музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Катя КУЗМОВА - ЗОГРАФОВА

ГЕО МИЛЕВ И ЧАВДАР МУТАФОВ -
ЕДНО “ЕКСПРЕСИОНИСТИЧНО”
ПРИЯТЕЛСТВО


В своето “програмно” писмо до Людмил Стоянов, един от съредакторите в първото му списание, Гео Милев го предупреждава (по повод нехаресано, макар и публикувано стихотворение): “... понеже сп. “Везни” ще бъде нещо като списание на българските модернисти, което ще ги рекламира чрез техните собствени съчинения, че по тази проста причина българските модернисти ще трябва да се явяват в това списание с работи, които наистина ги рекламират, т. е. най-хубавото, каквото те (б. модернисти) могат да измудрят, респ.[ективно] са измудрили... От друга страна, ред. комитет, който ще се състои почти от всички сътрудници (включително и ти, когато дойдеш тук), ще трябва да бъде строг към работите на всекиго от колегите - т.е. тези работи ще бъдат критикувани от всички задружно и в случай на нужда повръщани с приятелски съвет, който авторът трябва да вземе под внимание; с други думи: един вид “другарски съд”... Това е добро, мисля аз, тъй като никой не може да бъде безпристрастен към себе си - включително и аз, който съм уж “главен редактор”, но по силата на обстоятелствата, без да изпълнявам тази служба в такава форма и вид, както е било друг път, при други списания; аз съм само технически “главен”. Така че - най-хубавото за “Везни”; и нека всичко бъде най-хубаво - лошо никой да не пише! Нека в “Съвременна мисъл” пишат социалисти, в “Обществен подем” - идиоти, а във “Везни” - модернисти; всеки да си знае къщата и мястото” [...]
Заслужава си да се проследи наистина как се осъществява подобна програма (при лесновъзпламенимите ни южняшки страсти) и как не довежда до саморазпад на естетическата общност суровото изискване на “другарския съд”... Още повече такова не съществува при другите ни литературни кръгове. При “златорожците” имат достъп само утвърдени имена, които трудно биха понесли критика, при “хиперионците” пък един от обединителните принципи е възвишеният апотеоз на лидера Теодор Траянов. /Последният е бил преди това сред тачените сътрудници на “Везни”, където по всяка вероятност ще да му е додеяло да бъде равнопоставен с Николай Лилиев, Емануил Попдимитров, Христо Ясенов, че и с младия Ламар или старозагореца Ботьо Савов.../
И все пак, макар да е бил не само обявен, но и практикуван, принципът на взискателно обглеждане на произведенията, родени от творческото съзвездие “Везни”, той не е довел до конфликт помежду им. Цяло чудо! Може би защото авторитетът на Гео Милев е бил солиден сред сътрудниците му? А дали те наистина не са били хора с мислене, преодоляло провинциалните си комплекси?...
Гео Милев привлича на страниците на списанието си талантливите си съграждани - поетите Иван Мирчев и Иван Хаджихристов. В същото време обаче е непреклонно критичен към първата стихосбирка на Мирчев “Реките викат”... В архива на Иван Мирчев се пази и стихотворението “Вик”, изпратено до Гео Милев, но неотпечатано във “Везни”. При това дори без обещаното “повръщане с приятелски съвет”... И все пак тъкмо Иван Мирчев цял живот работи жарко за “каузата” Гео Милев - и като популяризатор на цялостното му творчество, и като автор на цяла стихосбирка “Срещи с Гео”. Примерът едва ли е единствен, но той като че ли е най-красноречивият. Разбира се, тук можем да добавим и оценките на Гео за стиховете на Емануил Попдимитров, които също не са хвалебствени1, макар последният да е от най-близкия му кръг, затова и последвал своя редактор и във второто му, носещо не само естетически, но и политически риск списание - “Пламък”. Заради което пък собствената му университетска кариера е висяла на косъм....
Затова не бива да ни учудва фактът, че Гео Милев е отправил не само възторзи, но и доста забележки към първата книга “Марионетки” на Чавдар Мутафов. Тя е определена като “първа книга - първа по рода си в нашата литература. Първа по рода си като замисъл и стил”2. Всъщност оценката на Гео е най-балансираната от всички, с които е била посрещната експерименталната книга на знаменития български “Денди”. За разлика от тази на Н. Райнов например3, който твърди, че основният “недостатък” на книгата е “липсата на стил”... Гео Милевите несъгласия спрямо нея са по-скоро към “съзвучието” в тандема Ч. Мутафов-Сирак Скитник. Заради неговите “неилюстриращи” рисунки, вложени в книжното тяло без смислова връзка с текста, макар да го превъзхождат по експресионизъм, според Гео... Впрочем, естетически подобно отношение автор - художник с днешна дата е преосмислено от изкуствоведската мисъл не само като възможно, но и като твърде оригинално (Максимилиян Киров, Ирина Генова).
И все пак, Чавдар Мутафов е сред най-активно привлечените във “Везни” съратници по модернизъм. И няма как да е другояче: и двамата са немски възпитаници, ерудити, критици - и литературни, и театрални, и музикални, и разбира се, художествени. Що се отнася до преводаческата дейност, тя също изкушава и двамата, макар и не в еднаква степен. Тъкмо във “Везни”, г. II № 3, Чавдар Мутафов публикува превода си “Нарцис. Теория на символа” от Андре Жид. Неизвестен досега оставаше и един твърде интересен общ преводачески замисъл (за повече вж. в предстоящото издание на книгата ми “Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта”). Засега ще отбележа само, че той се отнася за книгата “Бебюкен или Дилетанта на Чудото” от видния немски писател и теоретик на експресионизма Карл Айнщайн, считан за личен познайник и дори приятел на Гео Милев4. След публикация на откъс от 12 глава на “Бебюкен...” в №10 от г. I на списанието, е обявено, че “наскоро” ще излезе целият роман в съвместен превод на Гео Милев и Чавдар Мутафов. Уви, до края на III-та годишнина на списанието, такъв не се появява, макар архивът на Мутафов да доказа, че последният е работел над “експресионистичния” замисъл...
Ето че вече стигам до отговора на неизбежния въпрос: защо наричам приятелството между Гео Милев и Чавдар Мутафов не иначе, а “експресионистично”? И собствено що е туй “експресионистично” приятелство? Може би елементарното: единомислие по експресионистични възгледи?
Ами ето дори споменатият факт го разконспирира: става дума за приятелство, по-силно от своя външен израз. За същност, търсеща своята форма. Точно както е в естетическите преображения на многоликия експресионизъм!
На второ място - това приятелство не е “реалистично”, не е “музейно” обективирано, защото не ни предоставя почти никакви “веществени доказателства” за своето съществуване! Нещо повече - то завихря в сюжета си и сгрешени факти, като да речем приписването на Н.Райнова рецензия за постановката на Стриндберговия “Мъртвешки танц” в Народния театър на Чавдар Мутафов. Каква ирония се крие в това логически възможно “единогласие” на критически нагласи на Райнов и Мутафов, изпитващи всъщност взаимна (и дългогодишна) антипатия един към друг, (Може би заради творческото оспорване на “декоративното” слово, в което и двамата са изкушени. Тоест заради парадоксалната близост в различията помежду им... Но това е голяма отделна тема...) Що се отнася до същността на експресионистичното приятелство: в него присъствията на ненаписани, но мисловно допустими тестове се усещат като реално съществуващи. Защото са метафизично истинни... (В този смисъл не съм разочарована от недостоверността5, допусната в художествено документалната книга на Кирил Кръстев, която продължавам да обичам и препрочитам).
В белетристично сочните спомени на Фани Попова - Мутафова е дадено едно обяснение на факта за отсъствието на документални “реликви” за приятелството Гео Милев - Чавдар Мутафов. Става дума за писани повече от половин век след раждането на “Везни” редове на писателката: “За нашите приятели от времето на новаторството”, условно наречени от мен при частичната им публикация “Потулени мемоари”, понеже от години пролежават в архивните фондове на НЛМ. И така, Фани Попова - Мутафова твърди, че във времето на следването им в Германия (1923 - 1925), са получавали писма от Гео Милев. И тези писма непрежалимо са унищожени при бомбардировките над София през Втората световна война. Звучи достоверно. Макар да не е налице “обратната връзка”, тоест кореспонденция от Чавдар Мутафов до Гео Милев. Което всъщност е необяснимо, като се има предвид “техничарската” прецизност на Мутафов във всяко едно отношение, особено пък в ангажименти към приятелите. Още повече - от същия период е запазена обемиста епистоларна “книжнина” между него и Владимир Василев, редактора на “Златорог”, призовавал го настойчиво за сътрудник в елитарното си списания. Има и нещо друго. Очевидно, макар да е обявен всред сътрудниците на “Пламък” и дори, според вече споменатите спомени на съпругата му, при единствената им среща през 1924, в Народния театър, те оживено да са разговаряли в антракта, обсъждайки идеи за сътрудничество в списанието, личната кореспонденция на Ч. Мутафов свидетелства за точно обратното. Става дума за писмата до самата Фани Попова - Мутафова, която прекъсва следването си след раждането на своя син и се завръща в България, докато Ч. Мутафов довършва в Мюнхен второто си висше образование... Тъкмо в едно писмо до нея от 20. 5. 1924 г. Ч. Мутафов недвусмислено сравнява “Пламък” с “парцал” - дума твърде принизяваща дори за “експресионистичния” речник на автора на някогашните “Грубости”, отпечатани тъкмо и неслучайно в Гео Милевия алманах “Везни” през 1923... И предрича скорошното му спиране. Уви, точно. За да бъдем точни, трябва непременно да отбележим, че гневът на Чавдар Мутафов е бил възпламенен от разказа “Музика” на Н. Райнов, публикуван в “Пламък”, бр. 4 от 25 април 1924. Нека цитираме Мутафовите филипики по този повод: “...четох “Музиката” на Николайски: най-куриозното е, че наш Николай е абсолютно немузикален и изключителен невежа в тази област - най-много разбира черковно пение по византийски ноти - от семинарията. И заради това всичкото му писание от начало до край е пресилено и фалшиво: от черната (виола) до водопадите (на четири места) от звукове, гласът на виолата е даден със седем прилагателни едно след друго - от страх, да не би да се помисли, че е валдхорна; а после, какъв е този провинциален град с мраморни здания, дето все пак така е устроено, че знаменитият виртуоз забрави цигулката си на сцената, докато цялата революция мине благополучно, и дори раненият любител оздравя, след като го разкарват естествено по съда; и през всичкото това време цигуларят не се сеща дори за цигулката си, а спокойно чака цялото време в пивницата - докато любителят най-накрая седне до него. И този любител, който акордира пианото - има достъп не само в салона, но и на самата сцена, дава парите си за три деня, за да купи билет! (добре, че вторият път има “допълнителни столове!”) - и трябва през всичкото време да мисли това, та да направи разлика между себе си и богатите! - И току тъй, сякаш вкъщи държи в мастилницата си сярна киселина: взема шишенцето - mir nicht, der nicht (нем. просто така, без много да му мисли) - и работата е наред. А този виртуоз има инструменти в изобилие: ако изтръгнат виолата му, току виж докарал чело, най-сетне дори и контрабас - разбира се, винаги импровизиращ, защото пианото не може да следва “бездните му”. Да вземеш една цепеница, че по главата. Работа ли му е на Николая да се заема с неща, които не разбира. А какво търси тук и революцията, в която всички къщи горят; докато виртуозът чака в пивницата да мине всичко, че да даде втори концерт - това никой не може ти каза. Най-глупавото, обаче, в цялата работа е онази странна смес от пророчество, надута мъдрост и авторитетна претенциозност, които наистина ми напомнят провинцията: нима Николай е тъй много затънал в нейната грандомания, че не се вижда де отива: просто да се чудиш. Уви, разказът е най-лошата литература, която някога съм чел - и с най-забърканата мисъл - или с най-очевидното безсмислие: никой не знае защо така свършва разказът - и какво собствено Николай иска да каже, сигурен съм, че и той самият не е знаел. Ето какво значи да пишеш неща, които не разбираш, а изглежда, че Николая са просто подвели - или пък той е решил са блъфира пловдивчани, респективно да им импонира с голямата си музикалност, след като в София се помъчи да импонира със знанията си на всички класически езици, включително и на санскритския и коптския!
Утре ще дам тая глупост и на Гюрата (приятелски псевдоним на писателя Георги Райчев) - да чете и да ругае. А Геото - виждаш ли на какъв парцал е вече неговият “Пламък”: още една-две книжки и finish... (Мюнхен, 20. V. 1924)
Наистина драстична, жестока преценка за творческата и личностна същност на Н. Райнов... И трябва да признаем: не съвсем справедлива! Въпреки иначе “анатомично” точните си наблюдения върху белетристичните недостатъци на разказа в ред отношения. Но в най-важното от тях: стилистичното, дето е поводът за вечните спорове между двамата писатели-критици, някои останали в архив6, Н. Райнов е засвидетелствал безспорни качества. Преди всичко, той е преодолял статичната си, орнаменталска нагласа, която преобладава в творческите му търсения - в посока към една динамизирана, “оварварена” поетика. Тя е постигната в картината на революцията като естетически сблъсък на представите за класическа музика с тази за модерната музикална стихия, апокалиптична и разрушителна... А подобно мислене сродява Н. Райнов с Гео Милевското експресионистично визионерство, с авангарда на 20-те. Ето малък цитат като доказателство: “В пъклената музика на хиляди недоволни гърла, в трясъка на разрушеното и сринатото - се местеше светлият вик на пламъците. Те тържествуваха: рошави, златни, кървави - те кипяха, подскачаха, хвърчеха нагоре, за да стигнат звездите и да известят на Бога за победата на ония, които светът е изоставил...”
Но за да можем да разтълкуваме сюжета на отчуждението между довчерашния съмишленик в модернистичния “зодиак” “Везни” Ч. Мутафов и неговия приятел и естетически “двойник” Гео Милев, ще отворя една голяма скоба.
И така, като високоталантлив писател и критик, Ч. Мутафов е бил “ухажван” от всички значими художествени трибуни на времето си: и от “Златорог”, и от лидера на кръга “Стрелец” проф. Константин Гълъбов по-късно, когато Ч.Мутафов става съредактор на изданията на този кръг... Особено поучителен е епизодът със споменатите епистоли на “главнокомандующия армията” “Златорог” Вл. Василев, както го назовава “недисциплинуваният” му сътрудник Ч. Мутафов. Не мога да устоя да не го разкажа отново, макар да е публикуван7. Накратко: след като се заканва да направи решителни “крачки влево” тъкмо в разделната 1923, главният редактор призовава “Чавдарци” с няколко писма да му изпрати в препоръчан пакет целия роман “Дилетант”, I глава от който вече е публикуван във “Везни”, както и няколко разказа. Макар Ч. Мутафов да е наясно, че разполага с текстове, от които на Вл. Василев ще му се “изправи косата”, а книгоиздателите на романа му ще “фалират”, той не устоява на предизвикателството. Още повече, Вл. Василев го заклина: “... изпращай по-скоро тия ужасии - ще ги напечатаме в началото на 7 или 8 кн. Решил съм да сандардисаме (бел. К.К. - З. - притесним /тур/) тая година противника с белетристика.
Колкото до това: нямало да те разберат, не знам кво - тия работи друг път да не ги приказваш. Има си хас да се вманиачиш, да вземеш да мислиш, че в България наистина няма кой да те разбере (освен Геото, разбира се). Най-подир, ако някой не иска да разбере, ще го накараме (тупа се заканително по гърдите) да разбере. Само че трябват още няколко работи - да има повече за какво да се приказва.
Заключение: ако наистина си написал “Смъртния сън”, сядай и пиши още една - две работи - сън ли ще бъдат, бълнувания ли, твоя работа. По-рано се оплакваше, че не си бил свободен в “Златорог”. Ха да те видим сега, като те оставям да си разиграваш коня - няма ли пък да свиеш койрука...”8 Звучи авангардно като естетическа позиция, нали? Само дето не се е сбъднало обещанието за “разиграването на коня”, на “зеления кон” на експресионизма, както би се изразил Ч. Мутафов. И тъжно, и смешно е, че след толкова писма от иначе съвсем не епистоларния Вл. Василев, в крайна сметка, получавайки дългоочаквания разказ “Радостта от живота”, той така и не го публикува. Да не говорим, че е бил скандализиран, при това единодушно с проф. К. Гълъбов, уж по-европейски настроен ум, от “ония невъзможни “Грубости” Чавдар Мутафови, дето ги е публикувал Гео Милев в Алманаха си... Ерго - въпреки теоретичните “изявления” на “златорожеца” и “стрелеца” в полза на крайния модернизъм, на практика все пак Геото се оказва единственият безапелационно “разбиращ” авангардния дух на Чавдар Мутафов. За това красноречиво свидетелства и броят на неговите публикации във “Везни”. В г. I, кн. 8 той “дебютира” в списанието с рецензията “Четири имена”. Веднага след това, в кн. 9, се изявява и като есеист с една от най-силните си творби - “Моторът”, както и със забележителната си рецензия-психопортрет на българския творец: “Изложбата на “Родно изкуство”. (Инак първата му публикация изобщо се счита рецензия за Борис Денев в сп. “Слънце” от същата 1919). Във “Везни”, № 10, той е представен с експресионистичния си, силно визуализиран текст “Празник”. Във втората годишнина появата на името му зачестява. Още в № 1 той присъства с два текста: “О, Слънце...” (глава от романа “Дилетант” и с рецензията си “Картините на Иван Бояджиев”, с която открива още едно име на родния модерн. В следващия, 2 бр., Ч. Мутафов отново се появява с два изкуствоведски текста: “Карикатурата” и “Рисунките на Сирак Скитник” в книгата “ Поеми “ от Едгар По”. “Правилото” за двойната публикация (истински лукс и за взискателния главен редактор, и за труднопишещия Ч. Мутафов) е спазено и в 3 бр., където освен превода на “Нарцис...” на Жид е дадено място и на известната програмна статия “Зеленият кон”. В № 9 идва ред на “3 писма за малкото момиченце”, в № 17-18 - на “Зимна любов”, а в № 19 - на рецензия за изложба на Борис Георгиев. Публикациите, както се вижда, постепенно се поразреждат, за да се сведат до 2 - в № 12 на третата годишнина - относто “войната на половете” в разказа “Звероукротител”; и в № 13 с рецензия за изложба на Христо Каварналиев. Без да пропускаме, разбира се, “Грубости” в Алманаха през следващата година. Но струва ми се, фреквентността на Мутафовите текстове е факт ясно говорещ за постъпателно “оттегляне” от “Везни”. И тъй като той е единствената “документална хроника” на взаимоотношенията между Гео Милев и Ч. Мутафов, налагаше се да я проследим внимателно. Особено що се отнася до така и непрекрачения огнен “праг” на “Пламък”. Истинната, дълбоката причина за това е следната. Макар да произхожда от семейството на “Първите”9: видните севлиевски социалдемократи Мутафови, сродени с не по-малко видния Андрея Конов, Чавдар Мутафов в зрелите си години “изменя” на “левите” идеи... Докато нявга баща му Петър Мутафов с пределни финансови усилия е издавал сп. “Социалдемократ”, поздравено с писмо до редакцията от самия Фридрих Енгелс10 , става така, че синът му се оказва автор на няколко “десни” текста в “легионерския” вестник “Народен водач”. Този вестник е характеризиран в т. 2 на “Български периодичен печат” по следния начин: “Младежки вестник на формално разтурения Съюз на народните легиони. Срещу комунизма и евреите. Великобългарски, шовинистически и прохитлеристки.” Макар да звучи като присъда, тази оценка е вярна. И все пак в писанията на Ч. Мутафов не става дума нито за апологията на Мусолини, скрита в “Метаполитика” на Стоян Михайловски, нито за откровения расизъм на Кирил Христов. Нито за “професорския” такъв на Методи Попов, Консулов или Янко Янев и Спиридон Казанджиев. Публицистичният му патос го полага в контекста на онази социокултурна ситуация у нас, характеризирана точно от Александър Кьосев: “Внимателният поглед върху българската култура и публичност (и нейните контакти с немската култура, наука, пропаганда и политика) непременно би забелязал, че от 20-те години насетне тя е поле, в което бродят подобни “разбъркани интуиции” (доста от които снабдени с авторитета на “немската наука”), непрекъснато се раждат идейни и идеологически настроения, в които ретроспективният исторически поглед лесно би открил расистки потенциал в литературни произведения, в публицистични текстове, в дебати, водени по друг повод, тази среда демонстрира изострена чувствителност към определени симптоматични теми, мисли своите проблеми в предпочитани матефори и ги ориентира в концептуални рамки,...”11
Опитаме ли се да проследим философските и политически влияния на немската мисъл върху Ч. Мутафов - ще откриме несъмнен отпечатък от идеите на Ницше, Шопенхауер, Варингер и Хайдегер. Отделно от тях, в България той се обвързва с членство в ЕПС (Европейски писателски съюз, председател на чията национална секция е съпругата му Фани Попова - Мутафова). Тъй като ЕПС е считан за “фашистки” от Народния съд, това членство довлича политически репресии на семейство Мутафови - дългогодишна присъда за Фани и въдворяване в трудов лагер (мините на Бобов дол) без съд и присъда за Чавдар... С всички следващи от това квалификации от рода на “фашизиран” или “тясно обвързан с фашистката култура”, принудително “изхвърляне” от литературата ни, премълчаване заслугите му на архитект - пръв последовател на “Баухаус” у нас, безработица, мизерия... Не става дума за физическа гибел, за “безследното изчезване “ на Гео Милев наистина, но все пак за нещо сродно, което ги сближава и в посмъртното им битие - за политически “остракизъм”, обричане на бавно изтляване, за опит да бъдеш жив погребан. Духовно.
Защото и над двамата приятели тегне “проклятието на модернизма”, което неотменно се сбъдва и в Германия, и в Русия: крайните в естетическите си устреми авангардисти се обвързват и с крайни политически идеи, причиняващи им неизмерими страдания и гибел!... Както и - болезнени разриви между довчерашните единомишленици. В случая с Гео Милев и Чавдар Мутафов това е неогласено индиректно, но в други може да бъде яростно и публично. Например при Ламар и Макс Мецгер, разделени на два идеологически полюса във времената на национализмите, през 30-те, след като преди това са били сред най-пламенните сътрудници на “Пламък”. Свидетелство е едно от най-страстните “открити писма” в пресата ни, отправено от анархиста Ламар до увлечения (или може би въвлечения) в хитлеристкото движение Мецгер, чиито следи трагично се губят в нацистка Германия.
Както се губят трагично и Чавдар Мутафовите в България - поне до 70-те години, когато започва процесът на “възкресението” му в националната ни култура - чрез публикациите на проф. Димитър Аврамов, РужаМаринска, Едвин Сугарев.
Мисля си - дори да приемем наличието на националсоциалистически тежнения у Ч. Мутафов, те биха ни напомнили увлеченията на Годфрид Бен или на Мартин Хайдегер в Германия. Бен - лирикът, е привлечен от романтичната мистика на хитлеристката пропаганда, а след техния крах съдбата му удивително напомня “низвергването” на Ч. Мутафов у нас. Дай, Боже, така, както Бен бе преоткрит през 50-те години в Германия, да бъде изчистено от праха на несправедливото забвение и името на българския му събрат по участ.
Защото дори да са безспорен факт идеологическите заблуждения на творците, те не бива да бъдат наказвани от обществото като престъпления! Особено когато става реч за талантливи люде като Мутафов или Мецгер. И все пак - жестокото следвоенно “въздаяние за греховете” е общоевропейска практика: в Холандия са създадени лагери за “колаборационистите” ; във Великобритания Езра Паунд е обявен за луд и произведенията му не се публикуват, същото се случва и с Кнут Хамсун в Норвегия; във Франция са убити Бразийак и Селин. А какво се случва в България, всички знаем. И все пак, неизвестен е останал един поучителен епизод около репресирането на Ч. Мутафов. И той доказва истините, изречени с даровито перо и много мъдра горчивина не от друг, а от бащата на Гео Милев - гражданина-книгоиздател от Стара Загора - Мильо Касабов. Почит заслужават блестящите му есеистични редове, останали кой знае защо непубликувани до днес, назовани “След десет години” “(от бащата на Гео Милев) ... ”Има мрак в душите, щом не зачитаме живота на другите. Мракът за душите е от невежеството.
Невежеството не е творческа сила, но е сила - сила за пакост. Невежеството не търпи творчеството и творците, защото то е мързел. Затова невежеството не търпи истината и истината само за невежеството е бодлива. Ето защо невежеството е злоба, която излива само лиги и отрова.
Затова: тежко на просветения между невежите, тежко на знаещия между простаците, тежко на даровития между бездарниците.
Тъкмо това видяхме през пролетта на 1925 г.
Животът е творчество, но в мрака за душите животът протича и се губи безследно в пакостните прояви на невежеството. Защото невежеството си служи с конспирации и покушения; невежеството отнема живота без следствие и съд; невежеството на власт взема набедения от злобата добър гражданини из обятията на майката, съпругата и децата и се подиграва с тяхното доверие, като не им го повръща вече, а мърмори за “неотговорни фактори” - патент и изобретение на българското невежество; невежеството прибира и оземлява бежанци, които още не различават дясната си ръка от лявата, а синове на родината - дар на вековете - дошли веднъж през тисящи години за гордост на племето, се погубват от “неотговорни фактори”. (...)
Ето защо в мрака и царството на невежството цари несигурност, погром, съмнение и отчаяние.
Докога?
И когато преминаваме през долината на смъртта, не ще загубим надеждата, че и у нас ще се съзнае, че са се минали отдавна времената на невежеството, които Творецът на красотата и хармонията презира, и че и у нас ще прозвучат мелодиите на благоговение пред всеки живот и че всеки с радост ще служи на ближния си, за да отразява царството Божие, които е в него.
М. Касабов

Позволих си да цитирам почти изцяло този великолепен текст, защото той, сътворявайки символичната фигура на Негово Величество Невежеството, благородно разширява проблематиката на политическото убийство до тази на “убийствената” рецепция на всяко новаторско дръзновение. Особено у нас. Защото не са случайни и десетките отрицателни, нещо повече - кощунствени и вулгарни оценки за “модернистичните” начинания на Гео Милев или Ч. Мутафов, вариращи в амплитудата от “литературни лунатици” - до “литературни уроди”, позволяващи си дори нелепа гавра с физическия недъг на Гео, придобит по време на война, в името на “безсмислената химера” Отечество...
А в случая с Ч. Мутафов става така, че най-злостният подбудител на последвалото “лагерно” изпитание е мастит, но не и даровит писател, похулен, при това, съвсем справедливо, в рецензия на строг критик с ироничното заглавие “Един фелдфебел плаче”12 Трябва да признаем, че този текст произнася оценки относно “еврейското”, при това мислено в “расовия” му аспект. Но достатъчно е да ги заместим синонимно с Шпенглеровото понятие за “залеза” на западната култура, адаптирано у “стрелците” чрез студиите на проф. К. Гълъбов, за да прозвучат в цялата им сложна обобщителност. “Болестите” на цивилизацията са видени в изпъкналия фокус на “еврейските” писатели, но сами по себе си са разтълкувани интересно, смело и дълбоко. Те всъщност са един амбивалентен поглед върху европейската култура, българоцентричен (и българофилски) в основата си. Тъкмо той изключва “приноса” на Ст. Ц. Даскалов - образа на плачещия мустакат фелдфебел - “първият случай в нашата литература” според Ч. Мутафов. Може би тъкмо безпощадната ирония на художествените качества, и към смисловите послания на литературния продукт, е навлякло отмъстителната злопаметност на разказвача, та още през “победната 1944 той е “посякъл” в партийния печатен орган “Работническо дело” своя бивш критик. Така Ст. Ц. Даскалов е станал автор освен на десетки забравени днес белетристики и на статията “Литературни гестаповци”, “изстреляна в упор”, ако мога така да се изразя, в лицето на Ч. Мутафов (въпреки множественото число в заглавието). И тъй, Ч. Мутафов е обрисуван като в зловещ шарж със страховитите черти на “ултрафашист”, “един от най-откритите литературни гестаповци”, “явен полицай”. И всичко това - защото Ч. Мутафов е поставил точната “диагноза” на Ст-е Це-то: създаване на “разрушителна литература” под прикритието на “прогресивни идеи”... Разбира се, не бих се занимавала с последвалия литературен пасквил, ако в него не бе пряко замесено името на Гео Милев. Защото Даскалов, потривайки лапи обобщава: “... Ето как един български писател беше излязъл като джандармерийски командир срещу колегите си, срещу родната ни интелигенция, срещу целия български народ и в резултат много от писателите-антифашисти ги прибраха в лагерите и затворите, на други се забрани да пишат и печатат нито ред, трети бяха уволнени от службите, интернирани, малтретирани, а някои застреляни. Сега ще си обясним и кой е интелектуалният виновник за безследното изчезване на Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев. Това не са някакви неграмотни джандарчета - това са именно такива Чавдар-Мутафовци, шпицкомандаджии, получили напоследък превъплъщение в литературни гестаповци.”
Накрая следва и неприкритата заплаха за приближаващата “чистка”, която интелигентният Ч. Мутафов бездруго е очаквал след осъждането на жена му на 7 години строг тъмничен затвор. И която скоро наистина се сбъдва: “Част от тия господа, Писателският съюз изхвърли от редовете си, а друга се спотайва, иска й се да съжителствува заедно с ония, против които пишеше. Лъжете се, господа! Тоя нов демократически отечествено-фронтовски колектив има сила да се справи с тия тъмни сили, за да може свободно да се отдаде в служба на освободения си народ.” Е, “отдаде” се Ст. Ц. Даскалов, само че не остана от творенията му повече от преходен литературноисторически миг... Затова пък - какво Невежество лъха от публицистичната му тирада анти-гестаповска! В която Ч. Мутафов е обвинен за морален “екзекутор” дори на приятеля си Гео Милев! Нищо, че през 1925 година, когато “изчезва” Гео, той просто не е бил в България, следвал е своята архитектура в Мюнхен. Да не говорим, че статиите му в “Народен водач” датират чак от 40-те.
Такъв е финалът в начупената, динамична и променлива диаграма на “експресионистичното” приятелство - една пошла мистификация! Впрочем, не - това не може да бъде истинският финал! Защото е време жизнетворческите биографии на писателите ни да бъдат изчистени от подобни политически спекулации. Малък опит за подобно изследователско пречистване на прителския “сюжет” от времето на тоталитарните общества, този между Гео Милев и Чавдар Мутафов, е настоящата статия. Впрочем, последна скоба: за това, че двамата са все пак толерантни един към друг, осъзнавайки засилващите се различия помежду им, свидетелства и единственото доказателство от музеен тип: Гео Милевата книга “Иконите спят”, надписана с блага насмешка с “дадаистичния дарствен надпис: “На другаря “денди” Чавдар Мутафов”. Още през 1922. По същия благосклонен начин, по който Кирил Кръстев в писмо до Ч. Мутафов, разбира се, неслучайно, иронично обговаря Гео като “комуниста” и “класовоосъзнал се член на Шарен мост”13... Но - като си спомним някогашния призив за “везните” на “другарския съд” - всичко си идва на мястото...
За да останат Гео Милев и Ч. Мутафов в историята на естетическите брожения от 20-те двама от първите авангардисти, сподвижници, “носещи мъченически името модернисти”, изживели Голготата на модернизма и заплатили на най-високата цена крайните си увлечения.
В заключение: текстът ми е мотивиран и от интуицията, че за разлика от детерминираното реалистично, едно “експресионистично” приятелство винаги крие изненади. Включително - и невероятната възможност за възкръсване из небитието!

Бележки:

1. Сп. “Везни”, г. II, 1920-21, № 4-5. В същия брой са рецензирани Ив. Мирчев и Ч. Мутафов... По отношение на Попдимитровите “Вечерни миражи” Гео заявява: “Би било твърде навременно, струва ми се, да се осъди нехайната форма на тия песни, които по тая причина, са изгубили половината от своята прелест...” И като вярва, че поетът би преодолял своето “безстилие”, критикът финално възкликва: “О, да би могъл авторът им да ги преобрази чрез брилянтната точност на словото и изящната строгост на формата! Какъв съвършен, какъв великолепен поет би бил той! И понеже, по мое скромно мнение, Емануил Попдимитров става един от най-големите лирици на България, то заслуга ще да е имал и Гео Милев и заради съдната си позиция, дори към своите любимци.
2. Цит. съч.: “Везни”, г. II, № 4-5.
3. Райнов, Н. - рец. За “Марионетки”, сп. “Златорог”, 1920, № 10.
4. Вж. Например бележките към сборника “Избрано” от Чавдар Мутафов, ГАЛ-ИКО, С, 1994.
5. Кръстев, Кирил - “Гео Милев”. В: “Спомените за културния живот между двете дветовни войни”, БП, С, 1988, с. 84. “Една постановка, в която репликите се подаваха с камертон, а паузите се измерваха със секундарник”, както писа Чавдар Мутафов...” Всъщност тази блестяща фраза е от рецензията на Н. Райнов: “Мъртвешки танц” на нашата сцена” - “Везни”, I, 1920, № 6, 184-186.
6. Такава е “разгромяващата” I том от “Вечното в изкуството” на Н. Райнов рецензия на Ч. Мутафов. В нея със завиден логистичен педантизъм са потърсени противоречията и слабостите в самата мисловна настройка на изкуствоведа Н. Райнов. Вж монографията на Катя Кузмова- Зографова: “Чавдар Мутафов. Възкресението на Дилетанта” ИК ”Ваньо Недков”, С, 1999, раздел “Непубликувани текстове”.
7. В сборника “Владимир Василев - личност, дело, съдба”, С, 1977, с .336.
8. Писмо от 16 май 1923 г.
9. Вж. Едноименния разказ на Фани Попова - Мутафова в сп. “Родна реч”, № 10 от 1967.
10. Писмото му се съхранявало в Музея на революцията в Москва.
11. ”Расизъм in potentia?”. В: “Усвояване и еманципация. Встъпителни изследвания върху немската култура в България”. С., 1997, с. 355-356.
12.В. “Народен водач”, № 10 от 24 юли 1941, с. 2.