музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Ружа МАРИНСКА

ДИМИТЪР КАРАДЖОВ
/1885 - 1923/
ЛИЧНОСТ И СЪДБА


Може би след още година-две ровене в родни и чужди архиви портретът на Димитър Караджов би добил по-ясни очертания, а делото му би получило онази тяжест, която - убедена съм - е имало преди нехайството към културната ни памет да е заличило така безжалостно следите на този изключителен живот в и за изкуството. Но и днес, когато данните, с които разполагаме, са оскъдни1, когато напразни остават усилията ни да се доберем до съхранени материали за неговата личност и дейност, образът му е така привлекателен, извикващ удивление и почит, а съдбата му настройва на културологични размишления и народопсихологически обобщения, надхвърлящи границите на индивидуалното.
Като се обръщам към делото на Димитър Караджов, без да мога изчерпателно да отговоря на много от въпросите, свързани с него, имам поне три основания да не отлагам изпълнението на тази задача:
Първо - Димитър Караджов е представителна фигура за историята на българския модернизъм. Европейски възпитаник, той поддържа кантакти с родината си, а след завръщането си тук е свързан с кръга на Гео Милев от периода на “Везни”. Не случайно именно на страниците на това списание са се запазили най-сигурните свидетелства за неговата дейност. Фокусирането на вниманието към личността на Караджов позволява да задълбочим представата си за типа български интелигент от началото на века и за модернизма у нас.
Второ - Димитър Караджов принадлежи към онази порода хора, които отдавна имат за мен особена притегателност.
Пълноценно и всеотдайно посветени на своето дело, но без грижа за посмъртната си слава, често те се оказват незаслужено забравени. Работата върху тяхното наследство е предизвикателство за изследователя, а възкресението им носи несравнимо удовлетворение.
Третата причина има подчертано актуален подтекст. Почти осемдесет години след смъртта на Караджов, отдал толкова енергия за изграждане на културен комплекс в столицата, българската орисия е пак същата. Затова може би се налага да отворим тази последна и драматична страница от неговия живот. Някои тя ще наведе на тъжен размисъл, други, може би, ще стресне.
И така, да започнем да скицираме портрета на Караджов, прелиствайки страниците на “Везни”.
Нищо не мога да съобщя за физическия му облик. Все още не съм попаднала на негова фотография. Единственото живо свидетелство за него получих от другия Димитър Караджов, наскоро поминалия се художник и поет от Стара Загора, който беше съхранил в запазената си памет образа на Гео и на мнозина от кръга около “Везни”. При моя въпрос не се ли е случвало на младини да срещне нашия герой в очите му заиграха весели пламъчета. Разказа ми за запознандтвото им и за удивлението, когато открили, че са съименници. И добави, че е бил хубав човек. Не губя надежда в Пловдив (родния град) или във Виена (където може би живеят негови наследници) да открия липсващите документални следи. Случаят Караджов за кой ли път доказва необходимостта от системни архивни издирвания.
Името на Димитър Караджов се появява за първи път в първата годишнина на “Везни”, кн. 6, отпечатана на 31 януари 1920 г. В бележка, подписана от Людмил Стоянов, се съобщава за концерта от композиции на Караджов, даден от Гвардейския оркестър под диригентството на Маестро Атанасов на 21. 12. 1919 г. в Народния театър и седмица по-късно - във Военния клуб. Става ясно, че първата среща на българската публика е с музиката на Караджов. Нея рецензентът рисува така: “… богата и разнообразна мелодия, в която капризите на един модерен дух внасят чувствените емоции на някой минал - или бъдещ свят. В нея няма нищо еклектично, нищо, което да напомня шаблон. Светкавичен и необуздан, на места като Щраус, морен и сластен в своите източни мотиви като Шуман и Римски-Корсаков, той има, все пак, нещо напълно свое и близко нам: това е неговата славянска меланхолия.” Заслужава да обърнем внимание на автора на тези редове, още повече че по всяка вероятност той е и привлеклият Караджов в този кръг. В началото на “Везни” Людмил Стоянов е сред най-близките сътрудници на Гео Милев. В същото време по художествена нагласа е по-близък до символистите, групирани около “Хиперион” и главните фигури Теодор Траянов и Иван Радославов. Тук е мястото да напомня, че още далеч преди да се завърне в България, през пролетта на 1914 г. Теодор Траянов и Димитър Караджов са в творческо съдружие, плод на което е сценичната постановка във виенската Народна опера на “Младия крал” по Оскар Уайлд.2 За съжаление пропуснати са възможностите за по-подробно документиране на тази дружба, но фактът на представлението във Фолксопер, отразен и във виенската преса, е безспорно част от историята на ранния български модернизъм. В нея виждаме сключени две български имена с фигурата на великия денди - и то в центъра на артистична Европа. Катастрофална загуба не само за българското музикознание, но и за културата ни изобщо е, че не сме опазили нотните текстове на Караджов. Тогава със сигурност бихме могли да ситуираме неговото творчество в развитето на европейската и българската музика. Сравнението с Рихард Щраус, отбелязването от рецензентите на Вагнерови влияния безспорно говорят, че Димитър Караджов, школуван в Европа - Берлин, Дрезден и Виена, е бил отворен за модерните веявия от началото на новия век. Самата пиеса, някъде неправилно отбелязвана като опера, е всъщност музикална пантомима - явление също модерно, наложило се по европейските сцени тогава. Софийската публика, първо донякъде стъписана от новациите на Караджов, после го награждава с бурни аплодисменти. За това научаваме и от рецензията на самия Гео Милев, който в същата книжка на “Везни” коментира концерта на Панчо Владигеров (18. 01. 1920 г.) и го сравнява с този на Караджов. Любопитна е неговата реакция. Макар и респектиран от музикалната дарба и високата култура на Караджов, Гео Милев отдава предпочитанията си на Панчо Владигеров. В това виждам повече генерационна, а не абсолютна оценка. За десетина години по-младия от Караджов и категорично ориентиран към авангардните форми в изкуството Гео Милев е естествено спонтанното приемане на ритъма и новото в музиката на Владигеров. Понякога забравяме, че чувствителността, вкусът, стилът се сменят само за няколко години - както някога, така и сега.
И все пак Караджов не изпада от общата картина на “Везни” - издание с програмно модернистичен, но в същото време широк спектър. Затова изкушаваща е идеята да го видим в контекста на имената и материалите, печатани там. Нека обърнем внимание на същата книжка шеста на списанието. Откриваме Оскар Уайлд, преведен от Людмил Стоянов. “Упадък на лъжата” е програмен текст на модерната естетика. Николай Райнов, по-късно отдалечил се от Гео Милев, намира във “Везни” трибуна за своите първи изкуствоведски студии и критики.3 В този брой той коментира постановката на “Мъртвешки танц” от Стриндберг, осъществена новаторски от Гео Милев на сцената на Народния театър, и вижда в нея сериозна заявка за режисьорските му амбиции. Ясно е, че полето около “Везни” е наситено с реални и виртуални диалози. Броят е илюстриран с репродукции от Хокусай, Ван Гог и Кандински. А в бележката си за Кандински Гео Милев подчертава специално неговата “обсолютно музикална краска”. Ето един от ключовете на модерното изкуство - съюзът на музиката и живопистта, музиката като идеал за духовно, висше творение, стремежът на живопистта да постигне абсолютната чистота на музиката. Към тази тема Гео Милев има личен принос със знаменития си текст “Музиката и другите изкуства”4. На този фон вписването на Димитър Караджов в кръга на “Везни” е закономерно.
Не преставам да се удивлявам какъв заряд имат и днес тънките книжки на Гео Милевото първо списание. И днис четенето на “Везни” е не само упоително блаженство, но и потапяне в духовен продукт, поразяващ със своята концентрация. Именно в този контекст се разкриват и могат да бъдат осмислени в целия си мащаб личностните параметри и на Димитър Караджов.
През втората годишнина на “Везни” (1920 - 1921) срещаме името му в две книжки - първа и трета. Това е период, в който Караджов се е установил в България и се е отдал изцяло на идеята си да създаде в центъра на София ансамбъл от сгради с културни функции, като започне с Народната опера. При това той предлага не само идеи, но изцяло поема финансирането на това начинание - факт, струва ми се, безпрецедентен в родната история. Сюжет за специална статия могат да бъдат парламентарните дневници за периода 1921 - 1922 г., които отразяват мъчителните дебати, докато се достигне до гласуване от Народното събрание на “Закон за построяване на монументална сграда за Народния оперен театър, концертна зала и помещение за Музикална академия” (публикуван в “Държавен вестник”, бр. 212, 20. 12. 1922 г.). Затова естествено по това време културният строител Димитър Караджов измества музиканта Караджов.
Какво има в първа книжка на “Везни”? Теодор Траянов - “Български балади”, Чавдор Мутафов - “О, Слънце” и “Картините на Иван Бояджиев”, Николай Райнов - “Симбол и стил” и програмната студия на Гео Милев “Родно изкуство”. Именно в този текст откриваме пак името на Димитър Караджов - “един композитор с огромна музикална култура”. За авторът е недопустим фактът, че му е отнето ръководството на Операта, за което сме научили два месезца по-рано също от “Везни”. “Но и този скандал с родното изкуство мина незабелязан от това апатично българско общество, което не само не разбира, но и не се интересува от своето родно изкуство” - продължава с тъга Гео Милев.
Тук, може би, се налага да коментираме самото идване на Караджов в България в края на 1919 г. Много е писано за покрусата след Ньойския договор, за униженото ни национално достойнство след катастрофата във войните. И именно в този момент Димитър Караджов, син на деец на Съединението, решава да се върне в родината и направи нещо за нея. Успешно уседнал във Виена, той тръгва за България и залага цяло състояние, за да има и нашата столица културен център. Не е за вярване, че този мъж, така музикално надарен е имал и волята за мащабна обществена деятелност. Още повече впечатляваща, когато по добре познат български модел насреща й се възправят не просто недоброжелатели и завистници, а самата държавна машина.
Впрочем, за това пише и Караджов в кн. 3 на “Везни” в статията си “Бъдещата народна опера”. Намерил трибуна отново на страниците на Геовото списание, той описва не само проекта си, но разкрива и възгледа си за архитектурния стил на оперната сграда. И тук пред нас се явява един оригинален мислител, чиито идеи и днес биха породили сериозни дебати в архитектурните среди. Познаващ отблизо и основно оперната архитектура в Европа, Караджов пледира за обновена архитектура, а не за повторение на познатите образци. Нещо повече, той иска да види сградата на Операта като уникално творение, което да носи белезите на българския дух. Той не приема орнаменталните решения, по същество повтарящи руско-византийски модели, въпреки че се именуват “български стил”. Интересно е да си представим въображаемите или реални диалози, водени между сътрудниците на “Везни”. Сигурна съм, че такъв диалог ще да е имало между Чавдар Мутафов, не само писател и изкуствовед, но и архитект по образование, и нашия герой. Да напомня, че Мутафов е автор на концептуална статия за “Родната архитектура”. Не ще да е останал встрани от спора и Сирак Скитник, важна фигура от кръга на “Везни” от това време. Нали самият той е заел критична позиция спрямо вече вдигнатите в центъра на София сгради в декоративен стил. Не се наемам да фантазирам на тема “реакциите им спрямо идеята на Караджов”, но съм убедена, че не може да ги е оставила безучастни.
Димитър Караджов вижда като най-чист корен на родното - буквите! Буквите на глаголицата и кирилицата. Той си представя как техните очертания биха заели място на фасадата и как транспонирани в архитектурни форми и елементи биха придали неповторим характер на изгледа на сградата. “Така бъдещото монументално здание ще бъде една прегнантна мелодия от чисто български линии и форми и един рефлективен скок към началото на българската култура - азбуката на св. Кирила и Методи”. С тези свои идеи Караджов се разкрива колкото като българин, тачещ азбуката ни като основа на националната идентичност, толкова и като гражданин на модерния свят. За първи път именно в модернистичната естетика буквата придобива особено значение - със специфична визуална организация и наситен семантичен подтекст. Не са ми известни други подобни архитектурни идеи, но самата постановка на нещата - изваждането на буквата като архитектурна формообразуваща е несъмнено оригинална. Още един повод да съжаляваме за ранната и безвременна кончина на Караджов, прекъснала осъществяването на неговата идея или превърнала я в мечта, както е написано в некролога.5
Как биха могли да бъдат съгласувани с архитектурното тяло и хармонизирани помежду си, как биха отговорили на функционалните особености, задължителни за една сграда, тези букви-елементи - днес е трудно да кажем. Но освен самата идея, явно навеяна от култа на модерната естетика към буквата, у Димитър Караджов прозира дълбинна философия, заложена в алфавитната система. Днес за това не можем да говорим, без да споменем трудовете на Васил Йончев и особено посмъртно виделия бял свят опус “Азбуката на Плиска, кирилицата и глаголицата.”6 Още повече, защото между единния модул, положен в основата на азбуката ни и архитектурното мислене се набелязват възможни конструктивни връзки. С тези свои виждания Караджов проявява интерес и вкус към визуалното и неговата проблематика. Не допускам той да не е бил чувствителен към пластичните изкуства и да не е имал богата визуална култура. И не само защото това е била задължителна част от образованието на всеки тогавашен интелигент. На това навежда пряко още един щрих от биографията на Караджов, документиран пак на страниците на “Везни”.
В книжка 3, между стр. 122 и 123, е репродуцирана страница от издадената във Виена, Strache-Verlag, 1920 г., драматическа поема от Димитър Караджов “Die Heilige” (Светица), с илюстрации от Оскар Кокошка. За съжаление всичките ми опити да намеря това издание в библиотеките на Австрия и Германия останаха напразни. Единствено в Лайпциг се откри книгата на Караджов, но без илюстрации и с друго шрифтово оформление. И все пак отпечатаната страница не е измислица. Само по себе си тя може да бъде тълкувана и като графично решение, и като знак на контакт между двете личности. Познанството на Гео Милев с Оскар Кокошка е доказан и известен факт. С Кокошка са общували навярно и други българи, близки до модернизма и свързани с германските художествени центрове, без да коментирам по-късния му ученик в Дрезденската академия Бончо Обрешков. Но единствено за Караджов знаем, че той не просто е поддържал контакт с този ярък представител на европейския експресионизъм, а е бил свързан с него творчески. Факт забележителен! Според Иван Камбуров7 “Светицата” е част от трилогията “Златоструй”, чийто цялостен текст не е известен в България. Изобщо неговото литературно дело не е получило оценка у нас. Не знаем дали качествата на текста са привлекли Кокошка да го илюстрира, или тяхната връзка е имала по-дълбок характер. Добре известно е пристрастието на Оскар Кокошка към театъра. Възможно поле на техните контакти са артистичните среди в Дрезден, където и двамата са пребивавали. Може би настойчивостта ни в издирването ще ни дари в бъдеще със щастливо откритие. Засега независимо от губещата се нишка ни остава да коментираме знаковото решение на страницата. То е пределно лаконично. Само чрез различно оцветяване на зоните в наборното поле в центъра на страницата се изчертава кръст в червено. Можем само да гадаем как са били проектирани другите “илюстровани” страници на книгата. Но е очевидно - идеята е в синхрон с архитектурните виждания на Караджов, а това означава, че той е бил не само автор на текста, но и съмишленик на художника.
В статията, посветена на бъдещата опера, Димитър Караджов засяга и въпроса за организацията на това начинание и приемането му от българското общество. И тук, сдържано коментирайки обсъждането в Народното събрание, той не скрива огорчението от факта, че народните представители се оказват глухи за въпросите на културата. И този път се намира депутат, който рязко се възпротивява на проекта за операта. И този път това е културен и уважаван човек - професор Фаденхехт. Както двайсетина години по-рано Алеко Константинов издига глас против откриване на Рисувалното училище, така сега Фаденхехт намира, че не е време за култура, че страната трябва да излекува раните си и тогава да се заеме с културното строителство. Звучи обидно познато и актуално. Нима наистина сме прокълнати да разместваме стойностите? Надарен народ, дал толкова талантливи люде във всички области на културата, неспособен да създаде в обществото разбиране за приоритета на културата в решаването на обществените въпроси. Затова и днес, в началото на 21-я век, остава без изглед да бъде решен фундаментално и убедително въпросът за културния център на столицата.
Сърцето на Караджов не издържа - броени дни след като сякаш е спечелил битката и Народното събрание гласува решение да строи Операта и така да стартира проекта му, той си отива внезапно от този свят, а заедно с него и мечтата на живота му. Много години по-късно на мястото, където той е виждал Операта, се построява Българската народна банка. И до днес е празно мястото, където е трябвало да бъде съграден Народният музей. А съдбата на тези и други културни институции и днес остава безсмислено и безперспективно дискусионна, без обществено разбиране и без обществена подкрепа.


Бележки:

1. Камбуров, И., Илюстрован музикален речник. Общодостъпна енциклопедия на тоновото изкуство., С., 1933, стр. 275-276;
Сагаев, Л., Българското оперно творчество., С., 1958, стр. 105-106; Енциклопедия на българската музикална култура., С., 1967, стр. 269-270; Хаджигеоргиев, Д. , Още една стъпка напред, в Музикален вестник, 01. 01. 1923, бр. 3, стр. 1; Омарчевски, С., Нов храм на изкуството в София, пак там, стр. 5-6; Наумов, П., Димитър Караджов (некролог/, в Музикелан вестник, 1923, бр. 4-5, стр. 8; Музикална хроника (редакционно съобщение за смъртта на Д. Караджов)
Тези сведения ми бяха любезно предоставени от колегата музиковед Лъчезар Каранлъков, за което му изказвам своята благодарност.
2. Балабанова, В., Теодор Траянов /Литературни анкети/, С., 1980, стр. 34-36.
3. Маринска, Р., Гео Милев рисува, ч. 2 от юбилейното издание за поета, С., 1995, стр. 91-1294. Милев, Г., Музиката и другите изкуства, Алманах Везни, 1923, стр. 81 - 83
5. Наумов, П., цит. Съч.
6. Йончев, В., Азбуката на Преслав, кирилицата и глаголицата, С., 1997
7. Камбуров, И., цит. Съч.