музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


Проф. Симеон Хаджикосев

По следите
на Dance Macabre

Изучаването на живота и делото на Гео Милев продължава вече почти осем десетилетия. През това време няколко поколения даровити изследователи вложиха благородни усилия и талант при изследване на биографията и творческото наследство на бележития творец. С удовлетворение можем да констатираме днес, че вече няма неосветлени места в обширната панорама, свързана с името на Гео Милев.
През тези осем десетилетия делото на великия творец претърпя съществена преоценка поне два пъти: след Девети септември и след Десети ноември. Това са нормални процеси, засягащи всички значителни творци, цялата литература, доколкото изкуството, творенията на духа не са независими от политическата конюнктура. В годините на т.нар. демократически преход творчеството на Гео Милев се оказа сред най-оспорваното в нашето литературно наследство наред с поезията на Ботев, Смирненски и Вапцаров. Това също е леснообяснимо, тъй като той принадлежи към групата на революционните поети, чертаещи най-впечатляващия релеф в масива на българската поезия.
Излишно е да конкретизираме упреците, отправяни през последните четиринадесет години, към Гео Милев и неговите събратя по дух. Най-често те изхождат от идеологически и политически предпоставки и изводите, до които стигат, също биват лишени от естетически основания. Вярно е, че революционната поезия не може (а и не бива) да бъде откъсвана от породилите я събития, но различните гледни точки към Априлското и към Септемврийското въстание, към антифашистката борба според мене не бива да достигат границите на несъвместимостта и тоталното отрицание. Твърдения от рода на това, че героическият подвиг на Ботев бил “контрапродуктивна авантюpa”, че Вапцаров бил член на терористична група, който си получил заслуженото, че поемата “Септември” на Гео Милев е възвеличаване на бунта и анархията, нямат нищо общо с литературата и литературознанието, но те разкриват и манталитета на своите приносители, твърде сходен с неизтребимата байганьовска порода, за която “попържането” е синоним на висша естетическа наслада.
Нека припомним, че Гео Милев се оказа костелив орех за българската литературна критика. Той бе твърде проблематичен и за марксическата естетика поради необичайното съчетание от естетически авангардизъм и революционна устременост. Почти до края на 80-те години на XX век връзките на поета с немския експресионизъм си останаха terra incognita за родната ни критика, и то не поради някакви идеологически опасения, а просто защото най-авторитетният тогавашен изследовател и издател на поета поназнайваше немски език, но не толкова, че да може да се запознае с естетиката и поетиката на експресионизма. За цели десетилетия в българската литературна наука бе наложена удобната теза за творческата еволюция на Гео Милев като постепенно освобождаване от мъглявините на естетическия авангардизъм, за да достигне до “истинската” революционна поезия в “Септември”. Но що е “истинска революционна поезия”? (Позволявам си във връзка с това твърдението, че много повече от шеметната политическа кариера и стихотворните опуси на моя бивш студент Едвин Сугарев ценя първата му тънка книжка “Българският експресионизъм” (1988), която бе и първият сериозен опит да бъде “сканиран” и обяснен българският експресионизъм.)
Ако може да се говори за някакъв комплекс в родното ни литературознание, породен от името и делото на Гео Милев, това трябва да е комплексът на недоразбрания европеизъм. И досега сякаш не сме в състояние да оценим както трябва неоспоримия факт, че тъкмо Гео Милев бе творецът, който с огромния си талант (изкушавам се да употребя дори поизносената дума гений) доведе процесите на догонване на европейската литература от българската до пълен синхрон през първата половина на 20-те години на двадесети век, времето на неговия личен творчески апогей.
Като избягвам съзнателно по-задълбочено теоретизиране върху този интересен проблем, ще се задоволя да отбележа само, че най-ускорената фаза на този своеобразен процес на “догонване” се отнася според мене към петдесетилетието между 1870–1920 г. и е свързан с творчеството на тримата най-значителни поети от епохата – Ботев, Яворов и Гео Милев. Другояче казано, тримата големи неслучайно са положени в началото, в средата и в края на този процес, обозначаван като “синхронизиране” на новобългарската литература с европейската. Не само според нашенските доморасли стандарти бихме могли да определим тримата поети като гении: творческото им дело и досега се откроява сред върховите постижения на отечествената поезия, а освен това не бива да се забравя невероятното изригване на творческа енергия у тримата. (Нека припомня, прочее, често пренебрегвания факт, че тези поети се разделят с живота на 27 години – Ботев, 36 – Яворов, 30 – Гео Милев.)
Настоящото научно съобщение взима повод от една антология на Г. Милев, която рядко е привличала вниманието на изследователите – “Кръщение с огън и дух”, обозначена от самия поет, който е съставител, преводач и издател, като “революционна антология”. Тя е най-слабо популярната от четирите антологии на Гео Милев. Както посочва Мила Гео Милева в краткото предисловие към второто издание, антологията е отпечатана като издание на Общото работническо кооперативно дружество “Освобождение” през 1923 г. След гибелта на поета чак до 1944 г. антологията не е могло да бъде преиздадена. Второто издание е осъществено през януари 1945 г., очевидно във връзка с петдесетгодишнината от рождението на твореца, в твърде внушителен тираж от дванадесет хиляди екземпляра. Книгата е отпечатана в печатница “Изгрев”, издател е Мила Гео Милева.
Рязко са се променили условията и, както отбелязва Мила Г. Милева във встъпителните си думи: “Сега словата на бунт и протест срещу всяко потисничество могат наново свободно да отекнат във всяко чисто, пламенно сърце...” Годините, през които се появяват двете издания на тази тъничка антология от 62 страници, са време на голям революционен подем и превратни политически събития. Гео Милев е откликнал на този дух на епохата, съставяйки за кратко време сборника “Кръщение с огън и дух”. За разлика от поетическите антологии на розите, в които той е използвал преводи и от други български поети, в своята “революционна” антология той е едноличен съставител и преводач.
Сборникът съдържа деветнадесет творби от десетима поети, като темпоралният обхват е от 1790 г. до актуалния момент на издаването на антологията, т.е. 1923 г. Освен стихотворения са включени и откъси из поемите на Блок и Маяковски “Дванадесетте” и “150 000 000”. Поетите, представени в “Кръщение с огън и дух”, са авторът на текста на “Марсилезата” Руже дьо Лил, немските поети Хайнрих Хайне, Фердинанд Фрайлиграт, Рихард Демел, Йоханес Бехер и Карл Хенкел, белгийският поет Емил Верхарн, както и руските съветски поети Александър Блок, Владимир Маяковски и Алексей Гастев.
Цялостната оценка на антологията не влиза в моята задача. Ще се задоволя да отбележа, че подборът на творбите е сполучлив, но, изглежда, Гео Милев е бил притиснат от срокове и при някои от преводите се забелязва известна импровизационна прибързаност. Това е особено ясно доловимо при преводите от руски език. Откъсите из поемите на Блок и Маяковски са добре подбрани, но самите преводи не се нареждат сред най-доброто, оставено ни от Гео Милев, като претворяване на чужда поезия.
Онова, с което антологията “Кръщение с огън и дух” привлече вниманието ми, е една внезапна догадка, свързана с възникването на поемата “Септември”, която, както е добре известно, е идеен и художествен връх в творчеството на поета. Предположението ми е, че едно от четирите стихотворения на белгийския поет Емил Верхарн (на фламандски – Верхарен), поместени в разглежданата антология, е послужило като подтик и е оказало въздействие при създаването на поемата “Септември”.
Отношенията между Гео Милев и Емил Верхарн са добре осветлени от нашата литературна наука. Заслуга за това има и нашият поет, който най-напред в излизащия на френски език в България вестник “L’Ehco de Bulgarie” през юли 1921 г. и по-късно в издадения от него Алманах “Везни” помества “Спомени за Емил Верхарн”. Във всички сериозни издания на Гео Милев тези спомени са поместени, а в бележките към тях се прибавят и четири писма на белгийския поет до Гео Милев. И четирите писма на Верхарн, издадени също най-напред от нашия поет, са от 1915 г.
Връзката, която Гео Милев установява с Верхарн, се отнася към последните две години от живота на белгийския творец. Когато се запознават в Лондон, Гео е деветнадесетгодишен, а Верхарн е навършил 59 години. По онова време той е най-значителният френскоезичен поет, роден извън Франция. Младият Гео Милев го смята за един от своите учители в лириката, като превежда за своите “Хвърчащи листове” четири негови стихотворения, които му изпраща на парижкия му адрес. Впрочем ето как е представен Верхарн в разглежданата антология: “Най-големият поет на Белгия, един от най-големите поети на французкия език, е роден в Сент Аман, до Анверс, в 1855 г.; бе премазан от влак на Руанската гара в 1916 г. В неговата поезия бие пулсът на възкръсващия из своето отчаяние човек – поезия, която кипи от видения на едно светло бъдеще на мир и проста радост, осветена в стихията на бунта.”
Въпреки големите заслуги на Гео Милев за популяризиране личността и поезията на Верхарн у нас още приживе на поета, по-късно интересът към него заглъхва. Едва през 1965 г. излиза сборникът “Стихии”, стихове от Емил Верхарен, съставител и преводач Лъчезар Станчев, изд. “Народна култура”, 120 стр. През 1986 г., отново като издание на “Народна култура”, излиза сборникът “Възхвала на вятъра”, 142 стр., в който съставителят Лъчезар Станчев включва освен своите преводи също и стихове от белгийския поет в превод на Гео Милев и Елисавета Багряна. В наши дни един амбициозен издател идеалист възнамерява да продуцира в четири компактдиска цикъла на Верхарн “Часовете” на френски и български език.
В “Кръщение с огън и дух” са включени стихотворенията “Гости”, “Рибарите на кон” и още две под едно и също наименование “Бунт”. В антологията е посочена само годината на написването на творбата, но не и откъде е взета тя. Интерес за нас представя второто стихотворение “Бунт”, под което е обозначена датата 1895 г. То е всъщност една кратка поема, взета от Гео Милев от стихосбирката на Верхарн “Градове октоподи”, един от най-физиономичните сборници в европейската поезия в края на XIX век.
Без да влизаме в подробности, ще отбележим, че творческата еволюция на този бележит европейски поет, все още почти непознат у нас, е твърде нестандартна и създава затруднения на литературоведите. Младият Верхарн започва кариерата си като парнасист, а по-късно, след преживяна тежка духовна криза, преминава към особен вариант на символизма, който чуждите изследователи определят като халюцинативен. В зрялото си творчество, към което спадат физиономичните книги “Градове октоподи” и “Неозаптени сили”, той възлиза към поетика, напомняща твърде много за естетиката и практиката на бъдещото експресионистично направление, което ще се появи след повече от десетилетие. Твърдението на Гео Милев, че Верхарн е негов учител, не трябва да се разбира като акт на учтивост или церемониалност, а съвсем буквално, тъй като измежду големите европейски поети от края на ХIХ век – началото на ХХ век тъкмо Емил Верхарн е поетът, чийто натюрел в най-голяма степен е адекватен на този на младия Гео Милев. Сходна е и творческата им еволюция като придвижване от символизъм към ново качество, а “халюцинаторният” символизъм на белгийския поет е твърде сходен с експресионизма на Гео Милев.
Стихотворението “Бунт” (в оригинала то е назовано “Бунтът” – “La R`evolte”) може да се възприеме като кратка поема. В Геовия превод то обхваща 142 стиха, но тук е уместно да се отбележи, че възползвайки се от свободния стих на оригинала и отсъствието на рими, преводачът го е претворил доста свободно. Недостигът на време (или място, все едно) не ми позволява да направя по-задълбочен анализ на превода чрез сравнение с оригинала, затова ще се задоволя да отбележа, че преводът е по-силно експресионистичен, в него се долавят вече интонациите на Гео Милев от “Септември”. Общото между “Бунт” и “Септември” е тъкмо в невероятно раздвижената картина на народното надигане, при което общата картина се получава от наслагването на многобройни експресивни детайли.
Идейният и емоционалният обертон на “Бунт” е съсредоточен в следното двустишие, което в българския превод звучи така:

Празник е днес на кръвта, що кипи.
Пряко, кръз ужас и пряпорци горди...

Само двадесетина стиха по-нататък в стихотворението си Верхарн разгръща една тема, изключително популярна в европейската средновековна култура – триумфът на смъртта, популярен с прозвището Dance macabre. Гео Милев твърде волно е претворил този микросюжет от поемата, като срещу 12 стиха от оригинала в неговия превод се натъкваме на 19 стиха, при това в характерния за неговите поеми похват на редуване на дълги и кратки стихове. По-същественото обаче е несъмнената близост при възсъздаването на Dance macabre в “Бунт” и по-късно в поемата “Септември”. Ето микрообраза на смъртта от Верхарновия “Бунт” според възстановката на Гео Милев:

Смъртта със свойте пръсти – бързи, верни –
гърми, –
тъй бързо тя, тъй остро бий, гърми;
сама над зидовете черни,
над кръстопътищата, маха,
бий, ломи
с гигантски тя замах –
на прах ломи и кърти
корави като камък трупове;
един след друг те падат, прави като пръти.
И падат пак мълчания железни – и затискат
шум и викове;
с куршум тела, туловища раздрани,
с разголени меса и рани,
се люшкат в мрака като истерични.
А блясъци над тях маскирани се кискат
и в танец див фенери фантастични
ги гонят пак... Задъхана, пъхтяща
тупти от час насам – като сърце
на боя – бий камбана –

В “Септември” танцът на смъртта е представен по сходен експресивен маниер и все пак доста по-различно. За разлика от Верхарн, който никъде не персонифицира смъртта, макар че тя е двигател на ужаса, в “Септември” нашият поет я олицетворява в “кървава вещица сгушена” и в доста по-стегната поетическа синтагма (тринадесет стиха, при това по-кратки) постига един от най-внушителните поетически еквиваленти на Dance macabre в европейската поезия.

Смъртта
– кървава вещица сгушена
във всичките ъгли на мрака –
изписка,
и ето посяга
далеч и навред из нощта:
със своите сухи ръце
– дълги, безкрайни –
улавя и стиска
зад всяка стена
по едно ужасено сърце.
О нощ на безименни тайни!
– и тайни, и явни.

Интерполирането на микрообраза и в двата случая е направено по сходен начин. В “Бунт” той е предшестван от стиха:

Гърмежи пушечни там долу затрещяха,

а в “Септември” е последван от:

Мегдани отново с кармин окървавени.

Ще се въздържа от категорични заключения, тъй като фрагментарният характер на наблюденията не позволява това. Със сигурност може да се твърди обаче, че поемата “Септември” на Гео Милев превъзхожда във всяко отношение стихотворението “Бунт” на Bepxaрн. Един по-детайлен сравнителен анализ на двете творби би позволил несъмнено да се открои с по-голяма сигурност с какво неговият белгийски учител е могъл да му даде плодотворни подтици при сътворяването на поемата “Септември”.
..........