музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Златина КОЕВА

ГЕО МИЛЕВАТА РЕЦЕПЦИЯ
НА РИХАРД ДЕМЕЛ


За пръв път името и творчеството на Рихард Демел стават достояние на българския читател през 1902 г., когато Пенчо Славейков публикува в сп. “Мисъл” 11 свои превода на негови стихотворения, заедно със статия за немския поет.
Интересът към Демел и рецепцията на неговите произведения могат да се приемат като момент в немско-българските културни отношения, така и като един модел на рецепцията на европейския модернизъм в България в началото на 20-ти век. Събуден от Славейков, този интерес намира израз в преводаческото и поетично творчество на двама от водещите представители на българския символизъм - Николай Лилиев и Теодор Траянов.
През 1913 г. Лилиев превежда Демеловите стихотворения “Трагично видение”, “След дъжд”, “Блаженство” и ги публикува в сп. “Борба”, а по-късно и в сп. “Ехо”, издавано в Стара Загора. През 1920 г. на страниците на сп. ”Златорог” той прави една подробна и обективна характеристика на творчеството на Демел. В същия брой на списанието е публикуван и превод на едно от основните естетически съчинения на немския поет: “Природа, символ и изкуство”.
По своеобразен начин в рецепцията на Демел в България се включва и Теодор Траянов. В списание “Литературни новини” от 1929 г. е отпечатано портретното му стихотворение “Изкупител. В памет на Рихард Демел”, което по-късно авторът включва в цикъла “Пантеон”. Траянов излиза от рамките на традиционните рецепционни форми на превода и литературнокритичната интерпретация. И чрез експресивната, концентрирана форма на портретното стихотворение предава някои от иманентните черти на Демеловата философия, естетика и творчество.
Но най-голям принос за популяризирането на Рихард Демел в България има Гео Милев. Трайният му интерес към немския поет се простира от началото на литературните му занимания до последния етап на творчеството му, маркиран от сп. “Пламък”. Наред с Верлен и Верхарн, Демел е поетът, към чието творчество той проявява най-голямо внимание като преводач. Най-обемната теоретична работа на Гео Милев, представената пред Лайпцигския университет дисертация има за тема творчеството на Р. Демел. Тази дисертация е едно от първите изследвания на демеловото творчество в германистиката. Фактът, че немският творец остава в обсега на Гео Милевите литературни интереси в периода, в който пропагандира социално ангажиран експресионизъм, е мотивиран може би от схващаните му за Демел като за една гранична фигура: “ Както бог Янус - пише Гео Милев, той има две лица - едното обърнато към нощта на миналото, нощ, която мята сянка дори върху настоящето, другото - обърнато към слънцето на бъдещето, онова бъдеще, на което е мост Заратустра.” В дисертацията си той нарича Демел “най-големият борчески дух на времето си, заедно с Ницше и Верхарн”. Този “борчески дух”, който е присъщ на творчеството на самия Гео Милев, определя “родството по избор” между двамата поети. Димитър Аврамов нарича това качество “вроден радикализъм”, с който Гео Милев стремително и противоречиво търси истината. Вроденият радикализъм определя както индивидуалистичното му самочувствие, безкомпромисната му борба с всичко старо и консервативно, така и желанието му, чрез поезията и критиката си да въздейства върху най-широки обществени среди. Сходен радикализъм определя и противоречивия стремеж на Демел от една страна към ницшеанско себенадмогване и усамотение, а от друга страна с песните си, “макар и да не са народни, да проникне сред народа.”
Изследването на Гео Милевото възприемане на Демел, което преминава през различни етапи от творческата му биография, би могло не само да изясни един момент от неговите богати контакти с немскоезичната литература, а и да обогати представите за формирането и развитието на естетическите му възгледи.
Несъмнено свързващо звено между двамата поети е Пенчо Славейков и антологията му “Немски поети”. Въпреки че възторгът, който Славейков изразява в първото си съчинение от смелостта на “древногерманеца Демел”, поставил “наместо десеттях заповеди една единствена заповед - аз” с течение на времето преминава в остра критика: в антологията “Немски поети” той включва публикуваните в “Мисъл” стихотворения и така нарежда Демел до творците, създали историята на немската литература. По думите на Никола Шейтанов, приятел на Гео Милев от следването му в Лайпциг, тази антология се е превърнала в един вид справочник на младия германист през първия семестър. “Интересуваха го главно три неща в работата на Славейков: оригинално скицираните биографии, поетите Хайне, Ницше, Демел, както и преводаческия метод на Славейков, също студент германист някога.”
Когато през 1912 г. Гео Милев продължава следването си в Лайпциг, той вече разполага с богати литературни познания. Сега обаче той има и възможността за директен контакт с най-новите тенденции в европейското изкуство.
Лайпциг заема значително място в културната история на България. Още през първата половина на 19 - ти век там се обучават български студенти. По данни на Велико Йорданов, автор на изследването “Лайпциг и българите”, след Освобождението в Лайпциг получават образованието си 20% от професорите на Софийския университет, което му дава основание да го нарече “еманация на лайпцигската Алма Матер”. Сред студентите на знаменитите професори Вилхелм Вунд, Йоханес Фолкелт, Георг Витковски са проф. Иван Шишманов, д-р Кръстев, Пенчо Славейков. Може би широката популярност на Лайпциг в България през този период е имала значение при избора на Гео Милев по отношение на по-нататъшното му следване. Подобно на Славейков, обаче, той не се ограничава само с академични занимания, а проявява активен интерес към културния живот в града. Същевременно младият студент има съзнанието на посредник между две култури, и се чувства задължен да направи немската литература и изкуство достояние за българската публика. Това съзнание намира израз в неговите “Литературно-художествени писма от Германия”, публикувани през 1913-1914 г. в сп. “Листопад. Тези първи публикации са показателни за по-нататъшната му ориентация към принципите на модерното изкуство, в тях намираме и първите свидетелства за начина, по който младият критик и поет възприема Рихард Демел.
Пряко свързани с рецепцията на Демел са статиите “Сатирите около стария Пан” и “Рихард Демел”, респ. третото и шестото писмо. Първата статия засяга групата творци около сп. “Пан”, един от главните органи на течението югендщил, сред чиито основатели е и Демел. Края на 80-ти и началото на 90-те години Гео Милев нарича “Ренесанс на литературно-художествената култура на Германия”. “Това е време, пълно с шума на живота на едно вдъхновено поколение”. Към идейния център на списанието спадат художници като Бьоклин, Либерман, Щук, поетите Фалке, Лилиенкрон, Хофманстал, Демел и др. Освен немските автори списанието печата и произведения на френски символисти. Въпреки краткия си живот (от 1895 до 1899г) списанието играе важна роля в развитието на немската литература. “Заедно с почетния си председател Ницше - пише Гео Милев - това поколение възкресява бога Пан като символ на живота”. Без да споменава понятието югендщил, авторът акцентира върху типичната за него виталистична, жизнеутвърждаваща компонента. Той изтъква също и стремежа към естетизиране на живота, характерен за това течение: “Радостта и жизнерадостта - те остават неизменни в своя безгрижен блясък”. Самият Демел определя по следния начин облика и същността на това творческо поколение: “Ние сме тези, които се надсмиват над всички декадентски фрази, ние вярваме в силата и красотата, която ще дойде.” Като основни фигури в този нов Ренесанс Гео Милев определя Ницше, Хофманстал и Демел, без които “всичката жизнерадост на останалата дружина щеше да изглежда твърде плитка, тъй като те въплъщават смисъла на тази жизнерадост.” Действително рецепцията на Ницше е от значение за философската основа на списанието. Още в първия брой е поместен откъсът “Тъй рече Заратустра”. Това, че Демел също е бил вдъхновяван от философа личи от стихотворението му “Надслов за Ницше”, чийто лирически герой, следвайки жреца Заратустра се издига над “малките”, противопоставя самотата и величието на “Бога - Аз” на света.
Във връзка с Демел Гео Милев за пръв път се разграничава от учителя си Славейков. Той цитира упрека му от статията в “Немски поети”, според който Демел е “оракул на мнозина, за които в безсмислиците се крие нещо тайнствено” и твърди, че Демел няма нищо общо с тези мнозина. Според него те са само епигони, които не могат да бъдат поставени наравно с истинския поет. Всъщност тук Гео Милев не противопоставя едно принципно противоположно мнение на Славейков. Той не защитава принципите на модерното изкуство, които Славейков засяга в статията си, а търси противоречието между истинското и епигонално изкуство.
Специално на Демел е посветено 6-тото литературно - художествено писмо с едноименно заглавие, написано през март 1914 г. Към статията си Гео Милев прилага преводи на 7 стихотворения на Демел от сборниците “Но любовта” и “Жена и свят”, които според него най-пълно отразяват художественото и психично своеобразие на Демеловото творчество. За възхищението, което Демел предизвиква у Гео Милев показателен е и фактът, че той е единственият поет, на когото авторът на “Литературно-художествени писма” посвещава отделна статия. За него Демел е първа степен от най-новата немска литература, “той не е поет като всеки поет, той пророк”. Гео Милев не пише от дистанцията на критик, целта му явно е не толкова да информира, а да предизвика интереса на читателя към Демел. Както в статията си за сп. “Пан”, така и тук той сравнява поета с Ницше. Това , което ги различава обаче според него е, че Демел издига като цел не “свръхчовека”, а “съчовека”. Поетичен израз на този идеал авторът намира в “романа в романси” “Двама души”, който за него е най-задълбоченото произведение на Демел.
Интересен е паралелът, който Гео Милев прави между Яворов и Демел. Той отбелязва, че в творчеството на двамата поети могат да се открият редица сходства, “не само във външното художество, не само в дълбочината на философския поглед, но и в онази единосъщност, с която се отразява вселената в техния поетичен поглед.” Според него обаче, между тях съществува една основна разлика: “Докато у Яворова вселената се отразява като всевечно страдание, нещо повече дори - като всевечна смърт, у Демел напротив - вселената се отразява през призмата на неговия художнически темперамент като всевечен живот.”
Чрез този паралел Гео Милев се стреми както да доближи до българския читател един чужд поет, сравнявайки го с познат за него автор, така и да го убеди във възможностите на българската литература, която в лицето на Яворов може да се мери със световните достижния.
“Литературно-художествените писма от Германия” са от значение за изследването на Гео Милевото творчество не само поради факта, че те са първите му публикации. Те дават представа за бързото развитие на естетическите му възгледи. Ако в началото той е воден от намерението да информира за актуални явления в културния живот на Германия, то последните статии имат характера на пропаганда на модерните естетични стойности.
От подобно значение е и Гео Милевата дисертация на тема “Лириката на Рихард Демел с оглед на новата поезия”. Според едно писмо до Мильо Касабов, той е избрал тази тема през юли 1915 г. Тъй като рецензентите, проф. Георг Витковски и Йоханес Фолкелт изискват преработка на работата, тя е върната на докторанта и след това не е предадена отново. В края на 70-те години дисертацията е намерена от студентката по българистика Еви Фрай във Виенската национална библиотека.
При оценяване на работата двамата професори са единодушни, че това не е дисертация в обичайния смисъл, тя е определена като “ненаучна, субективна, а използваните понятия според тях са “мъгляви, многозначни и неточни”.
Тези недостатъци обаче са напълно обясними като се вземат предвид възгледите на Гео Милев за ролята и средствата на литературната критика. Той често изразява съмнение във възможността на литературната наука, чрез един точен позитивистичен метод да разкрие същността на дадено произведение. Особено неприложим за него е подобен метод спрямо модерното изкуство, което изразява душевни феномени, затова може да се интерпретира единствено чрез вчустване и интуиция.
Задача на критика би трябвало да бъде вникването в психологичните и философски особености в творчеството на даден поет, а не статистическо изброяване и описание на отделните елементи в стихотворенията му. Няколко пъти в дисертацията си той акцентира на това: “Ние не търсим анализ - пише той, а синтез на отделните елементи.” Съгласно това намерение, авторът се стреми първоначално да разкрие психологичната основа на демеловото творчество, както и на модерната поезия изобщо. Идеята за влиянието на средновековната схоластика върху душевността на езическия човек, която излага в прогамната си статия “Модерната поезия”, тук той доразвива с разграничаването на изкуството на германските и романските народи, което свързва съответно с мистичното, антиреалистично готическо изкуство, дало основа на модерната поезия и реалистичното изкуство на Ренесанса.
Това схващане подробно разглежда Вилхелм Ворингер в съчиненията си “Абстракция и вчустване” и “Проблеми на готическата форма”. При ренесансовия човек според Ворингер съществува съзвучие между вътрешния и външния свят, което намира отражение в хармоничната и пластична форма на класическото изкуство. Готическият човек, обаче, не познава това съзвучие, противоречието с външния свят, затвора, който му налага християнската догматика, той преодолява чрез бягство в трансцеденталните сфери. Болезнената дейност на фантазията се отразява в абстрактната форма на готическото изкуство, където орнаментът е основното изразно средство. За разлика от хармоничните художествени форми на ренесансовото изкуство, орнаментът представя една деформирана природа. Връзката между стремежа към абстрактно изображение и връщането към орнаменталната образност Хорст Фритц разглежда по отношение на елементите на югендщил в поезията на Демел. Връщането към деформиращата, абстрактна образност на предкласическото изкуство е една обща тенденция за отделните направления на модернизма. Издателят на сп. “Дер Щурм” Херварт Валден също открива корените на експресионизма в изкуството на Индия, Египет и средновековна Германия, към чийто специфичен експресионистичен модел би трябвало да се завърне съвременното изкуство.
След историко-психологическия анализ на модерната поезия Гео Милев пристъпва към психологична характеристика на Демеловото творчество. Основният смисъл на поезията му той разбира като борба за избавление, от една страна това е избавлението от противоречията в душата на самия поет, а от друга страна избавление от реалността. При това Демел не представя решаване на проблемите чрез философски концепции. За него тази борба е лирическо дело. Предмет на изображение в стиховете му са не философски възгледи, а психически феномени, представени като видение, мечта или сън. Както самият автор заявява, негова цел е не да анализира отделните произведения на поета, а да разкрие общите им елементи с поетиката на модернизма. Действително Гео Милев се спира на основните стихосбирки и поетични цикли на Демел, но те му служат по-скоро като отправна точка за представяне на аналитични похвати при други автори, от които извлича общите принципи на модерното изкуство. В заключителната част на дисертацията си Гео Милев определ мястото на Демел в новата поезия. Той разграничава от една страна патетичната и невъздържана лирика на Демел и Верхарн, а от друга дълбоко проницателната и съзерцателна поезия на Рилке и Метерлинк. Това, което ги различава според него, е поетичният темперамент, но тази разлика е само външна и незначителна. Много по-важен е общият стремеж към вечността, характерен за техните произведения. Въпреки че всеки поет изобразява различен аспект на този стремеж, именно той е свързващото звено, най-съществения белег на модерната поезия. За Гео Милев най-голямата заслуга на Демел за развитието на немската литература се състои в това, че той е сред първите поети, които успяват да се разграничат от реализма, за да разкрият за изкуството света на душата. Както авторът отбелязва, Демел оказва значително влияние не само върху поетите от своето поколение, а и върху по-младата творческа генерация. От съвременната литературна история творчеството на Демел винаги се свързва и с ранноекспресионистичната лирика. Тъй като дисертацията на Гео Милев е сред първите изследвания върху немския поет, проницателността на младия литератор е забележителна. Това, че Демел е оказал въздействие върху много автори от различни антинатуралистични направления, се потвърждава като се вземе предвид начинът, по който съвременниците му го възприемат. За Пшибишевски той е първият, който напълно е разгромил натурализма, може би, защото никога не е бил тясно свързан с него. Според Ото Юлиус Бирбаум Демел е сред поетите, от които произлизат най-силните влияния. Един от най-близките приятели на Демел, Детлев фон Лилиенкрон признава: “От нас, живите (сега известни) художници на стиха никой няма да достигне до потомството. Освен един: Рихард Демел”. Голямо признание му оказва и Густав Фалке, който му посвещава стихосбирката си “Ново пътуване”. Уводното стихотворение носи заглавието “Рихард Демел” и с декоративната си образност дава израз на художествените импулси, които авторът получава от Демел. Подобно на Гео Милев през 1912 г. Ернст Щадлер визира Демел в интернационален контекст. Той пише за модерното светоусещане, което в ритмите на Верхарн, Уитман и Демел се бори за лирическо освобождение. И най-вече в лириката на Георг Хайм изследователят на Демел, Хорст Фритз, открива редица мотивни и тематични сходства, като напр. стремежа към светлина и духовно просветление, екстроверзационната тенденция в произведенията им.
За младите поети Демел е неоспорим авторитет, чието мнение те ценят особено високо. Елзе Ласкер-Шулер и Йохнес Р. Бехер му изпращат първите си поетични опити с молба да даде оценката си. В портретното си стихотворение “Рихард Демел” Ласкер-Шулер предава своеобразната си представа за поета. С превода на това стихотворение, публикуван във втория брой на “Лирични хвърчащи листове”, Гео Милев се присъединява към рецепцията на Демел в Германия и спомага за разпространението й в България.
Голяма заслуга за популризирането на Демеловото творчество в България Гео Милев проявява най-вече чрез преводите си на негови стихотворения. Той е превел общо около 70 негови произведения, от които за съжаление са публикувани едва половината. Както бе споменато, за пръв път Гео Милеви преводи на стихотворения от Демел излизат заедно със статията му за поета в поредицата “Литературно-художествени писма от Германия”. Това са 7 стихотворения, които преводачът избира от сборниците “Жена и свят” и “Но любовта”.
Като илюстрация към статията си “Модерната поезия”, публикувана в сп. “Звено” през 1914 г., Гео Милев изпраща свои преводи на Ницше, Бодлер, Метерлинк и др. Сред тях са и Демеловите стихотворения “Индианска песен на люлката” и “Последен сън”. Второто произведение Демел пише по повод смъртта на приятеля си Лилиенкрон, но изразява чрез него представата си за твореца изобщо, за въпросите, които си задава и целите, към които се стреми. Стремежът към постигане на вечността чрез безсмъртието на изкуството, търсенето на човешката същност, които поетът изразява в стихотворението, може би са подтикнали Гео Милев да го преведе като потвърждение на идеите, които защитава в статията си.
Стихосбирката на Демел придружава Гео Милев при пребиваването му в Лондон. Когато при завръщането си бива арестуван в Хамбург, в затвора прави превод на стихотворението “Студен въпрос”, който по-късно включва в алманах “Везни”.
Голямо разочарование Гео Милев изживява, когато, след освобождаването си от затвора, научава, че Демел е отишъл като доброволец на фронта. В дневника си от този период Демел пише, че с този символичен жест е искал да покаже, че също и духовният работник е задължен да вземе участие в борбата на народа за по-добро бъдеще и заедно с него да изкупи греховете на миналото. Демократично настроените интелектуалци в Германия остро критикуват постъпката на Демел. Срещайки подписа му под шовинистични прокламации, издателите на експресионистичното сп. “Ди Акцион”, на което той сътрудничи, отказват да печатат повече негови произведения. За Гео Милев тази проява е “моралната катастрофа на една голяма душа”
Въпреки разочарованието си обаче, той продължава да цени художествените качества на Демеловата поезия и да превежда негови стихотворения. През 1915 година във второто издание на “Лирични хвърчащи листове”, Гео Милев публикува в свой превод стихотворенията “Venus fantasia”, “ Venus mystika”, “Venus regina”, под общото заглавие “Преображенията на Венера”. Преводите си той посвещава на Теодор Траянов, поетът на “Venus regina sempiterna”. Връзката между двамата поети Гео Милев потвърждава и в статията си “За влиянието на немската литература върху българската”, където отбелязва, че до Демел Траянов се доближава с пламенната си страст и природата си на съзерцател.
Нов момент в отношението на българския поет към Демел е вниманието, което отделя на социалната му лирика. В революционната си антология “Кръщение с огън и дух” той включва стихотворенията “Майска песен”, “Незабравки”, “Песен на рудокопите”. Досега Гео Милев смята тази страна от поезията на Демел за незначителна, за резултат от влиянието на натурализма върху ранното му творчество. В характеристиката, придружаваща тези стихотворения обаче, той отбелязва, че социалните мотиви заемат значително място в поезията на Демел. При съпоставка с оригинала се забелязва известно отклонение на преводача, при което той засилва революционния потенциал, заложен от автора в стихотворението.
10 стихотворения на Демел са публикувани в първи брой на сп. “Пламък”. На задната корица редакторът оповестява издаването на библиотечна серия със същото заглавие, първият брой на която е сборник с преводи на демелови стихотворения, под заглавието “Но любовта”. Този сборник се съхранява в личния архив на Гео Милев и съдържа 26 стихотворения, повечето от които не са публикувани другаде. Може би поради финансови затруднения издателят не е успял да осъществи намерението си.
В заключение може да се каже, че рецепцията на Демел заема една значителна част от литературната дейност на Гео Милев. Изследването на този проблем би могло да допълни представите за връзките му с немската литература, а също и да доизясни някои моменти в развитието на естетическите му възгледи.