музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Бисера ДАКОВА

ЯВОРОВ И ГЕО МИЛЕВ -
МЕТАФИЗИЧЕСКА ДУША

Душата-алегория

За Гео Милев е невъзможно да се пише и мисли ортодоксално. Поради това писането ми ще се стреми да въплъти, проникне и преживее един дълбоко утаен, неафиширан до момента и като че ли невероятен парадокс.
Ако Г. Милев бе имал възможност детайлно да се вгледа в поетиката на Яворов, навярно, в присъщия му елегантно-язвителен маниер, би изписал следните съкрушителни лапидарности1: “Яворов само отчасти се домогва до интуитивни символи. Той е в плен на ясните, овладяни и завършени алегории. Пространно описва стремежите и паденията на неуловимо- rзплъзващата се душа (“Душа ми беше възжелала...”; “Спи тежък сън душа след оргия безпътна...”; “Душата ми се мъчи в глад и жажда...”) и така парализира нейния могъществен блян към вечност в статични дефиниции: “Душата ми е пленница смирена”; “Душата - робиня суеверна в безверен ум”. Само в отделни случаи поетът не заковава с думи политналата през времето Психея и успява да постигне символичното. Едва тогава той надмогва алегорията-симетрия, симетрията-единство, единството-смърт и от стиха му проглежда вътрешна хармония. Едва тогава словото му поразява като вулканически трус: “Душата ми е стон. Душата ми е зов.” Поетът е пределно откровен, без да откровеничи: “то беше моята душа пред мен,/ звучаща тихо: може би...” Твърде изолирани домогвания, неспособни да устоят на риториката, да надломят разни логико-метафорични разказвания от рода: “Душата ми, жена, душата ми бе храм / на смелите мечни и светли въжделения...” Кому е нужен този епически andante-разказ, въобще криворазбраното декаденско ориентиране на Психея, на нервната и чувствителна мимоза - рожба на една пространна историческа универсалност? Какво поражда порива да се разкондензира нейната енергия, да се разпъва между непримиримите категории Грях и Блаженство, Добро и Зло, вместо от самата й сърцевина да бъде изговорен същинският й живот, за да се чуе нейният шепот за безсмъртие? Единствено в “отрезвленията страшни”, изправен срещу примамливо ужасната Вечност, Яворов заговаря, подобно на Р. Демеля, като Mitmensch (съ-човек), превръщайки душата в арфа, издигната сред вселената: “В този шеметен полет / смъртта в лице погледнах, - душа на вековете, / свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената на всеки страх от нея...” Съдбовни прозрения, станали обаче твърде скоро умозрителни, заработили като механизъм за извикване и изписване на този образ: “О щастие / Душа в душата на света, / ти - кървав цвят на любовта...” Формули, които препятстват интуитивното потъване в тоталната бездънност та Психея2, което се сбъдва и у Яворов все пак в мигове на самовглъбение: “ и аз горя сред пламъците нежни / на вечната душа - и мра: унесен, / аз тихо глъхна...”
И после, поезията на Яворова категорично не е поезия на душата. Яворовата душа е само манифистирана прозопопея. Поетът пее, ридае, изповядва се, алегоризира из глъбините на своята всеобемна, вселенска “гръд”. Неговият патос е ординерен - патос на лудо играещото, до пръсване, сърце, отравяно често пъти от злъч и болка или обезчувствявано от безутешни страдания. Тъкмо този образ догонва поетът, него преиначава в символика, за да заличи случайността му. Яворов винаги е играел с банални, всеизвестни мотиви, заучени от стиховете на Ботева. Дори в последните си години, когато подготвя “Подир сенките на облаците”, той изчиства Яворовското от себе си, за да постигне расовия гений във всичката негова първичност.
Душата-енергия
Подобно спекулативно вчувстване, разбира се, е драстично. Обаче и крайно необходимо, за да прояви невидимата от пръв поглед, изключително важна перспектива в критическите интерпретации на Г. Милев - бергсонианската. Опитах да демонстрирам вкорененото, трайно схващане на душата, схващане, прераснало по-нататък в непоколебима концентрация относно друг вид (екстравертно ориентирани, граждански) ценности. Че Г. Милев мисли в светлината на Бергосоновите понятия “памет”, “метафизика”, “наука”, “изкуство”, доказва не само убийствената му ирония към попълзновенията на проф. М. Арнаудов в областта на психологическия анализ3, но най-вече фундаменталното апорийно твърдение в началото на “Модерната поезия” (1914): “Душата изобщо е едно наистина метафизично понятие, без което обаче не е възможно никакво разглеждане и разбиране на модерната поезия”. Това семпло определение, дори за Гео Милевия обичайно шокиращ начин на изразяване, успява да съвмести и разграничи наука и метафизика - именно по Бергсон те са равнопоставени като два взаимообусловени погледа в сферата на опита4. Душата е въздигната в метафизика - недефинируема, недостъпна, отвъдна, - но и заедно с това инструментализирана - тя е единственият способ за анализ на поезията. Но, освен всичко друго, Душата в “Модерната поезия” е обявена за пределно интензифицирана памет - изкристализирал в продължение на 20 века културен продукт, несломима психическа енергия, трансформираща се през всевъзможните изпитания по своя път (църква, лъжекласицизъм, Просвещение). Всъщност душата е жива, постоянно актуализираща се вечност - глас на праотците, дочуван и подеман от потомците през столетия. В своя вечен и перипетиен живот душата има значещи изригвания и “бемолирания”: епохите на регрес проявяват нейната езическа същност, еманираща в романтизъм или в символизъм.
Ярката визия за езическата душа, затворена в тъмната готическа черква, почти дословно е припомнена в “Българският народ днес” (1921): “живял бавно и томително обсаждан в някаква влажна, студена крепост”; “без органическа жизнена енергия”; “да се разпечата скривалището на тази енергия.” След 1914 година Гео Милевите културни предизвикателства се оформят по модела на един уникален жанр - психоисторическото есе. А когато то е мислено и като творчески портрет, някоя забележителна културна фигура манифестно е постулирана като извънредно средоточие на духовна енергия. В този смисъл редът от титани - Бодлер, Демел, Блок, Ботев, Яворов, Толстой - онагледява именно разливането на психическа енергия извън очерталата се схема на дадена литература или култура. “Кратка история на българската поезия” (1925) е колкото лаконично прояснен наратив за изработването и усъвършенсването (до безсмисленост!) на българското поетично слово, толкова и категорично полагане на четирите развойни етапа в поезията ни, полагане, което сякаш се самовзривява при посочване на двете расови еманации - Ботев и Яворов. Удивително е как Яворов едновременно въплъщава третия пореде етап и “ обратния комплекс от енергия, събрана в колективния дух на българското племе”. По такъв начин “тъмното наследство в душата на поета” /не/явно превъзмогва всяко понятие, всеки наглед за дискурсивна етапност. Всъщност културната фигура Яворов е несъмненият, желан и очаван, свръхнапрегнат, свръхсемантичен център в своеобразния енергетично-акумулативен модел на Гео Милев5. Несносното Яворово призвание - да изговори тоталното страдание на българското робско битие, - обсебеността на поета от натрапчиви видения (т.е., казано по Юнг - от непревъзмогваеми архетипови съдържния и комплекси) до голяма степен емблематизира и клишира представата за Яворовата поезия. Заснемайки Яворовото присъствие в нашия духовен живот във възможно най-високата роля - ролята на българския Христос - Г. Милев тръгва от и гради разсъжденията си само върху два текста на поета: поемата “Нощ” (1901) и “Видения” (/1906). Изборът на втората творба е неслучаен: тя съдържа особено значещата контаминация “Христос - Демон”:

Аз виждам своя образ там: изпод водите
държат подводни храсти в кървави бодли
челото изранено. Съскащи и зли,
през моите уста на хаоса змиите
подават сноп езици. Камък там лежи,
и камък остър на гърдите ми тежи.

Точно тези стихове са изключително важни за литературния историк Г. Милев, тъй като отчетливо кореспондират с клетвата-обет от “Нощ”: “с кръвта си кръст ще начертая...” Или - вгъването, прибирането на саможертвена енергия навътре, сред тесните и прекалено крехки рамки на Аза преобразява порива по съзидание в порочна себеразрушителност.
Яворов е призваният да бъде втора еманация на българския дух и заради “съвършенството в стих и език”. В този пункт именно изпъква неопровержимата телеологичност на Гео Милевия литаратурноисторически модеп: Яворов е изключително недостижим, тъй като (казано по Пенчославейковски) е освен всичко друго “художник”, успял да надхвърли езиковите “грапавини” на Ботев. Следователно, акумулация ва термините на Г. Милев означава не само “индивидуализъм, набиран постепенно, бавно, като една цялостна психическа енергия, предавана от поколение на поколение и при това все повече увеличавана” (“Христо Ботйов”, 1922), но също така и постигнат “равномерен вътрешен ритъм в духовната интензивност” (“Български балади” от Т. Траянов, 1921). Всъщност, Ботев и Траянов само донякъде се доближават до художническата висота на Яворов - те не обладават в пълна степен извън-редната интуиция, енергия, музика, дух на акумулативния център. Гео Милевия Яворов черпи направо от първоизвора, мистичните връзки на неговата “избрана душа” с колективната душа са невидими, сложно опосредствани, но ненакърними.6. Точно такава фигура - на Месията-Избраник - чудесно приляга на бергсонианската схема. Чрез настоятелното й указване епигоните, довели “виртуозността до фокусничество”, са призовани към екстремно припомняне на забравените корени, към “оварваряване” или - към възстановяване на прекъснатата връзка с колектива: “Отделният - с всички свои съвършенства - излиза из тъмната утроба на майката-народ”. (“Народ-стадо”, 1924). Противно на утвърдилата се представа, индивидуацията на големия творец ни най-малко не е отречена от Гео Милев, а е препотвърдена много по-нюансирано. Или, ако отново решим да следваме Юнг: мощната Яворова индивидуалност става възможна благодарение интегрирането на Аза в колективната личност. Азът е уникален, доколкото отваря паметта и словото си за колективни съдържания, а колективът съществува единствено като духовна манифестация на Аза. В този смисъл “Панихида за поета П. К. Яворов”, създаден още през 1914, се оказва не само един от важните текстове на българската модерност от 20-те години, а и ранна поетическа визия на тезата за въплъщаващата мощ на гения, за извън-мерната му способност да поеме и огласи огромно психическо съдържание: “Черен плод на тисящи години - / между всички ти избран бе пръв, / всичко ти понесе в свойта кръв.”
Въпреки безспорното й значение за оформяне на модела, фигурата Яворов по-скоро илюстрира правилото, но не е самото пораждащо правило. Аналогията между езическата душа, изтезавана в мрака на католическия храм и изстрадалата българска душа е “ намерена” твърде отдавна: “Ние намерихме нашата душа в страданието на едно петвековно робство, на един неизмерим, груб, суров и варварски терор, който трябва да бъде сравнен само със средновековното фламандско робуване на католическата църква, на испанците (с което аз обяснявам зараждането на живота на съвременната душа...)” - в писмо до Емил Верхарн от февруари 1915. Българската душа е въобразена и открита по парадоксално-знаменателен път - тя също се явява вековен психоисторически продукт на робство и страдание. И тук бихме могли да възкликнем ведно със самия Г. Милев: “Удивително е наистина как грубата сила, суровата енергия се преобразува във вечност.” (“Рихард Демел” 1914). Удивителни са и енергетичните трансформации и резките терминологични промени в критическия идеолект на Г. Милев, настъпили заедно с неумолимостта на актуалните политически събития. Основната бергсонианска насока на изследване и оценка но културните явления обаче се запазва. Всъщност, в поетическите текстове на Г. Милев “душата”, общо взето, е константно, леко вариращо клише. Почти винаги е “старинно покъсано знаме”. Значещите отклонения от този натраплив образ се съдържат в две творби, между които е немислимо да се търсят допирни точки. Именно в тях спонтанно изниква езическата душа, символът на модерната поезия: “далеч от лабиринтни здания, които стягат и душат / душата в каменни мълчания” (“Сантименталност”); “Душата му дива и груба / не чува плача на свещената майка”. (“Септември”). Изключим ли тези внезапни изригвания, в поезията си Г. Милев явно предпочита да рефлектира върху популярната през 20-те представа за пределно екстравертната душа, за душата, чиято неприкосновеност е безжалостно опустошена (вж. “Моята душа”7). Навярно така често срещания мотив у Г. Милев е “подклаждан” и от несъмнения му афинитет към Д. Дебеляновата “Легенда за разблудната царкиня”, поема, която отразява “една философия на литературната бохема”, а може би съдбовната нереализираност на едно поетическо поколение.
Дискурсивната практика на сп. “Пламък” е подчертано нова, радикално различна - употребата на термини от областта на метафизиката е недопустима8. Между “комуниста” и “модерниста” Г. Милев липсват общи тематични места, но затова пък са налице поразителни съответствия. Универсално-тоталната метафизична душа е заменена и всъщност отъждествена с тоталния народ. За отъждесвяващата подмяна съдим от плътно припокрилите се белези, които характеризират двата феномена в текстовете на Гео Милев. (Естествено възниква усъмняването: дали при изцяло идентична предикация субектът, въпреки различните си, дори противоположни именувания – “душа” и “народ” - е един и същи?) Г.Милевият “народ” е “бездънна и безсмъртна маса”; “оная жизнена енергия, която твори и материалните, и културните блага на живота”. Съвсем открито политическото понятие “народ” (или може би по-точно ще бъде, ако го назовем политическа фикция) обраства с метафизични ореоли. Подобно “смесване” на речниците вече не би трябвало да изглежда смущаващо, тъй като още от 1914 основната идея, теза, внушение на Гео Милев е за “раждането на Ausnahmemensch от пръстта “9.
Интригуващ, през призмата на станалите вече ординерни синтези, е проблематичният, както за тесногръди плехановци, така и за праволинейни толстоисти, портрет на Толстой (“Пламък”, г. I, кн. 7-8). Проблематичен, доколкото представлява невероятно п р и м и р я в а н е между Бергсон и Ленин. За разлика например от безпроблемния за класификационната схема на Г. Милев Блок (“колективно, силно възпламеняване в силни художествени форми”), титанът Толстой е мислим единствено в ред оголени парадокси: “протестът затваря себе си в личното съзерцание”; “Динамично начало - пасивен завършек” и т. н. Културната фигура Толстой отново е възвисена до ранга на расова еманация: “стихийно проявление на индивидуалистично-анархистичния славянски дух”. Сега обаче неизменно поддържаната тези за расовия гений хегелиански е коригирана: “само манифестира тази първобитна мощ в нейното латентно състояние”. В случая телеологичния модел остава леко открехнат... Разбира се, не това е съкровената интенция на този текст, а идеята за “futurum infinitum, едно бъдеще неопределено, което надхвърля историческата последователност на живота.”
Отвъд разрива
Попаднал в клопката на собствения си парадокс, този текст почти неистово се стреми към културния разрив между декадента и модерниста. Изцяло залагайки на демонстративното несъвпадане между скучноватата Душа - алегория и вечно премоделиращата се Психея, той долавя единствено значенията на тяхното взаимоотричане. В самомнителната си умисленост поне успява да попадне на особено важната синонимия у Г. Милев: “интуиция, колективна психика, народ”. Успява да фиксира преломяването на душата, преобличането й в нейното противоположно - в “груба, глуха и тъмна народна целина” (“Народ-стадо”). Трансформация, осъществила се сякаш извън и над времето, въпреки безостатъчното поглъщане на Гео Милевия “почерк” от дискурсивната практика на съответното периодично издание - “Звено”, “Везни”, “Пламък” и др. Преобразяването (а може би травестията?) на концептуално неотразимата Психея в Народ (стожерен концепт, около чиито значения гравитират провокативните текстове на Гео Милев в “Пламък”) е недовидяното, но въпреки това състояло се в прерастване на индивидуалистичния патос в колективен. Настоящият, твърде капризен текст се самозаставя да дълбае, въпреки всеизвестния огромен пиетет на Г. Милев към Яворов, в разрива, единствено за да провиди как именно “кулата от слонова кост... рухва раздробена в жалки уломки...” Дали обаче яростно вещаното от Г. Милев се сбъдва докрай? Ако действително българският творец принудително е въвлечен в света на буквалните жестокости и на жестоките буквализми, то как следва да се тълкува противоречивия афоризъм: “Вдъхновението е само работоспособност само д у х о в н а (р.а.) енергия”? (“Българският писател”, 24. IX. 1923) В светлината на подобно питане се налага да престанем да мислим Гео Милевите категории “дух” и “народ” като обречени на вечна раздяла. За сетен път проблемът за сложните културни синтези в естетическите и политическите визии на Г. Милев се очертава в своята глобалност. Сигурно е дори това, че Г. Милев синтезира и в моментите, когато проявява неуморимата си склонност да демаскира и онищоствява понятията. Дори в най-отчаяните си и ожесточени полемики той не обяснява логически, не елементаризира, а просто се вписва в друг, нов и различен, понятиен код на означаване.
* * *
Въпреки неудържимата си привлекателност, всеки културен разрив е неизбежна спекулация. Целта му е да игнорира всевъзможните докосвания, сходните жестове, значещите и значими съвпадения между поколенията и големите фигури в една култура. Тук би бил достатъчен кратък цитат от писмо на Яворов до д-р Кръстев (от 1906, Нанси), за да опровергае преднамереното раздалечаване в третирането на душата, тласкайки писането в изнамиране на съдбовни еднаквости - темпераментни синове на Тракия, понесли проклятието на Едип и прогледнали в истината; езичници, възбунтувани срещу йерархическия мрак на религията и т.н. Цитатът, от който може да тръгне радикално другия сюжет “Яворов - Гео Милев”, гласи: “... в Чирпан има толкова слънце и въздух, когато тук е тъмно и задушно, като в католическа църква (наспорил ги бог!). Светлина и простор! - душата ми пресипна да ридае.” През 1914 година Мильо Касабов е адресатът на следното откровение: “Християнство - то значи възторг, екстаз, екзалтация, лудост, живот!” (27. IX. / 10. X.)
Кой кому предава “тъмно наследство в душата” е без значение - важен е взаимообменът на една и съща идея, въпреки времето, въпреки решително ускорената смяна на актуалния патос в жестове, в правенето на поезия, в изживяването на света. И ако Яворовите “Хайдушки копнения” на различни нива възпроизвеждат кулминационния евангелски епизод “Христос в Гетсиманската градина”, превръщайки го едва ли не в централен автобиографичен мит, то следва да се чете ненадейното, автоиронично признание на Г. Милев от 8/12. IX. 1914: “Сега аз съм в Гетсиманската градина: аз виждам отпред чашата, пълна с изкривявнето на душата: тя горчи; но как да се отмени?” Навярно като цитирано изпробване на месианския жест или като смътно пророкуване на мрачен миг от бъдещето?
Един спомен за Г. Милев поразява със символната си стойност10: “Следобед Мила и аз отидохме да обикаляме тая мрачна Обществена безопасност, макар да валеше пороен дъжд. Щастието ни се усмихна. Видяхме Гео в един от десните прозорци на най-горния етаж. Той ни правеше някакви знаци. Спряхме на Лъвовия мост, за да погледаме и да разберем какво иска дани каже Гео, но часовоят ни забеляза и ни прогони от отделечения ни пост. Това беше последният път, когато видях Гео.” В подобна “гранична ситуация” (Ясперс) литературоведски, въобще всякави “-ведски” коментари губят уместността си. Да разбулят значенията отвъд говора на мълчаливите знаци биха могли единствено следните стихове:

Що иде тук - и кой отива там, - отвъд
сребровъздушните стени на кръгозора?
Живот и смърт се разминават всеки час.
Но кой ще назове честта и кой позора?
Деца, боя се зарад вас.

Бележки:

1. Изразите в курсив са цитати от Гео Милевите статии “Модерната поезия”, “Рихард Демел”, “Кратка история на българската поезия”, както и от рецензията за “Няколко глави от психологията на творчеството” на М. Арнаудов. Тази мистификация би могла да се припише с по-голям успех на Н. Райнов (вж. Вечното в нашата литература, С., 1941, т. VII, стр. 41). Г. Милев пише за Яворов с неизменен възторг именно от позицията на литературен историк, а не като критик - за него поезията на Яворов е завършен етап от историята на българското слово. Разграничението “Г. Милев - критик” - “Г. Милев - литературен историк” дължа на Светлозар Игов, функционално разграничение, засилило увереността ми в необходимостта от този текст.
2. Вероятностното възмущение на Г. Милев би стигвало кресчендо, ако бе чел Яворовите писма от Нанси (1906), в които душата-алегория буквално се експлоатира. Очебийният паралелизъм между писмата и поезията на Яворов от този период секва със смъртта на Мина. Работейки вече над драма, поетът споделя в писмата си своята въвлеченост в сферите над подсъзнателното - т. е. всякакви овъншнявания и алегории на душата стават и за самия него остарели автоидентификации.
3. Иронията всъщност е само външния пласт на открито заявената вътрешна полемика “Вундт - Бергсон”. Вж. Към психологията на поетичния опит - Везни, г. III, кн. 6, 19. XI. 1921.
4. Вж. А. Бергсон, Интуиция и интелект, С., 1994, стр. 151-152.
5. Гео Милевият модел наистина набелязва своя специфична логика - акумулиране и интензифициране на духовна енергия в отличие от справедливо отречения “догматичен” модел на Ив. Радославов, в който Траянов идва п р е д и , а не с л е д своите предшественици. Всъщност Траянов се появява независимо от предшествалото го и следхождащото го. (Вж. “Идеи и критика” от Иван Радославов, - Везни, г. III, кн. 8, 3. XII. 1921). На практика Гео Милевият модел е а ла Борхес.
6. Така Г. Милев закономерно стига до особено симпатична идея за самобитното пораждане и спонтанност на Яворовия символизъм. Вж. П. Яворов - L, Echo de Bulgarie, бр. 2380, 1. X. 1921.
7. “Моята душа” е странен текст: писан на немски, но с авторски подпис. И до днес остава загадъчен неговият статут - на препис, превод или оригинал. Всъщност, не е ли цялото поетическо творчество на Г. Милев предизвикателно - странно именно с демонстративно експлицираната си, но и дълбоко скрита, недоизяснена интертекстуалност?
8. Дискурсивните “граници” у Г. Милев са прокарани твърде рано: “Реалността излезе много по-мощна, отколкото можеше да се вярва: тя е превърнала м е н е
(р. а.) на реалност...” (из писмо до Н. Лилиев - 21. V. 1917). Текстовете в сп. “Пламък” са само последните проглеждания на Г. Милев за реалността или поради трагично стечение на обстоятелствата - последните конструирания на реалност.
9. Показателен е сходен момент от първото Гео Милево писмо от чужбина: “Сякаш съм сраснал с пръстта и шубраките на този Балкан, на този стар Балкан, с пръста на всяко кътче, на всяка педя родна земя.”
10. Вж. Г. Милев. Хр. Ясенов. С. Румянцев в спомените на съвременниците си, С., 1967, стр. 76.