музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


Проф. Иван Цветков

Гео Милев и руските поети

МеждуТемата “Гео Милев и руските поети” е част от голямата тема за Гео Милев и руската култура. Именно култура, а не само литература, защото разностранните духовни интереси на този необикновено любознателен и ерудиран творец го насочват не само към явленията в поезията, но и към всичко, което се твори в съвременната му руска култура. Като запален театрал той следи внимателно успехите на Московския художествен театър и публикува аналитични оценки за отделните му спектакли, а като художник отбелязва проявите на руското изобразително изкуство. В 1924 година в списание “Пламък” той взема под защита новите явления в културния живот на следреволюционна Русия. “... Независимо от хулите и клеветите – пише той, – културният живот в Русия върви с един темп, който е невероятен за Западна Европа. Излезе от Русия и направи турне из Европа Камерният театър на Таиров: неговите представления слисаха театралните дейци в Европа. Излязоха от Русия писатели, художници и мислители; основаха се в Берлин няколко руски книгоиздателства: цяла Европа бе наводнена от руски книги; френската и немската литература бледнеят пред това, което се хвърля в Европа като руска литература. И не само количествено, но и качествено. От Русия се лансират школи и теории, за които западното новаторство не се е още досетило...”
Тази тема е свързана и с кардиналния концептуален проблем за модела на нашето културно развитие след Освобождението и през ХХ век. Двамата най-големи европейци в нашата литература и култура – Пенчо Славейков и Гео Милев, дават пример на еднакъв интерес към западната и руската мисъл и литература. Те търсят съчетаването, равновесието, взаимното допълване и заради Запада не се отказват от историческите културни връзки с Русия или от новите постижения в духовната є сфера.
И накрая, дори един бегъл преглед на преводаческата дейност на Гео Милев по години ще ни разкрие динамиката, различните етапи в нея в зависимост от идейната му еволюция, когато изборът на превежданите автори и творби става абсолютно целенасочен и обоснован. Това личи особено по времето на престоя му в Германия като студент в Лайпцигския университет. Виждаме как от обикновено любителство или интерес преводачеството се превръща в дълбоко осъзната мисия за обогатяването на родната култура с върховете на европейската поезия, а по-късно и на руската.
В началото на своята преводаческа дейност гимназистът и студентът Гео Милев превежда цяла редица руски поети от Пушкин до Балмонт. Тук срещаме имената на Евгений Баратински – съвременник на Пушкин, селските поети от средата на ХIХ век Алексей Колцов и Иван Никитин, после популярния Надсон и веднага след тях нашумелите руски символисти Валерий Брюсов, Андрей Бели, Константин Балмонт и Юрий Верховски. По-късно в “Антология на жълтата роза” ще бъдат включени Алексей Апухтин с “Раздяла” и Фьодор Сологуб с “Песен”. Повечето от тези преводи са правени в 1912–1913 година, когато Гео Милев е студент в София. Трудно могат да се разберат някакви определени принципи и предпочитания в подбора на авторите. Но в същото време той превежда и една от малките трагедии на Пушкин – “Каменният гост”, а в 1920 година – и друга драматична творба от него – “Русалка”, изградена върху народното предание за русалките. И двете драматични творби са издадени от Георги Бакалов в неговото издателство “Знание”, което ни кара да мислим, че тези преводи са могли да бъдат поръчани от издателя или са били внушени от голямото преклонение на Пенчо Славейков – първият учител на Гео Милев – пред гения на Пушкин. А може би тук са изиграли някаква роля и театралните интереси на преводача.
Във всеки случай трябва да отбележим като характерно явление насочването на Гео Милев още в началото на творческия му път към руските поети.
Този интерес продължава и по-късно. В началото на 20-те години на миналия век Гео Милев превежда и две стихотворения от известния руски поет сатирик Саша Чорни, а в революционната си антология “Кръщение с огън и дух” от 1923 година включва и един превод от Алексей Гастев – най-известният у нас представител на поезията на пролеткулта, – стихотворението “Ний растем от желязо”. Една поезия, която остава без перспектива и без развитие, тъй като е много изкуствена и декларативна. Но тук се срещат изборът на Гео Милев с този на Смирненски. Както знаем, последният превежда книгата на Гастев “Химни на труда”, отпечатана през 1925 година.
В своята студия “Идейно-творческият път на Гео Милев”, включена в том III от неговите “Страници от българската литература”, академик Георги Цанев отбелязва: “В същите тия години (ученическите – б.м.) будният младеж се запознава с руската литература и прави много преводи от руски поети: Пушкин (най-много), Лермонтов, Некрасов, Колцов, Никитин, Фет и т.н. до Балмонт и Валерий Брюсов. Очевидно, водил се е по някаква руска антология.” Той предполага, че това е антологията “Русская муза”, собрание лучших стихотворений русских поэтов ХIХ века” от 1907 година, съставена от руския революционер народоволец Пьотр Якубович.
Г. Цанев смята, че неизяснените литературни позиции на Гео Милев през студентските му години – 1912–1914 – пораждат и някои противоречия в преводаческата му дейност. Наред с чисто символистични произведения той превежда и печата в сп. “Борба” на Георги Бакалов стихотворения с граждански и социални мотиви.
Но ако времето, прекарано на Запад, преминава под знака на страстното увлечение по Рихард Демел, за когото написва дисертационен труд, и по изпълнената със социален бунт поезия на Емил Верхарн, с когото Гео Милев се среща в Лондон през август 1914 година, то годините след Първата световна война, годините, в които той издава списанията “Везни” и “Пламък”, преминават под знака на откриването и превеждането на най-големите руски поети по това време – Александър Блок и Владимир Маяковски.
В книжка втора от втората годишнина на “Везни” Гео Милев печата откъси от своя превод на поемата “Дванадесетте” от Блок, а след това го издава целия в отделна книга. А през 1921 година, след смъртта на Блок, пише статия за руския поет. Той възприема Блок като голяма човешка душа, “една голяма душа за Русия”, една от големите еманации на руската душа наред с Пушкин, Достоевски, Толстой и другите. Нека си припомним, че в естетиката на Гео Милев това понятие “еманация на народната душа” се среща и другаде, когато говори и за българските поети. След като определя, че Блок е Русия, Гео Милев продължава: “И това именно дава истинско величие на таланта ... възвисява таланта до гений, когато художникът е манифестация на колективната народна душа, израз на народната душа, пророк на народната душа.” И завършва с ясното утвърждаване на новата действителност: “Русия, превърната в символ, която пламти днес пред нас – страшна и буреносна, и спасителна.”
Вероятно с такива настроения, с такова вдъхновение е пристъпил Гео Милев към превода на една от великите поеми в руската поезия на ХХ век. Както е известно, тя е написана през януари 1918 година и в деня на завършването є Блок записва в дневника си: “Днес аз съм гений.” А на една анкета отговаря, че поемата е писана в състояние на порив, вдъхновено, хармонично цялостно. “Моретата на природата, на живота и на изкуството се разбушуваха – пише той – и пръските се превърнаха в дъга над нас. Аз гледах тази дъга, когато писах “Дванадесетте”. А един от съвременниците на Блок изразява така усещанията си: “Цялата същност на Блок избухна като най-ярък и прекрасен пламък в “Дванадесетте”.
Руските изследователи на Блок оценяват поемата “Дванадесетте” като равносметка на художествените търсения на зрелия Блок и най-висша точка в творческия му път. Те я възприемат като действително неподправено народно произведение и по стил, и по дух. За всички е бил ясен големият прелом в поетиката на Блок. За първи път лирическият герой в поезията му отстъпва своята роля на гласа на улицата, на пъстрата, разноречива, раздвижена улица в столицата на Русия. Поетът използва нашироко руските частушки, градския фолклор, живата разговорна реч на петроградските улици, езика на революционните лозунги и прокламации. Още от първите редове на поемата усещаме атмосферата на резките контрасти, на тревогата, обхванала всичко наоколо, на нестихващата снежна виелица. Поемата е изпълнена с драматизъм, с резки промени в ритмиката, с остри конфликти, с резки сблъсъци на идеи, мисли и чувства. Тя звучи като симфония и заключителната є част изпълнява ролята на симфоничен финал. Маршът на дванайсетте червеногвардейци отразява победоносния ход на самата революция.
Безспорно, Гео Милев е трябвало да се справя с големи трудности, да предава цялата тази пъстрота на герои и картини, цялата грубост и образност на езика им, необичайната езикова стихия на поемата, особените интонации на поговорките и градските песни. Можем да кажем, че той се е справил отлично с тези трудности, защото е поставял на първо място духа на поемата и на много места е превъзмогвал изкушенията на буквалния превод, на педантичната точност. Той оставя понякога отделни русизми, като ги смята за понятни на българския читател – “При Ваня е занята Катя”, “болно-хубави крачка!”, което може да се преведе с “много хубави” или “страшно хубави”. Той превежда “неугомонный враг” с по-силната и изразителна дума “заклет”, а “дама в каракуле” (с астраган) с “дамата с боата”, което е по-образно. Или “пес безродный” с “пес без слава” и т.н. Той е постигнал максималното и във финала на поемата, който се отличава с особена музикалност и ефект, поради внезапното появяване на образа на Христос. Но ако на руски може да се каже “в белом венчике из роз, впереди Исус Христос”, на български се губи тази рима, която увенчава финала на поемата. Една от големите задачи на бъдещите преводачи е да превъзмогнат тази трудност.
Тъй или иначе Гео Милев е схванал и предава новаторския дух на поемата, необичайната є поетика, раздвиженост, динамика, контрасти и конфликти, победоносния марш на въстаналия народ.
Но ако трябва да посочим съвременен нему руски поет, към когото той изпитва най-голяма идейна и творческа близост, особено що се отнася до решителното обновяване на поетиката – това е Маяковски. Гео Милев е дълбоко убеден, че под влиянието на Маяковски се намира цялата руска лирика след революцията. Като го съпоставя с националния поет на Белгия и един от най-големите поети на френското слово Емил Верхарн, той заявява, че руският поет не само в някои, а във всички свои произведения възпява революцията. И у двамата поети той чувства голямото изкуство, нови лирически струни. След което дава класическата характеристика на Маяковски: “Маяковски, поетът на руската революция, поетът на милионно-развълнуваната улица, открива и внася във всемирната лирика нови тонове, каквито литературата не познава преди него; долавя и създава в поезията нещо ново: стихийния ритъм на безименната, раздвижена маса; създава нова поезия, ново изкуство: изкуство на динамика и ритъм. Това е едно ново завоевание в областта на литературата, една нова придобивка за човешката култура.”
В тези думи се съдържа цяла естетическа програма за създаване на нова поезия, най-адекватна на духа на новото време.
Гео Милев превежда от Маяковски най-характерните му новаторски творби: стихотворенията “Наш марш”, “Първи май”, “Ние не вярваме”, “Гладът край Волга” и откъси от поемата “150 000 000”. Една поема за въстаналите маси, която го е покорила с новите си ритми и интонации, с новата си образност и мащабно поетическо мислене. Революцията е показана като нещо вселенско, като световен вулкан:

Вселената цяла –
а не жалката Етна,
лава от народи изригва през яростен кратер.

Безспорно, на Гео Милев са му импонирали размахът, пророческите интонации и историческите асоциации с “Илиадата” и “Одисеята”. Приятелят на Гео – Ламар, си спомня: “Когато Маяковски издаде “150 000 000”, Гео беше наново вдъхновен: колко новост нахлу тогава в нашия кръг.”
И тук ще се обърна отново към свидетелствата на съвременника и връстника на Гео Милев – Георги Цанев, който изрично подчертава огромното значение на Маяковски за идейно-творческия развой на българския поет. Маяковски въздейства с революционната си страстност и политическа ударност, но той само стимулира и укрепва вярата на Гео Милев в новия му път, а първоизточникът е самата българска действителност, събитията, които разтърсиха страната и засегнаха дълбоко съвестта на творците є. “Затова – пише Цанев – Гео Милев превежда “150 000 000” с толкова любов и проникване в революционния дух и патос на поемата.” Отгласи от тази поема ще усетим по-късно в “Септември” – най-значителното дело на нашия поет.
Когато говорим за взаимоотношенията “Гео Милев–Маяковски”, не можем да отминем един любопитен епизод. През декември 1927 година Маяковски гостува в Париж и Георги Бакалов, който се намира там, се обръща към него с писмо да преведе на руски поемата “Септември” по подстрочник, подготвен от него. Интересен е аргументът на Бакалов: “Авторът беше ваш голям почитател и представяше талантливо вашето направление в българската поезия.”
За съжаление става някакво разминаване, Маяковски заминава за Берлин и подстрочникът не достига до него.
Такава е беглата картина на взаимоотношенията на Гео Милев с руските поети. Основното в нея не е някакво непосредствено влияние, схващано в най-елементарните му форми, а творческите контакти и творческите уроци, които обогатяват представите на нашия поет и ускоряват неговото идейно-художествено развитие, най-важният резултат от което беше безсмъртната му поема “Септември”.