музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


Проф. Стоян Каролев

Докосване до критика Гео Милев


Между многобройните дарби на Гео Милев, този най-многостранно надарен български творец, критическата е една от най-силните, макар да не е привлякла достатъчно вниманието на изследователите. Сам поет, многожанров писател, художник, режисьор, Гео Милев умее да пише професионално и проникновено за всички изкуства, които го привличат и интелектуално, и емоционално. Той има и усета, и аналитичната способност на родения критик. Има и необходимата смелост. Рецензирайки през 1921 г. в сп. “Везни” “Стихове и песни” от Емануил Попдимитров, той цитира стихотворението “Лаура” и заключава: “Тези четиринайсет реда само са достатъчни, за да обезсмъртят едно име.” Ето началните четири стиха:

Ти си като пъпка от кремова роза, Лаура...
О, роза през зимните нощи с виелици снежни и буря,
когато цветята цъфтят по стъклата
и клона безлистен трепери.

Културният читател веднага ще долови символистичния лъх и облик на стихотворението, пропито с духовно извисена и изящна красота. Сам Гео Милев пише, че Емануил Попдимитров “се явява като един силен и съвършено самобитен поет символист в нашата литература...”. По-късно този поет ще създава и реалистична поезия. Но несъмнено цикълът идеализирани женски портрети, започващ с “Лаура”, е една от най-силните му изяви в нашата поезия.
Усетът на критика Гео Милев нерядко коригира увлеченията на теоретика, който за кратко време извървява дълъг път, та често е в движение, макар да запазва и постоянни черти на своята естетика. Ние днес няма да се съгласим с казаното от Гео Милев в статията му за “Български балади” от Теодор Траянов, че яснота и разбираемост “не трябва никога да дирим в изкуството”, а само “в екзактната наука”; няма да приемем понятието “съдържание” на художественото произведение да се замени с понятието “интензивност на формите”. Но ще се съгласим, че в “Български балади” Теодор Траянов “е разкрил своя истински образ на поет, тясно свързан с народната душа”, ще ни направят впечатление наблюденията на Гео Милев върху ролята на ритмическата организация за постройката и естетическата стойност на творбите.
Именно ролята на ритмическата организация, обединяващата сила на “вътрешния ритъм” в стихотворенията е привлякла вниманието на Гео Милев, пишейки за Теодор Траянов, както го е привлякъл и стремежът на Панчо Владигеров “да се изтръгне от шаблонния ритъм на мелодията”, както го привлича стиловото новаторство у всеки творец, например у Иван Милев, чийто оригинален талант Гео Милев веднага забелязва.
Не само като поет, но и като критик Гео Милев е обикновено дръзновен и често раздвижва духовете. Обединяващ възглед в неговото светоотношение е, че “животът е копнеж”, че “човечеството и човешкият дух живеят от своя копнеж”. И той би могъл да каже като Яворов: “Все туй копнение в духа...” Но доколкото Яворовото “копнение” има трагичен заряд, който все повече се засилва, неговият копнеж все повече и на по-високо равнище е целеустремен. Гео Милев е предразположен към кипяща и раздвижваща хоризонтите жизнерадост: “Сърцето ми бие! / Вопие с тържествена радост навън през света.”
Като споменах за Яворов, ще ми се да спра за минутка-две поглед върху статията на Гео Милев, пак от януари 1921 г., за този “най-голям майстор на поетическата форма, каквато имаме в нашата литература”. Това е една от статиите на Гео Милев, които са привличали погледа на мнозина през десетилетията. Силно впечатление са правили и неведнъж са тълкувани думите за скръбта в поезията на Яворов след “завоя”. “От де иде тя? Лична скръб не би могла да бъде тъй дълбока на 27-годишна възраст... Поезията на Яворов е манифестация на колективната българска душа с всичката є скръб и всичките є горести в миналото; възкресеното в поета минало, за да се манифестира, за да се даде на света мъдростта, придобита чрез толкова скръб... чрез вековно страдание.”
“Истинският талант – четем още в тази статия – е винаги манифестация на един психологически колектив; истинското изкуство е винаги продукт на един психологически колектив, отдето то черпи своята сюгжестивна и могъща сила.”
По този път Гео Милев стига до заключението, че поезията на Яворов и през втория период е народна. Същевременно той сочи спонтанността, независимостта на Яворовия талант, а също, че в българската литература Яворов е “родоначалникът на модернистите”, че той “за нас е това, което е Бодлер за французите”.
Многопосочната надареност на Гео Милев има две главни насоки – художествена и критическа, – които взаимно се преливат и подпомагат. Критическите му изяви са разнообразни в жанрово-стилово отношение. Докато статията за Яворов е по-близо до класическия тип статия, двете страници за Димчо Дебелянов “In memoriam” напомнят за стихотворение в проза.
Ето началото: “Далеч на юг – в онази тиха есенна вечер, сред пустинното бранно поле от безлюдие и безчувствени скали, – когато в душата ми проникна мразният трепет на вестта, че Димчо Дебелянов е мъртъв, – пред мене се разтвори едно кърваво и ужасено око с хладното безумие на един голям въпрос. Там, долу, из помръкващите вечерни долини, дойде до мене траурният спомен за покойния поет, по една стръмна пътека, от камък и червени тръне, която отвеждаше – бавно и страшно – към едно мъртво минало.”
Това е цялата първа част. Между следващите пет (всички са номерирани) има и по-малки, а втората е само два реда. Ритмичната организация и в редовете, и в цялостната постройка, с характерни повторения, не е пречка, а по-скоро подпомага да се внушат мислите и прозренията на Гео Милев. След като в първите редове на трета “глава” съобщава, че Димчо Дебелянов е бил “пленник на голямата проблема Изкуство”, в началото на следващата се казва: “Димчо Дебелянов беше пленник на страшната проблема Живот.” Така изкуството и животът на Димчо Дебелянов органически се свързват, както е по-късно и в книгата на Людмил Стоянов (друг почитател и приятел) “Димчо Дебелянов – поет на жизнения подвиг” (1926).
В какво се изразява “пленничеството” на “страшната проблема Живот”? “Неговата невероятна съвест разбиваше живота на хиляди въпроси, които се сплитаха около душата му в нажежени и безизходни пръстени.” Проницателният поглед на Гео Милев, отразен в тази оригинална метафора, много рано съзира ролята на съвестта в живота и творчеството на Димчо Дебелянов. Преди всичко тя, “невероятната съвест”, е тази, която прави живота му страдание, “а страданието – неговата поезия”. Същата прозорливост личи в думите, че Димчо Дебелянов е бил достатъчно силен “да подири един нов път, свой път”, че той е “най-самобитният между младите български поети”.
Все така проницателно Гео Милев вижда по-дълбокия обект на изображение в поемата “Легенда за разблудната царкиня”, сочи какво символизира героинята. Той направо пише, че “разблудната царкиня” – “това е душата на Димчо Дебелянов”, люшкаща се между подеми и падения. Както сочат някои съвременници на Димчо Дебелянов в спомени, обнародвани доста по-късно, сам поетът така е определил алегорично-символния смисъл на своята поема.
Големият интерес на Гео Милев към поезията на Димчо Дебелянов личи и от желанието му да направи “разкошно издание” на тази поезия, както се изразява в писмо до Мария Дебелянова-Григорова от 10.IХ.1919 г. (Но сестрата на поета търпеливо очаква, както, изглежда, се е уговорила, изданието на Паскалев, подготвено от кръга около Димитър Подвързачов – все приятели на Димчо, а изданието все се бави...)
Една от бележитите статии на Гео Милев е във вид на открито писмо до Борис Вазов – друга форма на критическа изява, която дава възможности, простор и за публицистичната дарба на Гео Милев, тук в органическо единство с критическата.
Гео Милев е писал неведнъж за Иван Вазов. Той познава отлично огромното творчество на “патриарха на българската литература”. Отношението му към него, развиващо се през годините, е все така прозорливо. Той нарича “Епопея на забравените” “може би най-славната страница на поетическото му дело”, което характеризира като “велико” въпреки лютите битки – литературни и естетически, водени против това дело. В кратка статия по случай смъртта му нарича Иван Вазов “титан”, който е блестял “в хоризонта на нашата литература”. И още: “Той беше погълнал в себе си душата и живота на българския народ и затова стана поетът на този народ – народният поет на България.”
Темата “Поетът и народът, и народната душа” е характерна, често срещана в критическите изяви на Гео Милев. За нея споменах неведнъж в тези кратки мои наблюдения върху някои от тези изяви – в редовете за Яворов, за Траянов. В статията за Ботев от 1922 г. се казва, че Ботевата поезия е израз “на колективната психическа енергия на народа”, представлява “първата блестяща манифестация на гения на българския народ”. (Втората Гео Милев намира в Яворовата поезия.)
В откритото писмо до Борис Вазов, комуто изпраща току-що излязлата своя “Антология на българската поезия”, Гео Милев акцентира върху поета народолюбец и свободолюбец, вярващ в прогреса на човечеството, в неугасимата сила на нравствената светлина (“тирани, всуе се морите!”). Стихът “Не се гаси туй, що не гасне” е цитиран многократно и на места звучи като своеобразен рефрен. Изтъкват се и висока оценка се дава на онези стихотворения, в които Иван Вазов “докосва дълбоките тонове на всечовешки чувства, стихотворения, в които се чува вик на човечност и човешка съвест...”. Те – тия стихотворения – са достатъчни да му осигурят безсмъртието на голям поет, при това народен поет, защото: “Какво по-ценно за народа от ония велики идеали, които поетът хвърля чрез тях в недрата на неговата – народната – душа: доброто, любовта, честността, свободата.” За отбелязване е, че в тези стихотворения Гео Милев съзира “най-високата точка” не само на чувства и мисли у Иван Вазов, но и на “формална завършеност”.
В откритото писмо до Борис Вазов Гео Милев изправя могъщата фигура на народния поет, патриарха на българската литература, срещу Закона за защита на държавата – още едно основание писмото да бъде препечатвано по-късно в левия печат.
Гео Милев задълбочено познава творчеството на всеки що-годе значителен съвременен нему български писател. Той има респектиращи познания и върху историята на българската литература. Пише за огромен брой писатели от миналото и съвременността. Острият му и сигурно преценяващ поглед забелязва всичко, което има естетическа стойност.
Така Гео Милев обръща внимание, че Константин Миладинов има заслуги не само като събирач и издател, заедно с брат си Димитър, на “бележития за Българското възраждане и българската фолклорна наука” сборник с народни песни, но и като автор на няколко лирически стихотворения.
Гео Милев вижда в тези незабелязани или забравени стихотворения и жив “поетически талант”, и “силни поетически образи”, и “достатъчно за времето техническо съвършенство”. Поставя по-специално “Тъга за юг” редом с “най-хубавите поетически работи на П. Р. Славейков”. С високата си оценка на това стихотворение по-късните изследователи следват Гео Милев. Няколко реда само за Константин Миладинов – и те оставят трайна следа.
Когато Гео Милев пише за Добри Чинтулов, десетината Чинтулови “бунтовни песни и стихотворения”, обиколили навремето, преди Освобождението, “анонимно всички села и паланки на България”, “са вече отдавна и почти изцяло забравени”. Гео Милев се заема да поправи тази несправедливост. Той вижда “в скромния учител и бивш одески семинарист” “скрития бисер на един голям поетически талант”. В “патетичния възглас” “Пламни! Пламни ти в нас, любов гореща!” “се чувства внезапно стремително избухване на този голям талант”. Гео Милев цитира и строфи, характеризиращи Чинтулов не само като поет, “понесен от порива на искреното вдъхновение”, но и като художник.
Времето не ми позволява да характеризирам според заслугите му Гео Милев като театрален критик. Ще се спра само за минутки върху писаното по случай гостуването на МХАТ в София през 1920 г. за постановката на “Братя Карамазови”. Статията е печатана във “Везни” и така се нарича – “Братя Карамазови”. Не се съобщава авторът на драматизацията, казва се – на Московския художествен театър. Постановката е характеризирана вещо, високопрофесионално.
Сам талантлив режисьор, почитател и последовател на Райнхард, Гео Милев, ако беше останал жив, може би щеше да насочи в бъдеще силите си главно или поне до голяма степен към театъра – това колективно изкуство най-много привлича многостранно надарената му натура.
В статията си за постановката на “Братя Карамазови” вглъбено характеризира Достоевски като “богоискател”, който “спира при човека” и влиза “в най-дълбоките бездни на човешкото страдание”. Един “рудокоп в тъмната скала на човешката душа”. Слизайки в душевните дълбини на човека, той “излиза мъдрец”.
Като разглежда постановката, Гео Милев сочи с какви средства е постигната целта – да се предаде “есенциалното, вътрешният смисъл, идеята” и “основното настроение в романа, респективно в пиесата”. Той изтъква, че “представлението е ценно преди всичко като общо, цялостно, единно впечатление; впечатлението, което зрителят получава в съзвучието на обстановка и игра на отделните актьори”. И все пак Гео Милев откроява с верен усет и поглед изпълняващия ролята на Иван Карамазов – Качалов, “може би извънредното дарование”. Качалов притежава всичко: “фигура, пластика, темперамент, отлична дикция, рядък глас, обемащ една почти безкрайно широка гама – от дълбок бас до тенор”. И Гео Милев изказва становището си, че гласът, а не мимиката и жестът е най-важното средство, най-силното оръжие на актьора, онова, с което той може да покори и завладее.
Аз само леко се докоснах до много обширната и много сложната тема: Гео Милев – критик. Не можах да разтълкувам становището от по-късните му години, че художественият образ трябва да се осъществява с минимум средства, и какво разбира той под термина “стилизация”, а също кога и доколко се ръководи от стилизацията не само в художествената си, но и в критическата си дейност.
Биологичното ми време е вече твърде ограничено и едва ли ще мога да се върна към тази тематика. Вярвам, че тя ще привлече погледа на млади и талантливи изследователи.