музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Проф. Симеон ХАДЖИКОСЕВ

“АНТОЛОГИЯ НА ЖЪЛТАТА РОЗА”
В ПАРАДИГМАТА НА БЪЛГАРСКАТА
МОДЕРНИСТИЧНА КУЛТУРА
ОТ ПЪРВАТА ЧЕТВЪРТ НА СТОЛЕТИЕТО


Тази малко пренебрегвана рожба на големия поет вижда свят за първи път преди 77 години. Излиза като издание на “Везни” през 1922 г. едновременно в Стара Загора и в София. Второто самостоятелно издание е на “Нов свят” и излиза в София през 1939 г. Третото, последно засега, е на книгоиздателство “Л.Т. Чипев” от 1947 г.
Антологията е оповестена като п ъ р в а к н и г а от “Антологична серия на лиричните рози”. Подзаглавието й гласи “Лирика на злочеста любов”. По-късно Гео Милев продължил работата си върху така замислената “серия на лиричните рози”, но преждевременната му смърт попречила да довършив т о р а т а к н и г а: “Антология на червената роза”. Тя трябвало да бъде контрапункт на първата - “лирика на тържествуващата любов”. Въпросната антология е била довършена в духа на Геовия замисъл от съпругата и дъщерята на поета Леда Милева и издадена през 1940 г. Замисълът на Гео Милев за антологичната серия на “лиричните рози” не е бил случайно хрумване на свръходарения поет и интелектуалец, преливащ от духовна енергия. Той се вписва закономерно в духа на времето. Десетина години преди да се появи “Антология на жълтата роза”, през 1910 г. излизат от печат цели три поетически антологии. Две от тях реализират замисъл на един от най-значителните творци на епохата Пенчо Славейков, опитал се да превърне европейските литературни хоризонти в български. Сборникът му “Немски поети” е един личен поглед към немската поезия - класическа и съвременна, която той познава най-добре. Втората книга е мистифицираната поетическа антология “На острова на блажените”, в която неговият собствен лирически портрет е раздробен и представен чрез фасетъчните образи на двадесетина измислени поети и поетеси. През същата тази 1910 г. излиза и предизвикалата широк обществен отклик поетическа антология на Подвързачов и Дебелянов.
Защо цели три антологии (или най-малкото маскирани като антологии) само в една година? Най-краткият отговор би могъл да гласи: поради промени в усещането за п р о т я ж н о с тна културното пространство. Антологията - нека подчертаем това - е рожба на с а м о о с ъ з н а в а щ а т асе култура. Така е било при елинистичната култура, така е било по-късно и при ренесансовите култури на Италия, Франция, Испания. Подобно осъзнаване на собствената културна “протяжност” е характерно и за българската литература в началото на вече отиващото си столетие, макар че от същинското начало на новобългарската поезия не е изминало дори едно столетие. Защото какво представлява една литературнаа н т о л о г и я , ако не опит да се пренареди културното пространство, да му се предаде по-изчистен и прегледен вид в парадигмата на историята изобщо.
Втората вълна на тази а н т о л о г о м а н и я, ако можем да я наречем така, е от началото на 20 - те години. През 1923 г. излизат “Антология на жълтата роза” на Гео Милев и антологията “Български поети” на Христо Цанков, известен с псевдонима си Дерижан. Горе-долу по същото време излиза и внушителната като обем антология на Вел. Йорданов “Българска белетристика” (362 стр.), годината на чието излизане за съжаление е трудно удостоверима.
Няма съмнение, че културните натрупвания, довели литературата ни от първата четвърт на ХХ век до ново качествено състояние, са същинската първопричина за разглежданата антологомания. Същевременно трябва веднага да се подчертае, че антологичната серия на лиричните рози, замислени от Гео Милев, е дело, принципно различно от всички останали антологии от онова време. Оригиналността й не е в това, че тя представя образци на “злочестата”, “тържествуващата” и т.н. л ю б о в , а в това, че за първи път съставителят й включва българската лирика в равноправен диалог с европейската.
На пръв поглед представянето на българските поети в тази европейска антология на любовната лирика е скромно. Анализът на данните, отразяващи съставителството, сочи обаче нещо друго. В”Антология на жълтата роза” са представени стихотоворения от 64 поети. Дванадесет от тях са българи, а това означава, че почти една пета от представените са национални поети. Още по-впечатляващо е българското представяне в антологията на равнище конкретни творби: от общо 102 стихотворения 27 (а това означава повече от една четвърт) са написани от български поети.
По азбучен ред, избран от съставителя за представянето на поетите в заглавната страница на антологията, българските поети са Димитър Бояджиев, Вазов, Дебелянов, Ем. Попдимитров, Лилиев, Гео Милев, Г. Михайлов, Пенчо Славейков, Людмил Стоянов, Иван Хаджихристов, Яворов и Ясенов. Този специфичен подбор, който вероятно е предизвикал критики и възражения навремето, заслужава внимание. Като изключим вече покойните към времето на излизане на антологията Д. Бояджиев, П. П. Славейков, Яворов, Дебелянов и Вазов, останалите седмина представят онази специфична постсимволистична ситуация, характерна за българската литература след края на войните. Те са другари, приятели и съратници на Гео Милев в осъществяването на неговото амбициозно начинание, като всички (с изключение на Хр. Ясенов) се изявават в антологията не само като автори, но и като преводачи.. В този смисъл “Антология на жълтата роза” е и колективно дело, направлявано от мощен концептуален и организаторски талант, какъвто несъмнено е бил Гео Милев. И тъкмо този колективен дух на сътворчество неизбежно е довел до компромиса с включването на Г. Михайлов като автор на антологията. Тя не е могла да мине без някои негови вече широко популярни преводи, а макар гравитиращият около символистичните кръгове Г. Михайлов - Джо да е бил със скромно лирическо дарование, естествено е било и включването на едно негово стихотворение, вписващо се, впрочем, успешно в стилистическата тоналност на антологията.
Широта на поетическото виждане и чисто човешка толерантност са довели до включването на откъс от Вазовата поема “Зихра”. Известно е рязко отрицателното отношение към Вазов на кръга около сп. “Мисъл” и по-късно на младите символисти. В постсимволистичната ситуация след края на войните своеобразното “реабилитиране” на поета е свидетелство за други мисловни хоризонти. Вероятно Гео Милев го е възприемал като представител на друг етап от развитието на националната ни поезия. Друг, но необходим етап, чието отсъствие би обеднило и представата на другите за нея.
Що се отнася до останалите български поети, представени в антологията, те са застъпници на модернистична поетика, която с известна условност може да бъде определена като с и м в о л и с т и ч н а и п о с т с и м в о л и с т и ч н а. П. П. Слававейков е представен единствено със стихотворението “Гроб”, носещо по-скоро чувствителността на немската, а по същество и на европейската романтическа поезия. Трите елегии на Дебелянов не носят специфичната стилистична багра на символизма, а четирите Яворови стихотворения (“Не си виновна ти”, “Стон”, “Проклятия” и “Затмение”) се вписват успешно в модернистичната европейска парадигма на н е о р о м а н т и з м а. Към същата неоромантична поетика могат да се причислят и трите стихотворения на Д. Бояджиев “Елегия”, “Нощем” и “Писмо”.
Най-плътно припокриват представата за символистична поезия измежду нашите лирици Н. Лилиев, Л. Стоянов, Ем. Попдимитров и Ив. Хаджихристов, представени с някои от най-хубавите си творби. Да отбележим, прочее, че от Л. Стоянов са включени четири стихотворения, от Лилиев и Ем. Попдимитров - по три а от Ив. Хаджихристов - две.
Голям интерес представя и участието на самия Гео Милев като автор. Той е включил в антологията три свои авторски стихотворения: “Дневник”, “Andante amoroso” и “Гроб”. Най-общо можем да определим стилистиката на тези творби като п о с т с и м в о л и с т и ч н а с известни елементи на сецесионна чувствителност. Ще цитирам първата строфа на стихотворението “Гроб”, представено в антологията като “вариант на една българска народна песен”:

Залязвам аз в зеления твой поглед,
така без страст и злобно избледнял;
усмивката ти е за мене строг лед
и всяка ласка - тягостен метал;
вода от пепел пия в глътки топли -
без вопли, без покруса, без печал:
часът за горко бягство ме заклина
далеч към камък, лишей и пустиня.