музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Дарина ДОНЧЕВА

ГЕО МИЛЕВ И “ЗЕНИТ”

През октомври 1925 година, в бр. 36 на сп. “Зенит” бива поместено съобщение за смъртта на Гео Милев и откъс (5, 6 и 8 част) от неговата поема “Септември”. Списанието излиза в Белград, а негов организатор, редактор и автор на некролога е Любомир Мицич. Тонът на некролога изразява не само мъката на автора от загубата на “приятеля и другаря”, но и протеста му срещу “големите страдания на българския народ”.1 Чистото човешко съчувствие по повод трагичната смърт на поета и диктаторския режим, установен в България, подсказва, че текстът изразява личностната и светогледна позиция на автора и няма протоколен характер. Съпостяването на основните фактори за формирането като творчески личности, проследяването на определени акценти в програмните им текстове и мястото им в “източноевропейския авангард”2, както и на контактите между Мицич и Милев, би потвърдило предположенито за творческа и духовна връзка между двамата поети.
Любомир Мицич и Гео Милев са сред забележителните творци на източноевропейския авангард. От литературно - историческа и компаративна гледна точка този наднационален литературен феномен, в който се включват и авангардните движения в България и Сърбия, е бил често обект на научен анализ. Характерно за повечето изследвания , че в тях се обръща внимание на целокупността на явлението и на неговия идеен заряд, на преплитането и прегрупирането на разнородни и често противоречащи една на друга художествени тенденции в извънредно сложната литературно-историческа ситуация. По-малко внимание се посвещава на частните му аспекти, допълващи неговата специфика. Между тях е и личностния аспект, т. е. категорията на автора в рамките на това движение.
Авторът в източноевропейския авангард е уникална и универсална институция.3 В тези условия той се проявява едновременно като протагонист и генератор на определени идеи, теоретик, пропагандатор, издател, редактор, меценат и, разбира се, като творец - често от европейска величина, какъвто е Гео Милев.
Зенитизмът - едно от авангардните направления в сръбската литература, и неговият печатен орган, сп. “Зенит”, е познато явление за българските изследователи на авангардизма, благодарение и на контактите, осъществени от сръбските и българските творци през 20-те години.4 Контактите между Гео Милев и българските авангардисти от една страна и зенитистите около Любомир Мицич от друга са резултат на единомислие по редица въпроси, свързани с битието на литературата, с нейната връзка с живота на човека и особено на източноевропееца. Самото списание “Зенит” излиза в Загреб (1920 - 1924) и след някои непреодолими конфликти се премества в Белград, където излиза още две години - до 1926. Доминираща фигура, а в последните броеве и почти единствен автор в сп. “Зенит” е Любомир Мицич, сърбин, произхождащ от Хърватия. Гео Милев издава своите списания по същото време - “Везни” от 1919 до 1921 и “Пламък” от 1924 до 1925 година.
Двамата поети принадлежат към едно и също литературно поколение. Родени са през една и съща година, а израстването им като творци, процесът на естетическата им ориентация протичат в условията на напускане на платформата на предвоенния модернизъм и възход на експресионизма. Това ново изкуство носи у себе си граничността и радикализма, търсени от младите поети в условията на балканската литературна периферия. В определена степен вече формиран като търсещ и радикален интелектуалец, Гео Милев има възможността да бъде студент в предвоенна Германия, откъдето се завръща като горещ поддръжник на експресионизма. Мицич следва в Загреб и там става съпричастен на действията на младата генерация за обновление на литературата. Водещо направление на хърватския авангардизъм е експресионизмът. По-късните изследователи на зенитизма5, душата и умът на който е Любомир Мицич, определят неговата същност като съчетание на експресионизъм и футуризъм.6
Особено съществен момент, който сближава духовно Милев и Мицич, е участието им в Първата световна война. Духовната атмосфера в Европа след войната е наситена с радикализъм, а особено неудържимо и болезнено този радикализъм се проявава там, където военните фронтове прокарват границите между старото и новото време, разсичат на две човешките съдби, събират едни народи, а други разделят. Най-голямото познато до тогава кръвопролитие в човешката история и невероятните му последици довеждат хората на изкуството до разбирането, че цената на победата и поражението е една - унищоженият човешки живот, неизвестността и страхът от утрешния ден. В условията на силна социално поляризация революцията в изкуството отстъпва лозунгите и манифестите си на социалната революционност и започва да се отъждествява с нея. На литературното поприще биват призовани млади творци, мечтаещи за международно братство на хората на изкуството в името на човека и живота. Особено ясно се усеща това преплитане на художествения със социалния момент в Югоизточна Европа - зона, обградена от двете кулминации на следвоенното напрежение в обществото и изкуството - Русия и Германия.
В духовната атмосфера на следвоенна Европа Гео Милев и Любомир Мицич споделят това общо художествено мислене. Постулатите на авангардизма - антитрадиционализъм и антимиметизъм - са основата върху която двамата изграждат своите програми. Отхвърляйки “декоративната” и “математическо - физическа”, следователно - регресивна европейска култура, Мицич призовава към ново изкуство, към всеобщо ново начало, за което “трябва силна воля, силна личност извън всички традиции”.7 Още във “Фрагментът” Гео Милев изказва сходни разбирания, които откриваме и в по-късните му текстове. “Изкуството е субективно: л и р и к а. … Лириката е изкуството на новото време. Новото време отрича обективното изкуство на старото време”.8 В “Небето” той определя като водещо “етическото начало” у човека - и твореца. Етичното начало според Милев ражда копнежа към Духа, към творчество. Това първенство на етичното над естетичното откриваме като значим пласт в цялото програмно творчество на зенитистите. “Борба за човечност чрез изкуството” - провъзгласява Любомир Мицич основния смисъл на своята програма в началото на 1921 година.9 “Човекът е център на макрокосмоса, а изкуството и философията са кръгът на неговото най-висше познание”, се казва още в същия текст. Изкуството за Мицич е “средство за изразяване на демоничните сътресения на сърцето и мозъка”.10
Същността на следвоенното авангардно изкуство е обусловена от колективната чувствителност на колективната душа. То структурира ново културно пространство, в което колективното “ние” замества манифестациите на конкретния и реален “аз”. “Днес свършва времето на героите, на отделните големи индивидуалности. За да започне времето на колективната индивидуалност. Времето на колективното творчество. Времето на колективното изкуство.”11 Не е трудно да се установи единомислието на Гео Милев и Любомир Мицич по този въпроси, те често боравят с една и съща лексика. “Съвременният живот се стреми към пълна колективност” - казва Любомир Мицич в “Зенитософия”.12 “Без съмнение нашето време търси колективен израз, … такъв времеви израз, който ще съответства на нас, живеещите в епохата на аероплани и машини”.13 Тази колективна енергия на зенитистите би довела до “концентрация на всички отделни сили”, до “осъществяването на нов порядък в света и нови отношения между хората”.14 Сферата на изкуството е приоритетна за Гео Милев в неговите разбирания. Зенитизмът се опитва много настойчиво да “тотализира” живота и изкуството, опитвайки се да създаде не само ново изкуство, но и нова философия на живота.
На плана на естетическата интерпретация колективният път към бъдещето с неговия нов порядък и нови междучовешки отношения се изразява освен в честите повторения на атрибута “колективен” (изкуство, усещане, душа и т.н.), така също и във въвеждането на ключови думи за понятия като “примитивен”, “варварин”, “виталитет”, “стихийност” и др. В контекста на 20-те години тези ключови думи непринудено кореспондират с лексика от типа “аероплан”, “машина”, “радиотелеграфия”, “техническа акробатика”.
Примитивното като категория в следвоенната литература има две измерения. Първото е свързано с реакцията спрямо традицията и особено най-близката, модернистичната. Другото измерение на примитива в поезията на 20-те години има отношение към извънлитературната ситуация, обществена и национална, и по този начин придобива характера на елемент от новия културен модел, който отделните южнославянски литератури се опитват да изградят след Първата световна война.
Общата платформа на източноевропейския авангард и на неговия най-съществен компонент - експресионизма, чиято естетика надграждат Милев и Мицич, съдържа елементи на философски примитивизъм. Той присъства например в манифестите на сп. ”Щурм”, особено у Херварт Валден. В статията си “Духът на експресионизма”15 той идентифицира новия човек с варварина и така очертаният му примитивен образ не слиза от страниците на списанието, обогатявайки се с нови черти.
Приблизително по едно и също време Милев и Мицич заговарят за варваризма като елемент от своите програми. Ситуацията в българската и сръбската литература подкрепя развитието му като елемент и в тяхната поетика. С изключителната метафора за оварваряването Милев резюмира цялата програма на модерната българска поезия. Бихме могли да допуснем, че образец и критерий за оценка на “поезията на младите” Гео Милев получава още от поезията на Уитман, когото превежда през 1913 - 1914 година или по-късно споменава в рецензията за в. “Зорница”. “Уитман е варварин - и тъкмо в това е неговото огромно литературно значение”16 - гласи заключението му във въпросната рецензия. Поетът неведнъж се връща към в. “Зорница” и неговата идеология, излагайки разбиранията си за варварското между другото и като контрапункт на евангелизма. “Идейният патронаж”, който вестикът охотно приема, Гео Милев използва, за да обоснове схващането си за варваризма върху принципа “анти-Америка”. В критическите си текстове той се обръща към необходимостта за обновление на литературата както в тематично - емоционален, така е в естетически аспект.
Призивът към оварваряване у Гео Милев е призив към пробуждане от “мъртвешки сън”, към съживяване в българската литература. Обръщането към примитива е продиктувано от необходимостта да се възстанови мястото в литературата на движението, на стихийното и жизнено начало. Поезия, “която нищо не казва и затова не тревожи”17 е изчерпала себе си, затова се нуждае от “сурови сокове, в които има първобитен живот, за да й дадат живот”.18 Ако перифразираме думите на поета, ще формулираме другояче неговото убеждение, че жива и жизнена е поезията, която тревожи с онова, което казва. Тревожният стремеж към витална, силна и “стряскаща” поезия, която “бие камбаната на бунта”, към поезия, чужда на “сладките тонове, рими и съзвучия” и на “белите дантелени валентини” съпътства още най-ранните опити на поета. Емоционално-тематичното обновление на българската литература Гео Милев свързва и с една нова, авангардна и експресионистична естетика, която той влага в собствената си поезия и подкрепя у другите творци. В рамките само на няколко години Милев променя центъра на тежестта в нашата литература. Като критик, редактор и писател той защитава правото на изкуството да бъде изкуство на народа, на обикновения човек от масата, а не на избраници.
Примитивът интересува Милев дълго време, преди той да формулира необходимостта от него за обновяването на националната ни литература. Това разбиране за модерното изкуство като “Грубо. Сурово. Варварско”19 кристализира в съзнанието на поета постепенно. Ориентацията към преводи от “варварина” Уитман у него съществува преди още да е открил експресионизма, преди да са били очертани в неговия живот и живота на народа онези граници, отвъд които спонтанната ориентация към първичното, земното и неподправеното се превръща в неотложност на неговото въвеждане в художествената практика. Тръгнал от литературните и философски образци, Милев формулира “оварваряването” в литературата не само като естетическа необходимост, но и като важно условие за по-нататъщното й съществуване. “Мястотото на поета е … сред кипящата стъгда на живота, посред народа”.20 Защото иначе той е “мъртвец сред тоя живот”.21 “Човеци преди всичко”, писателите трябва да “чувстват живия пулс на живота” и да се вдъхновяват от “източника на първобитната стихия на човешките трепети”.22
Но примитивното има и друго лице в българския живот - фашизмът. Милев неведнъж изразява отношението си към “неговия дух на назадничавост”, свързвайки го с духовен регрес, антиисторизъм, с “минали нелепици, които звучат като абсурд в днешния век”.23
Връщането към първичното, истинското и стихийното за поета ще внесе живот и тревога в изкуството, ще предизвика мисли, “Свобода и Човечество”. Фашизмът е реакция и връщане към средните векове, а културната му политика възпитава фанатизирани хора, “които по-малко мислят”.24 Разбирането на зенитистите за “псевдоцивилизованото европейско варварство”, което у тях се оформя в резултат на войната, виждаме у Гео Милев като синоним на фашизма. Тук се набелязва едно от съществените различия между отношението на Гео Милев и на зенитистите към Европа, респективно западноевропейската култура. За зенитистите понятието за Европа е монолитно, без много допълнителни маркери за време, пространство, част от цялото. У Гео Милев Европа е многопластово и сложно понятие, в което той различава винаги епоха, сфера на пораждане и характер на явлението и т.н. Както беше вече споменато, контрапункт на неговите представи за съвременното изкуство е Америка, а не Европа, както у зенистите.
Примитивът, варварството биват прокламирани в първите броеве на “Зенит”. В статията “Думата като начало” Иван Гол говори за нуждата от “едно ново “пра” в изкуството, за “да се спре и обърне назад образованието, т.е. цивилизацията”.25 Роден от усещането за катастрофа, заедно с лозунгите против войната и кръвопролитието (“Нашата първа заповед: В ИМЕТО НА ЧОВЕКА: НЕ УБИВАЙ”), за нов дух, нов човек и ново изкуство, зенитизмът обявява “възкресението на югобалканския пратип на ЧОВЕКОГЕРОЯ във вътрешната духовна инкарнация на “ВАРВАРОГЕНИЯ”.26 Във всяка нова книжка списанието продължава да публикува текстове, допълващи профила на “варварогения” като средищен образ в представата на зенитистите за примитива. Както при Гео Милев, и тук идеята за литературно обновление чрез варварското и идеята за родното като два девиза в поезията на 20-те години са съчетани. Родното присъства у зенитистите, на за разлика от Гео Милевата позиция неговата материалност, историко-географска конкретност при тях е по-скоро маргинална. В атмосферата на интернационализация на изкуството след Първата световна война “Зенит” се превръща в едно от списанията, които програмно поддържат този процес, отдалечавайки се от националната си литература. През 1921 година то се обявава за “решителна борба срещу всяка традиция, срещу всички регионализми и граници”.27 Списание “Зенит” се самоопределя като “интернационално”. В подзаглавието му е записано - на сърбохърватски и френски език: “Международно списание за зенитизъм и ново изкуство”. В него сътрудничат водещите фигури на европейския авангард, теоретичните материали излизат в “Зенит” едновременно с отпечатването им в “Щурм”, “Блок”, “Нойе рундшау” и др. Творбите на немалкото чуждестранни сътрудници на “Зенит” се печатат без превод, на оригиналния им език. Така е и с откъса от “Септември”, който Мицич помества в бр. 36 на списанието заедно с некролога за Гео Милев, който пък е публикуван на сръбски и френски език. Програмните материали на зенитизма, чийто автор е най-често Мицич, определят пространството на зенитизма някъде между Владивосток и Париж. През 1925 година, излагайки в бр. 26-33 на списанието си своято “зенитософия”, Мицич записва под заглавието “No made in Serbia”. У Мицич и неговите сътрудници Сърбия и Хърватия не присъстват чрез своите национални литератури, а по-скоро, обединени под общия географски термин “Европейски Югоизток”, са представени като земята, от която ще се възроди “варварогеният на Изтока”.
Централно място зенитизмът отделя на емоционалния свят, погълнал почти изцяло предметния. Тук доминира като свръхценно другото, духовното измерение на родното - “етичен дух”, “широка душа” и “добро сърце” - “най-важните моторни елементи, които винаги образуват чистата индивидуалност на една раса”.28 Според същия текст сръбската (една от не особено честите употреби на етнонима) народна песен е противопоставена на “индивидуалистичния период” в Европа, тъй като със своя колективен творчески характер е направила за “колектива на човечеството” и “тоталитета на човека” много повече, отколкото “псевдоизкуството” и “анахроничното непродуктивно, т.е. репродуктивно изкуство”. Различните типове текстове на зенитистите като идеен заряд и крайно аванградна, футуристична стилистика са изградени не просто върху противопоставянето, а върху силния сблъсък на крайности - древно и актуално, примитивно и цивилизовано, балканско и европейско, индивидуално и колективно. Акцентува се върху откритата конфронтация на противоположностите, за да се изведе от нея представата за новото културно пространство, чийто център са Балканите, водещо начало - хуманизмът и духовността, а главна фигура - “варварогеният” на Изтока. Геният на варварството е продукт на модерната, а не на митологичната мисловност. Той не е герой на балканския фолклор, представата за него не произтича от фолклорно-митологичната образност. “Варварогеният е носител на несантиментална сурова виталност - чиста вяра - непокварена душа - открито добро сърце” - се говори в “Зенитизмът като балкански тотализатор на новия живот и новото изкуство”.29 Зенитизмът е “човекобратство” и в името на “ новото и чистото варварство”, което трябва да залегне в основата на бъдещия хармоничен живот, той ще спаси хората от “античовешките култури” и “нечовешките религии”.30 Според Ристо Раткович “тук не става дума за варварството като антипод на културата, а за варварството като култура, като оздравяване на културата…, неизчерпаема вечно подмладяваща инжекция чистота”.31
Както и да търсят корените на своя “варварогений” на Балканите, зенитистите създават един недвусмислен вариант на “европейското” разбиране за Балканите като земя на варварството. Човеколюбието и стремежът към ново изкуство на зенитистите, вдъхновени от експресионизма, в последния период на направлението се изместват от футуристичната реторика. Постепенно хуманизмът като идеен център на зенитизма бива изместен от фразеология, апелираща към поход на варварите срещу Европа. Един от мотивите на тези призиви е желанието да бъде преосмислена историята на европейската цивилизация, да се създаде философия на историята, оборваща евроцентризма като организиращо начало на досегашното културно развитие. Неспособността на зенитизима да заеме желаното място в развитието на сръбската и хърватската литература между другото се крие и в личността на самия Любомир Мицич. Липсата на стабилност в националната културна среда (/сърбин в Хърватия, “пречанин” в Белград) вероятно е психологическата причина за лутанията, за постоянните разриви с довчерашните съидейници и приятели, за несъгласието с другите сръбски и хърватски авангардни формирования и накрая за окончателната дезинтеграция на групата. Двустранният конфликт- със средата и със себе си - е в основата на непрекъснатите разочарования, които съпътстват битието на зенитизма. “Пророкът, който сам вижда пропадането на своята религия”32, повел борба на прекалено много фронтове, не успява да изгради приемлива система за преустройството на националната си литература. По същото време авангардният прелом в сръбската литература се осъществява от други автори, на които зенитизмът остава чужд. Създавайки персонификация на бълкански първичното и елементарното, Мицич предизвиква разрива си и с хърватските културни кръгове. В средата на 20-те години южнославянските литератури са направили значителни стъпки в развитието си в сравнение с времето непосредствено след войната, докато зенитизмът продължава да търси пътя за спасението на Европа в нейната балканизация. През 1926 година, когато престава да излиза списанието, зенитизмът е вече напълно отчужден и анахроничен за сръбската литература.
Що се отнася до “подмладяването” и завръщането към първичните сокове като метафора на необходимостта от прелом в литературата, Гео Милев е съзвучен със зенитизма. Значението на Гео Милевия призив към оварваряване се свързва с прелома на 20-те години в българската литература. За него обаче българската литература е съставна част от европейското културно пространство, той винаги застъпва нейните позиции и защитава актуалните й потребности, схванати в общоевропейски контекст. Европейски възпитаник, ерудиран, със съзнание за своите възможности и мисия (“Ний се мислим за апостоли…”33), Гео Милев е ориентиран още от първите си опити към дейност в полза на българското изкуство. Трудовете му по въпросите на историята и съвременното състояние на родната култура са преди всичко резултат на “критична работа със старание за пълна научна обективност”34. Българската култура е основното поле на дейност на Милев, който, концентрирайки тук невероятната си интелектуална и творческа мощ, дава силен тласък на целокупната ни национална литература. Без комплекси за нейната малоценност, Гео Милев полага последователни и плодотворни усилия за развиване на нови качества в нея, без които е немислимо по-късното й равноправно съжителство с останалите европейски литератури.

Бележки:

1. Мицич, Л., In memorian Гео Милев, Geo Milev, Зенит, 1925, № 36.
2. Относно съдържанието на това понятие виж Бойтар, Е., Восточноевропейский авангард как литературное направление, Acta Litteraria, т. 15 (1- 2), 1973, рр. 173-207, както и в трудовете на В. Жмегач, Ал. Флакер, З. Матхаузер, З. Константинович, М. Саболчи и др.
3. По-подробно този въпрос е разгледан в: Дончева, Д., Някои аспекти в развитието на експресионизма като литературно направление в южнославянските литератури”, В. Търново, 1999, стр. 453-460.
4. Напр. Стоянов, Л., Зенитизъм и зенитисти, “Хиперион”, 1924, № 4-5. По този въпрос виж и : Суботич, И., Сътрудничеството на сп. “Зенит” с българските художници, “Изкуство”, 1986, № 3.
5. Основно в трудовете на З. Маркуш, С. Ж. Маркович, Ал. Флакер, З. Константинович, Ал. Наумов.
6. Определянето на по-голямата или по-малка степен на близост между отделните моменти в източноевропейския авангард и общоевропейските литературни направления, каквото е в случая експресионизмът, не бива да се приема като самоцелно “етикeтиране”. Ако приемем неизбежното назоваване с определен термин повече като оперативно удобно, а не като дефинитивно класиращи авторите и техните произведения на литературно-историческата лавица, то този подход е уместен и при сравнението между Гео Милев и Любомир Мицич.
7. L. Micic, Savremeno novo i sluceno slikarstvo, Zenit, 1921, № 10.
8. Гео Милев, Фрагментът, сп. “Везни”, 1919, № 4.
9. L. Micic, Covek i Umetnost, Zenit, 1921, № 1.
10. L. Micic, Savremeno novo i sluceno slikarstvo, Zenit, 1921, № 10.
11. Гео Милев, Аксиоми и противоречия, Артист, 1923, № 1.
12. L. Micic, Зенитозофиjа или енергетика стваралачког зенитизма, Зенит, 1924, № 26-33.
13. L. Micic, Zenitizam kao balkanski totalisator novoga i nove umetnosti, Zenit, 1923, № 21.
14. Пак там.
15. В кн.: “Manifeste und Dokumente zur deutschen Literatur, 1910-1920”, Stuttgart, 1982, s. 212.
16. Милев, Гео, сп. “Пламък”, 1924, № 2.
17. Милев, Гео, “Поезията на младите”, сп. “Пламък”, № 2.
18. Пак там.
19. Пак там.
20. Милев, Гео, “Отворено писмо до г. Борис Вазов”, сп. “Пламък”, 1925, № 11.
21. Милев, Гео, “Българският писател”, “Възход”, 1923, № 24.
22. Пак там.
23. Милев, Гео, “Фашизмът”, Специален първомайски лист “Пламък”, 1924.
24. Милев, Гео, “Олимпиада”, сп. “Пламък”, 1925, № 11.
25. Иван Гол, Реч као почело, Зенит, 1921, № 9.
26. L. Micic, Savremeno novo i sluceno slikarstvo, Zenit, 1921, № 10.
27. L. Micic, Covek i Umetnost, Zenit, 1921, № 1.
28. L. Micic, Zenitizam kao balkanski totalizator rnovoga zivota i nove umetnosti, Zenit, 1923, № 21.
29. Zenit, 1923, № 22.
30. L. Micic, Зенитозофиjа или енергетика стваралачког зенитизма, Зенит, 1924, бр. 26-33.
31. Раткович, Р., Барбарство као култура, Зенит, 1925, № 37.
32. Naumov, Al., Zenityzm. Historia i program ideowo-artystyczny ruchu (1920-1927). - Literatury slowianskie w okresie awangardowego przelomu, Ossolineum, 1976, s. 56.
Писмо до Мильо Касабов от 11/23. 8. 1914 г., Съчинения, т. 3, стр. 306.
Милев, Гео, Отворено писмо до г. Борис Вазов, сп. “Пламък”, 1925, № 1.