музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


Валери Станков

Слово при получаване
на националната награда
“Гео Милев” по време
на Гео-Милеви дни 2003

Едно Днес, когато получавам тази изключително скъпа за сърцето ми награда на името на великия Гео Милев, няма да скрия, че си мисля за всички онези знайни и незнайни млади български поети в залата и извън нея, които, сигурен съм, знаят силата си и гледат на мен и моите връстници, с които навремето заедно тръгнахме да катерим българския литературен Олимп, с лека ирония, за да не кажа – с горчива насмешка. Защото както тогава, така и днес, в България имаше и има хора на перото, абонирани за всякакъв вид награди, които често пъти не се присъждат по чисто литературни съображения. Аз не искам, а и никому не пожелавам такава писателска орисия – да живееш, разпънат от очакване, между две награди. Мисля си още, че когато в живота на един писател пристигне времето на наградите, неизбежно идва и времето на равносметките. А то е горчиво и често води до светлата мрежичка на паяка върху клавишите на пишещата машина.
Какво блажено време беше младостта – пишех си ето такива стихчета:

А когато от сланата листопадът стане тежък,
като топка тъмно злато се търкаля таралежът.
Някъде се мерне вятър и през редките си пръсти
реше рехаво тревата като с гребени чевръсти.

Това е любимото стихотворение на жена ми, защото не я разплаква като по-сетнешните, в които таралежите станаха метафори, но от които поезията като че ли все повече започна да си отива. Гео Милев не е имал нашата безметежна младост – “главата ми – кървав фенер” не е просто някаква си проста метафора, а израз на страшното време на окървавените листопади. Преди да тръгна за Стара Загора, реших да препрочета Гео Милев и отворих, познайте от първия път какво. Разбира се, поемата “Септември”. Учебната програма от моята гимназиална младост беше направена така, че да свързваме името на поета само с този емблематичен текст.
Провокацията дойде от сина ми, който това лято имаше щастието да бъде кандидат-студент и експресно се запозна с цялата българска класика.
Хлапето ми изсипа един куп въпроси, като великодушно ми остави възможността умно да замълча. Чел ли съм писмата, които младият Гео пише на баща си от Германия? Запознат ли съм със статиите в списанията му? Знам ли кои световни имена е превеждал? Чувал ли съм изобщо, че е писал дисертацията си на изящен немски език?
Започнах да се смалявам... затворих се в една стая и се зачетох:
“Всичко е така гладко, така уравновесено...”, “... поезия, която нищо не казва и затова не тревожи”. Като че ли Гео Милев го беше писал за моите ранни поетически опити. Цитатите са от статията му “Поезията на младите” – манифестен текст, както биха казали учените. Посланията, внушенията на тази статия са повече от актуални и днес, когато българската поезия се напълни с космополитно безполови знаци.
Гео Милев се противопоставя на всичко, което стои на пътя на изкуството, за него всяка битка е неистова – в случая с поезията и естетиката на символизма. Аз си мисля, че Гео Милев не гледа само към Вчера, към неговия си ден, защото задава важни императиви за всички пишещи и във всяко време. Поезията от социалистическия период на България, в който и аз написах няколко книжици, не биваше да смущава (по думите на Гео Милев) “спокойното пищеварение”, вярно – не на буржоата, а на други, озарени с друга власт. Литературната критика в годините на уютния, удобен и мек като стари домашни калеври тоталитаризъм налагаше шаблони и клишета за разбиране и на Гео Милев. Ето защо смятам, че този титан се нуждае от съвършено нов прочит днес, защото въпросите, които той зададе в онова гнусно време и към онази окървавена държава, не са получили дори някакъв уклончив отговор, а са възможни и Днес.
Поетът Гео Милев навсякъде пише “Днес” с главна буква, за да ни каже колко е важно да сме съвременни. Ние да сме във времето и времето да е в нас, както гениално ни е завещал великият българин Васил Иванов Кунчев. Имаме ли самочувствието на Апостола Левски да кажем, че то нас обръща и ние него обръщаме, или се оставяме да прави с нас, каквото си ще? Гео Милев е питащият, провокиращият, тревожещият, защото не само има усещането, а знае, че държавата му е тръгнала срещу човека. Ние днес, ако не всички, то поне по-смислената част от народонаселението на България също питаме: “Що е Отечество?” И ако не лаят картечници вместо отговор, това не означава, че държавата ни с Негово Царско-Премиерско Величество Симеон Втори Борисов Заксен унд Кобург и Гота е по-малко варварска; Гео Милев нарича “мъртва” онази поезия, която е изгубила връзката си с живота. А аз чета Гео Милев и се питам: жива ли е държавата ни, от която българите бягат?
Приятелите ми знаят, че също в мрачните тоталитарни времена взех, че написах стихотворението “Стадото на слепите пастири”, в което мнозина литератори съзряха моя бунт срещу властта. С други думи – с това стихотворение излязох аз, неразумният, “... от пътя на казионния шаблон, из който вървят всички”, както би казал Гео Милев. Навред из пределите на Родината се чу: “Смело и необмислено. Дръзко.” Само че не бе казано с възторга от новото, изразен в статията на Гео “Поезията на младите”, а с размахване на височайши пръст, че тези варварски, хулигански, печенежки номера в поезията на 80-те години на XX век просто няма да минат. Да ми прости големият поет волните ми позовавания, нямам намерение с късна дата да се правя и аз на велик поетически воин срещу първия държавен и партиен ръководител тогава. След книгите ми “Соленият връх на Бога” и “Челен удар” някои мои литературни приятели смятат, че съм имал деструктивно отношение не само към литературната ни традиция, а изобщо към ценностите на християнството и... странни отношения с Отеца.
Признавам си – не съм се стремял да приличам на Гео Милев. Не разбирам от диалогични културни полета и интертекстуалност. Ясно ми е обаче едно, че българинът мирно не седи. Искам да кажа колко актуален може да бъде Гео Милев във всяко време, защото Богът, който той никога не е помислял да свали “с въжета и лостове” и не иска да срути на грешната земя, е Истината. Истината е тази, която го прави винаги свободен. Изкуството е най-висшата религия за Гео Милев, самият той е движение, търсене, промяна. Често застава велик, сублимен и непостижим, в цял ръст на опасната граница на анархизма. Посланията му са радикални, звучат като екстремизъм, но всъщност това са жестове на европейския авангард. Отрицанието на държавата е същност на анархическата философия и практика, а при Гео Милев несъгласията са етически, защото “кръвта на убитите” вика, тя е сред нещата, “които не могат да се преживеят”, както пише Антон Страшимиров.
Вълнувам се, че получавам награда на името на един от най-ерудираните български поети. Може би най-ерудираният. Респектираща е енергията на Гео Милев да бъде активен, без да бъде разпилян, във всички сфери на културата – да бъде поет, публицист, режисьор, художник, сценарист, преводач от 9 езика, теоретик на модернизма, издател. Невероятно чувствителен, стряскащ, предизвикателен, груб, шокиращ, провокативен, парадоксален, алогичен, агресивен, но категоричен и безалтернативен в настояването си за Истината. Могат да ни ужасят житейски цели като: “... да унищожа Гьоте като поет!” (цитат от писмо до баща му), или представата му за Вергилий като “беззъба зев на класически череп”. Но как иначе ще убедиш, че “... днес ние слагаме основите на литературна традиция”?
Ако отхвърлим набързо няколко десетилетия след едно от най-злокобните убийства в българската история, ще си спомним, че лозунгът “Утре започва от днес!” беше любим лозунг от ранната демокрация в България, която, освен че се роди недоносено седмаче, навлезе в пъпчивия си пубертет твърде хилава. Всички ние помним, че изплували от синьото є Нищо, литературни саморасляци имаха глупостта да се саморазправят с поети от “левия дискурс”, което пък си беше чиста проба избиване на дълго отглеждани на топъл и влажен душевен мухъл комплекси. В това отношение Гео Милев е стъписващ и възхитителен едновременно. Защото той е първият ни писател без комплекси. Той не догонва никой европейски кумир, а върви редом с представителните имена на експресионизма в европейската култура. За пръв път литературата ни не е “като” (френската, руската, немската), а неотменим етап от развитието на европейския литературен процес и ролята на Гео Милев в това направление е основна.
Космополитизъм, отвореност, самочувствие, смелост да бъдеш “анти”-какво ли не! Гео-Милевото слово не просто е част, то е върхът на ужасения вик, изтръгнал се от гърдите на Европа след сриването на цивилизацията, след кошмара на Първата голяма война. С “Грозни прози”, с “Експресионистично календарче”, с поемата “Септември” – “страшният призрак за нечисти съвести”, както пише поетът в писмо до брата на Иван Вазов, Гео Милев доказва, че ние сме европейци, че ценностите, които ни вълнуват, не са регионални, ориенталски, временни, идеологически и всякакви, а съвременни и европейски.
Целият XX век демонстрира как след големи социални кризи левите идеи винаги взимат връх и човекът търси спасение в някаква утопия. Естествено е, нормално е и е човешко Гео Милев също да бъде свързан с лявата култура, но той не е само това! Мирисът на живо месо, окървавената родна река, разцепеният гигантски столетен български дъб поразяват не само ляво мислещия интелигент. Септември 1923 година се оказва разломно време в нашата история, народопсихология, култура. Пораженията са върху родовата памет, кръвните връзки, националните символи. Страшното разделяне и разделение на нацията е незарастваща рана, която няма да се излекува с “Долу този!” и “Гope онзи!”. В този смисъл днес също е невъзможно Гео Милев да бъде манипулиран и употребяван. Едно и също значат думите му и в 2003-та и в 20-те години на миналия век. Съдете сами: “Ръководителите на народа станаха “управници” на народа. И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм.” Пак Гео Милев може да коментира нашето Днес със сатанинския си сарказъм: “И нито един от виновниците не е още полудял!” В програмната статия на списание “Пламък” Гео пише: “Времето е жестоко и праща поезията в изгнание.” Случайно това да ви напомня за нашия ден, за нашето антипоетично Днес?
През последните десетина години все по-рядко ми е до песен. След изкуственото половинвековно помпене на патоса поезията на България като че ли се връща към прозаизираната реч и гласовете от улицата, към стихотворната графика, фрагмента и бързия щрих на Гео Милев и Вапцаров, към драмите на малкия човек в голямата история, към всекидневните ни битки за истината. Без по земята ни да горят братоубийствени страсти, нашето време също е кръвопролитно. Пак изтича българска кръв – млада, образована, но омерзена от своето и питаща с болката на Гео: “Кой излъга нашата вяра?” Ето защо казах, че е време да се препрочете този Гений. И най-вече да го четат българските управници. С молив в ръка. И да си подчертават най-главното. И да знаят, че “Народът, Масата – инертна и безименна, но бездънна и безсмъртна, ражда всички нас”. Край на цитата. Да знаят, че същите тези хиляди, маса, Народ могат да свалят от трона и Бог, и Жан Виденов, и Иван Костов, както и днешното Величество. Да четем, братя, високото слово на Гео Милев, за да не тържествува пак някой нов Ахил с душа “дива и груба” и за да бъде пак свещената майка Хекуба всичко, което предопределя човешките ни избори.
Благодаря на всички, които ме посочиха като достоен да нося награда на името на Гео Милев.