музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Андрей АВРАМОВ

ГЕО МИЛЕВ И СТРИНДБЕРГ -
“МЪРТВЕШКИТАНЦ”


Интересът на Гео Милев към творчеството на Стриндберг започва още през студентските му години в Лайпциг (1913), но по-късно, по време на лечението му в Берлин (1918 - 1919), това вече е конкретен, бих казал, професионален интерес - Гео Милев гледа на драматургията на шведския писател и като материал за своето режисьорско творчество. Сигурно е, че по време на престоя си в Берлин Гео Милев е видял осъществени на сцена някои пиеси на Стриндберг. Завръщайки се в България, той заявава намерението си да издаде в издателство “Везни” избрани произведения на Стриндберг, но от десетте планирани заглавия излизат само две: “Опиянение” и “Мъртвешки танц”.
Вероятно доста по-подробно ще се говори за театърът на Стриндберг у нас в следващите дни на симпозиума, но няма как да се прескочи първата постановка, осъществена по пиеса на Стриндберг. А именно: “Мъртвешки танц” на сцената на Народния театър с режисьор Гео Милев. Лично аз съм запознат с този забележителен театрален факт главно от изследванията и разработките на Надежда Тихова, Йосиф Конфорти, Здравко Петров, Невена Инджева и от книгите на Боян Дановски, Любомир Тенев и други авторитети и не съм аз, който би добавил нещо ново. Затова ще говоря от своя, режисьорска гледна точка.
Разбира се, Гео Милев е преди всичко поет, човек на свободния дух, свободен творец. За него сякаш е противопоказно обвързването с каквато и да е институция, още по-малко казионна. Но знаменателно е, че единственото му заявление за постъпване на щатна длъжност е именно молбата да заеме мястото на главен режисьор в Народния театър. Ако съдбата би му позволила да се развие като режисьор, което очевидно е било негово неистово желание, вероятно неговите идеи, по думите на проф. Б. Дановски, биха се избистрили, биха стигнали до единна “геовска театрална концепция”.
Фактът, че за своя режисьорски дебют Г. Милев избира пиеса на Стриндберг е показателен за намеренията на дебютанта да отвори сетивата на българския театър за един нов, модерен и непознат начин на сценична интерпретация. Както се вижда по-късно, едно такова дръзко начинание среща както своите поддръжници, така и своите отрицатели в тогавашната театрална общественост.
Очевидно, светът на Страндберг е намерил адекватен отклик в мирогледа и естететическите пристрастия на Гео Милев. На Гео Милев - бунтаря, импонират героите на Стриндберг, пълни с противоречия, разкъсвани от разрушителни пориви, изправени пред осъзнаване на духовната пустота, борещи се помежду си и вътре в себе си. Гео Милев залага на драматургията на Стриндберг в стремежа си да приобщи българския театър към модерното европейско изкуство. Тази драматургия сама по себе си вече изисква нови подходи, нови средства, нови форми. Основното, което съюзява Гео Милев с шведския драматург, е, че пиесите му са гневната критика на времето. В предговора към трагикомедията “Опиянение” Гео Милев пише: “С една яростна критика...мисълта на Стриндберг разтроши в своя път всички човешки кумири, лъжи и догми, наречени истини - и достигна до една последна, безучастна и безповратна омраза.” Режисьорският план, който Гео Милев излага пред артистичния комитет на Народния театър през август 1919 год. е оценен като “крайно новаторски” и в известна степен “неотговарящ на досегашното развитие на нашия театър”. Но планът е признат за “сериозен труд” и “достоен кредит”, за да му бъде поверена постановка за режисьорски дебют с “артистични сили” на театъра, между които - Кр. Сарафов, Адр. Будевска и Коста Стоянов.
Въпреки че в афиша на театъра като преводач на текста стои името на д-р Малеев, Гео Милев прави свой собствен превод и на запазения режисьорски екземпляр има поправки с неговия почерк, които очевидно са останали в сценичния вариант.
След премирата на “Мъртвешки танц” (11.1.1920г.), критиката е силно раздвоена и то не само по отношение на постановката, а и по отношение на пиесата. За Иван Вазов, например, “Мъртвешки танц” е “символистическа дивотия, която не се разбира от зрителя” и “нам не трябва”. Той не възприема “тези нелепи творения, родени от болнави въображения.” “Кому са нужни те?... Какво възпитателно, облагородяюще влияние могат да упражнят те в сърцето и душата на българина?”. Константин Сагаев смята, че тази пиеса изобщо не е за нашия тетър, друг я определя като “мъчителна психодрама”, но за Гео Милев тя е трагикомедия. Няколко месеца след премиерата по друг повод, той пише: “Посред кървата арена на света ние - неволно гладиатори - даваме представление. За кого? Може би за себе си...Изправен високо над нас, стои посред арената на света страшният циркмайстор Живот и плющи със своя бич над главите ни... И ний играем, командвани от неговата жестокост. Даваме представление. В което ний сме гладиатори и зрители. И нашият смях се смесва с нашите сълзи. Трагикомедия!”
Но редица други критици като Николай Райнов и Людмил Стоянов, както и в спомените на съвременици като Дечко Узунов, Георги Стаматов, Александър Миленков се оценява високо появата на Стриндберг на наша сцена, а също и новаторския подход на Гео Милев като режисьор. Н. Райнов специално акцентира на приноса на Гео Милев - режисьора за обогатяване на художествената практика на българския театър. Съчетаването на емоционалната стихия, характерна за тогавашната актьорска школа с прецизната разработка “едва ли не с камертон”, на интонацията, на паузите, мерени с часовник и на движенията с нужния ритъм, наложени от Гео Милев, дават резултат. По думите на Адриана Будевска Гео Милев ръководи репетициите като “вещ диригент с истински темперамент, защото знае какво иска и как да го постигне”.
Лично аз, като режисьор не мога да подмина едно съвпадение, което очевидно е от голямо значение за целия български театър. Пиесата на Стриндберг, заедно с идейните и смислови пластове на текста, се оказва и точната провокация за доказване на назрялата необходимост от професионална режисура в нашия театър. До този момент с тази дейност се занимават т.нар. артист-режисьори. А творбата на Стриндберг е тъкмо онази художествена материя, която предявява изисквания за прецизен анализ, стройна концепция и качества за практическо пълноценно материализиране на замисъла. От сведенията, стигнали до нас, става ясно че Гео Милев в голяма степен се оказва точният човек на точното място и в точното време. А “Мъртвешки танц” - точната пиеса.
Впечатляващи са непознатите дотогава постановъчни прийоми, използвани от дебютанта: “ролята на паузата, графичният мизансцен, стилизираното физическо поведение, осветлението като художествен компонент (тук за пръв път се монтират и използват т.нар. “следачи” и се премахва плоското бяло осветление на рампата), интонационното- почти музикално разработване на актьорския глас (в режисьорската книга съществуват дори петолиния с нотирана интонация на речта), темпо - ритмичната структура на действието и други детайли, до най-дребните в декора, реквизита и музикалното оформление.
Днес от дистанцията на времето появата на “Мъртвешки танц” на сцената на Народния театър наистина е събитие от огромно значение. Събитие, в което личността на Гео Милев, този “европеизатор” на българската култура, играе първостепенна роля.
И накрая ще си позволя да цитирам част от есето на колегата Красимир Спасов, написано по повод 100 годишнината на Гео Милев пред 4 години.
“Само две са запазените сгради в София, които все още помнят допира от непосредственото присъствие на Гео Милев. И двете са, образно казано, сцени. Дирекцията на Обществена безопасност, на чиято сцена ще се разиграе последният му ден в мрачната трагедия на насилието през май 1925 г. И другата сграда, другата сцена е тази на Народния театър... Най- голямото ми удивление от срещата с Гео Милев е горчивото прозрение, че след толкова десетилетия копнежите му за съвременен театър продължават да са копнежи на днешния ден. Е, той може спокойно да се яви тук с пиеса на Стриндберг в ръка и уверено да каже: “Хайде да започваме!”