и компактност на текста. Италианският читател има прочее възможността за сполучлив избор измежду цели три от преводите на “Септември” (Салвини, Пампури и Андреани), докато значително по-неудачни са хронологически първият, на Дамиани (поради гореизложените причини), и преводът на тричленния творчески колектив с “намеси” (Андреани, Пампури, Де Микели) – същият, който така или иначе е съумял да насочи интереса и творческата фантазия на маестро Сулпици към безсмъртната поема на Милев.

Бележки

1 Гео Милев, Избрани преводи – подбор на Леда Милева и Николай Попов, София 1980, с. 14.
2 F. Т. Marinetti, Zang Tumb Tumb, Adrianopoli, ottobre 1912, Milano, 1914. Виж по темата Анастасия Деспотова-Цандер, Една следа на Балканската война 1912 г. в литературата на европейския авангард (Български позив в един текст на Ф. Т. Маринети), в Балканът и морето – образи и послания през вековете, издание на Югозападен университет “Неофит Рилски”, 1999, с. 153–162, и Michele Colucci.
3 Виж снимката на книгата и подписа на Гео върху заглавната страница (ил. 132, с. XLVIII), в Гео Милев, Пътят на свободата, изд. “Захарий Стоянов”, София, 2002.
4 Интервю с Николай Кафтанджиев в “Антени”, 15.Х.1976, с. 6.
5 Предговор от Николай Дончев към Geo Milev, Settembre, versione e interpretazione poetica di Luigi Salvini, Roma, 1958, с. 12.
6 Георги Бакалов, Лебедовата песен на един поет, в “Звезда” I (1932), цитирано от българската критика за Гео Милев, София, 1971, с. 29.
7 Гео Милев, Избрани произведения, под редакцията на Георги Цанев, Ламар и Леда Милева, София, 1950.
8 Пак там, с. 30.
9 Николай Дончев, Съвременна българска литература в чужбина (1970), в Литературни и мемоарни етюди. Избрани произведения, София, 1978, с. 204–226.
10 Napoli, 1950, с. 394–411.
11 Geo Milev, Settembre, versione e interpretazione poetica di Luigi Salvini, collana Luigi Salvini, Roma, prefazione di Nikolaj Donиev, illustrazioni di Renato Guttuso. Някои части от поемата са публикувани отново в Antologia della lirica bulgara II, Edizioni di cultura A.I.B., Carucci, Roma, 1960, с. 163–166.
12 Николай Дончев, Луиджи Салвини и българската литература, в Литературни и мемоарни произведения, София, 1978, с. 195–196.
13 21 poeti bulgari fucilati, a cura di Mario De Micheli, traduzioni di Mario De Micheli е Leonardo Pampuri, illustrazioni di Boris Angeluљev, ed. Avanti!, с. 35–58.
14 Валтер Андреани (Казанлък 1907 – Сиена 1995), син на Ликурго Андреани, скулптор с диплома от Академията в Карара и синдикален деец от италианските емигранти в България, и на Веледа Сера; сам той многостранна личност и човек на изкуството, пацифист, антифашист и анархист, посвещава се с неподправен ентусиазъм на превода на Милев, когото чувства близък по политически виждания и идеали. В края на 40-те години се премества в Италия, макар че продължава да посещава България (притежава къща в Княжево, където редовно отсяда през лятото), където има чести работни контакти. Опит за негова биография, впрочем изпълнена със сериозни неточности и грешки, прави режисьорът Иван Ботушаров. Виж по въпроса Иван Ботушаров, Валтер Андреани – човекът, който прокарваше български пътища в Италия и италианските пътища в България, в Българи в Италия и италианците в България – Приноси, София, 1977, с. 588–602.
15 Устно съобщение от ноември 2003.
16 Trilogia umana, Inferno-Settembre, traduzione di Walter Andreani, musica di Fernando Sulpizi, Perugia, 1974.
17 Интервюирах Пампури в Милано на 12 октомври 2003 г.
18 Gheo Mileff, Inferno-Settembre 1923, traduzione dal bulgaro е prefazione di Walter Andreani, Sofia-Press.
19 През 1957 г. излиза книгата Nikola Vapzarov, Non chiudere la porta, с предговор от М. де Микели, превод от В. Андреани (sic), М. де Микели, Л. Пампури.