музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Георги ЯНЕВ

ГЕО МИЛЕВ КАТО ХУДОЖЕСТВЕН КРИТИК
И КАТО ЛИТЕРАТУРЕН ИСТОРИК
ЗА ТВОРЧЕСТВОТО НА ИВАН ВАЗОВ


В прочутото си “Отгорено писмо до г. Борис Вазов”1, донесло му не малко неприятности, Гео Милев, след като дава респектиращи критически оценки за цялостното творчество на Иван Вазов, признава: ”Вашият брат ме научи да мисля и говоря така - още от гимназията: аз не бих намерил по-добър израз на уважението ми към неговото име от това искрено признание.”
В разширена информация за смъртта на Вазов на 23 септември 1921 г.2 Гео Милев пише следната оценка за народния поет: ”Иван Вазов даде на българския народ неговата литература, създаде българската литература, създаде българския език, като го направи тъй пластичен, щото да може изрази всичките мисли и трептения на човешката душа. Нему следователно българският народ дължи всички онези културни блага, които можа досега да създаде. Нему България дължи своята култура.” - една христоматийна оценка, дадена от Гео Милев за ролята и мястото на Вазов в новата българска култура само ден след смъртта на народния поет.
Но има и други Геови оценки - “Но най-печалната глава от днешната печална история на Народния театър е - Иван Вазов”, и още: ”Но времето казва своята заповед: Вазовщината трябва да напусне и театъра и литературата.”3
Тези диаметрално противоположни оценки и досега карат изследователите на Вазов и на Гео Милев да ги подминават или да цитират под сурдинка едностранчиво, за да не се накърни авторитета на единия или другия творец. По-често критическите отрицания на Гео Милев (не само за Вазов, но и за всичко, което е белязано със знака на реализма) се обясняват снизходително с младежките му авангардни увлечения, както и с разрушителната стихия на експресионизма.
Макар в тези мнения, оценки и анализи да има известна истина, проблемите в отношението на Гео Милев към творчеството на Вазов са много по-прости, макар да са сложни и противоречиви в естетически план. За да се изяснят тези противоречиви проблеми, се налагат някои уточнения на литературните и житейски факти.
Един от първите български поети, с които Георги Милев Касабов е закърмен завинаги с любов и преклонение към литаратурата, редом с Ботев, е Иван Вазов. Малкият Георги възторжено рецитира в дома си “Епопея”-та на Вазов, рисува лика му многократно в учебниците си по литература от четвърти и пети клас, завинаги Иван Вазов с неговия патриотичен и поетичен патос му е идеал за голям и значим творец.4
В горните класове на гимназията бързо съзряващият за литературата и изкуствата Георги Касабов открива своя нов кумир - Пенчо Славейков. Амбициозният юноша е впечатлен от естетическите битки на Пенчо Славейков за европеизация на културата ни, от модерното му мислене, от естетическите му проникновения. Студент в София,той изживява трагедийно смъртта на своя учител - Пенчо Славейков5 и едва 17-годишен поема по неговия път като верен духовен син - следване в Лайпциг, активна литературна и културна деятелност, себеотдаване на идеята за европеизиране на българската култура. Често сменя своите “богове” - Ницше, Демел и пр. - но остава неизменно верен на едно:да модернизира и европеизира българската култура.
Пенчо Славейков в своите критически работи е краен в отрицанието си на Вазов, краен в омаловажаването на неговото литературно и културно присъствие, което можем да си обясним извън обективните естетически противоречия, които са естествени и нормални, и със създалата се опозиция “бащи” и “деца” в младата ни литература. Гео Милев се явява “внук” в тази опозиция спрямо Вазов. ”Внукът”,дори когато отрицава, помни, че той “ме научи да мисля и говоря така”, т.е.патосното начало на Вазов е живо у Гео Милев, но е претърпяло сериозно развитие, което неменуемо води до естетически противоречия.
Има и един директен сблъсък между Вазов и Гео Милев, сблъсък на техните естетики, който изследавателите общо взето избягват да коментират и анализират. След премиерата на “Мъртвешки танц” на Стриндберг6 в Народния театър с режисьор Гео Милев канонадата от язвителни отзиви, рецензии и памфлети към младия режисьор е унищожителна. С изключение на рецензиите на Николай Райнов7 и на Людмил Стоянов8 всички други тотално отричат какъвто и да е режисьорски талант у Гео Милев. Пиесата има 11 представления и “се изнесе с рядка художественост у нас, с голям успех”9, пише в спомена си за Гео Адриана Будевска през 1936 година, която изпълнява централната женска роля. В същия спомен Будевска обобщава: ”Той бе художник с голям замах и мереше с голям мащаб.”
Както навсякъде в изкуството, така и в театъра Гео Милев е новатор - въвежда нови принципи, утвърждава режисьорския “прочит” на творбата съобразно идеите й, съкращава сцени, изхвърля реплики, разчита на диалога актьор-зрител, умело направляван от режисьорските идеи и концепция, готов е да задгърби “сюжета”, драстично модернизира мизансцена, осветлението престава да е самоцелно, а е включено в режисьорските търсения. Гео Милев - режисьорът - се интересува от душата и нейните общочовешки измерения.
Тези революционни от началото на века идеи са почерпени от театъра на Макс Райнхард, с когото Гео Милев е бил в близки отношения10 и чиято естетика споделя с присъщата си критичност. Дискусията около“Мъртвешки танц” и опитите на Гео Милев да бъде назначен за режисьор в Народния театър продължават няколко години. В този спор е въвлечен и Иван Вазов. Във в.”Развигор”11 Вазов в нарочно писмо пита защо се поставят на сцената на Народния театър пиеси като “Мъртвешки танц” и “други символически дивотии”. Те, допълва Вазов , ”нам не трябват.” И още: ”Кому са нужни те! Кой разбира тия мъгляви шаради? “ Българските зрители според Вазов имат нужда от “друга духовна храна, отговаряща на развитието им и на нашите нравствени нужди. Защо се трепат с тях и силите на артистите, които се мъчат като дяволи да предадат живот на безжизнени и нелепи творение, родени от болнави въображения.” И съвсем в края: ”Нека си ги играят на запад!”, допълвайки: ”Нам е нужно нещо здраво, човешко, действително художествено. Поврага тия чужди пиеси!”.
В писмото си Вазов пише и следното: ”Символизмът, това извратено чувство за хубавото, е заразил не само театъра, той е нахлул и в нашата поезия. От него тя е станала чужда нам, болна и непотребна. Жал за толкова таланти, поробени от тая мода.”
В позициите - естетически и граждански - на възрастния вече поет, изразени в писмото му, откриваме цялата същност на Вазов - синовно отношение към всичко родно и бащинската му загриженост за “нравствените нужди” на народа. ”Ревността” му към чуждите идеи и художествени концепции са обясними - в края на живота си народният поет заживява все повече с онова, с което, и за което, цял живот е творил - да утвърждава светлите идеали на Възраждането в един свободен за народа му свят, с които идеали българският народ да се представя и гордее пред света. “Жестокостта” в съжденията на Вазов са израз на неговата любов и вярност към същите тези светли идеали, които той мечтае да се превърнат в нравствена норма за народа. ”Несправедливостта” му - това е преди всичко тревогата от неизвестните пътища, по които се опитва да тръгне българската култура в желанието й да се интегрира с европейските и общочовешките принципи и ценности.
Да очакваме безразличие или мълчание от Иван Вазов в такива разделни за българската култура години, каквито са двайсетте години на века, не е реалистично. Не става въпрос за това дали Вазов е прав или не, не става дума и за това дали Гео Милев е прав или не. Спорът, ако въобще можем да говорим за спор в класическия смисъл на понятието, не е плод само на темперамента на Гео или на бащинските опасения на Вазов - той е обективен, наложен от развитието на самия културен живот.
Още в следващия брой на в.“Развигор”12 Елин Пелин сдържано отговаря на Вазов. Според него “Мъртвешки танц” на Стриндберг е едно от изключенията в Народния театър като нещо по-ново и по-свежо. Не е съгласен с Вазов и за категоричната отрицателна оценка за символизма и символистите, защото по този начин се отрича една голяма част от съвременния литературен и културен живот на Европа.
Не закъснява с отговора си и Гео Милев.13 Наред с острите думи Гео Милев предпочита спора:естетически и граждански. Първото му възражение е срещу схващането на Вазов, че “изкуството, театърът не трябва да стои по-високо от “голямото мнозинство”, а - по-ниско от него” - като в цитата Гео Милев обобщава своето схващане за разбирането на Вазов за смисъла на изкуството и свободно перифразира народния поет.14
(Подобен спор Гео Милев води с Георги Бакалов още през 1914 година. Едва 19-годишен той убедително защитава разбирането, че народът трябва да се извисява до изкуството, а не изкуството да се принизява до обикновеното нехудожествено мислене). Второто му несъгласие с Вазов е по отношение на “възпитателното, облагородяюще влияние” на изкуството. Гео Милев атакува Вазов за развращаващите според него “патриотически тиради против гърци, турци и пр. в “Борислав”, ”Иванко” и “Към пропаст”. И в свой стил също стига до крайност: ”Не тия ли патриотически тиради навлякоха на главата на “народа” три безумни войни и два български погрома!”, пита критикът, но, явно сепнат (”внукът” в него очевидно проговаря), по-спокойно обобщава: ”Никой не иска да отрича заслугите - в миналото - на Иван Вазов, а още по-малко да огорчава старините му. Не Иван Вазов е виновен за всички днешни нещастия в българската литература и българския театър, а...онези н е х у д о ж е с т в е н иц и, които “управляват” днес театъра и цялото българско изкуство и с достойнство носят трагичното прозвище “вазовщина”.
Изразът “вазовщина” се среща на няколко пъти в статии на Гео Милев и също създава затруднения на изследователите. Общо взето се възприема като негативна оценка за творчеството на Вазов, плод на определени авангардни тежнения, които авторът по-късно уж бил преодолял...
Проблемът произтича от факта, че и досега гледаме на Гео Милев като на литературен критик, художествен критик, като на модерен теоретик-авангардист. И забравяме или незаслужено подминаваме факта, че той е един от изявените литературни историци от началото на века. Важно е да преценяваме кога Гео Милев пише като воюващ естет-модернист срещу “реализма”, ”импресионизма”, ”вазовщината”, ”толстоевщината” и пр., т.е. не с р е щ у безспорните художествени постижения на Вазов и Толстой, а с р е щ у техните “епигони” (любим израз на Гео Милев), които не могат да надскочат реалистичната естетика на Вазов и Толстой. Гео Милев държи сметка, че Вазов освен родоначалник е и з а к о н о д а т е л в почти всички жанрове - негови върхови постижения (респективно на реализма) Гео Милев открива в лириката, в поемата, в късия разказ, в повестта, в романа, в драмата, в пътеписа и пр. Гео Милев воюва не срещу постиженията на Вазов и неговата реалистична естетика, той воюва срещу застоя на културата, който застой според Гео Милев е резултат от имитацията на естетическите принципи на Вазов от следващите го поколения творци. (Впрочем Гео Милев е последователен в принципите си и когато трябва да даде оценка на “младите поети” след Яворов и Николай Лилиев, които - Стубел, Стратиев, Симидов, Ив.Мирчев и мн. др. - също нарича “епигони” на “формалната виртуозност”15, т.е. в неуменията им да надскочат естетиката на Лилиев, те стават изразители на “израждане на поезията”.)
Само няколко месеца след разменените остри реплики между Вазов и младия модернист, Гео Милев по повод на кончината на Вазов пише: ”Вазов оставя след себе си едно колосално дело със славни и безсмъртни основи. Той беше погълнал в себе си душата и живота на целия български народ и затова той стана поетът на този народ - народният поет на България.”
“Несъмнено нашата литература ще се стреми към нови литературни нужди, тя ще се издигне на по-широк и по-богат литературен уровен, но досега тя беше под благотворната сянка на Вазова, който е откърмил почти всички наши млади писатели въпреки лютите борби - литературни и естетични, - водени против неговото дело...”16
В последния цитат не е трудно да забележим смесването на подходите - от една страна безпристрастна литературно-историческа оценка, а от друга - литературно-критическа оценка за “лютите борби”, водени “против неговото дело”, в които “люти борби” срещу изчерпаните възможности на реализма и най-вече срещу епигоните на реализма е участвал активно и самия Гео Милев. Ако не правим разлика между тези два подхода - естествени и част от законите на литературата - които много често преливат един в друг, трудно можем да изясним реалното отношение на Гео Милев към цялостното творчество на Вазов.
Само седмица след смъртта на Вазов Гео Милев публикува кратката си статия “Лирическото дело на Иван Вазов”17 Независимо от информативния характер на статията, предназначена за френскоговорещи, независимо от емоционалния и публицистичния й патос, в статията има оценки, които са респектиращи до днес: ”И нека го повторим: в тази негова поезия, изникнала из неговата романтична душа, в неговата безгранична любов към България, в неговия култ към природата, в прославата на българските герои от недалечното минало и във възпяването на възвишените идеали на правдата, на честта и на доброто ние виждаме душата на идеалистичното и романтично поколение от епохата на българското национално възраждане.
Вазов беше последният поред от великите герои на това възраждане, тъй дивно възпети в неговата “Епопея на забравените”. След Паисия,братя Миладинови, стария Славейков, Левски и Ботев Иван Вазов е последната залязваща звезда, която България губи днес от своя небосклон.”
Няколко години по-късно в своята “лебедова песен” “Антология на българската поезия”18 Гео Милев пише уникалната си “Кратка история на българската поезия”. Самото заглавие на предговора подсказва, че става дума за литературно-исторически подход, че авторът максимално се дистанцира от личните си естетикокритически пристрастия в интерес на задължителната обективност на литературния историк. Характеристиката на поетическото дело на Вазов е кратка ( кратки впрочем са характеристиките на всички представени поети ), затова ще я цитирам почти изцяло: ”Вазов е чувствителна струна, която се отеква на всичко, що вълнува неговата съвременност. И тази струна звучи в унисон с чувствата и мислите на съвременниците - на целия народ... Със своята половинвековна писателска дейност Вазов е установил себе си като несъмнен фактически патриарх на българската литература - и на поезията, и на прозата. Той проправя пътя на литературното развитие. Неговото дело е основа и традиция на младата българска литература. Без съмнение - първият е т а п в развитието на българската литература.”
Колко стъписващо е било за мнозина, че точно Гео Милев дава такава висока оценка за творчеството на Вазов ( класификацията на тогавашната българска поезия и етапирането й нека оставим на днешните литературни историци) говори раздразнителната рецензия на Георги Бакалов19, в която Бакалов критикува Гео Милев както за високата му оценка за Яворов, така и затова, че е нарекъл Вазов “народен поет”(патриарх при Гео Милев). Рецензия и изразени в нея мисли, които могат да породят само снизходителни усмивки днес.
Интересен е и друг момент в студията-предговор на Гео Милев - оценката му за неговия дългогодишен кумир Пенчо Славейков. Загърбвайки в качеството на литературен историк личните си естетически пристрастия, Гео Милев хладнокръвно оценява борбата на Пенчо Славейков , д-р Кр.Кръстев и кръга “Мисъл” срещу традицията (реализма) на Вазов като замяна на “п о е т и ч е с к и я п а т о с - есенцията на поезията” с “ грижата на външната форма”. ” Тази формалистична естетика, - пише Гео Милев - проповядвана словом и делом от Пенчо Славейков и защитавана от д-р Кр.Кръстев, нямаше, за съжаление, никакво друго оръжие в борбата си против поезията на Вазов - която пък от своя страна имаше един здрав щит за защита: непосредственото поетическо чувство. Нещастието е там, че Вазов беше истински поет, роден с дар и чувство, а Пенчо Славейков не беше поет. Той беше само естет.”20
Парадокс - Гео Милев защитава Вазов от често безогледната и не особено обективна критика на своя “духовен баща” Пенчо Славейков. Няма никакъв парадокс - изрази като “за съжаление”, ”нещастието е там, че...” и други подсказват личните естетически пристрастия на автора на “Кратка история...”, но те, личните естетически принципи, в случая са оставени на заден план. На преден план е обективната оценка на литературния историк, умеещ в името на художествената справедливост да тръгне срещу собствената си естетическа платформа. А т о в а не е отредено за мнозина. Отредено е за избрани.

Бележки:

1. Сп.”Пламък”, г.2, кг.11 от януари 1925г.
2. ”Иван Вазов” - статията е публикувана на френски език във в.”L,Eho de Bulgarie”, бр.2373 от 23 септември 1921г. На следващата година е преведена в “Помен за Ивана Вазов”, София, 1922г.
3. Сп.”Везни”, г.2, кн.4-5, 1921г. Общото заглавие е “Народен театър” с няколко подзаглавия: Художественото ръководство без автономия,
Българският репертоар, Чуждият репертоар, Вазов.
4. В “Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременниците си”, Български писател, София, 1965 г. в спомена на Борис Касабов - братът на Гео Милев - се говори за идеята на малкия Георги да уредят у дома си детска библиотека за децата от махалата. От 150-те книги, които Георги Касабов отделя, са и “стихосбирките, разказите и драмите на Вазов”, стр.31. В “Гео Милев - живот и творчество” от баща му Мильо Касабов, Литературен архив, том втори, БАН, София, 1964 г. Мильо Касабов разказва за гимназиалните години на сина си. Според спомена “той винаги си носеше книга за четене и при най-малкото свободно време четеше. Аз не съм дори разбрал кога е смогнал да прочете на руски всички руски писатели, а българските той още от прогимназията ги знаеше. Особено поетите наизуст ги владееше до един. Ботев,Вазов...”, стр. 470.
5. В “Гео Милев... в спомените на съвременниците си” сестра му Евгения Милева Чолакова разказва как брат й, студент първа година в Софийския университет, изживява вестта за смъртта на Пенчо Славейков: ”И като събра всичките книги на Пенчо Славейков, сложи ги на леглото до себе си и пак легна с лице към стената. Никога не бях виждала Гео толкова натъжен. От време на време чувах как Гео тежко изохкваше. Скришом поглеждах през прозореца и понякога виждах как си бърше овлажнените очила, или пък стиска до гърдите си Пенчовите стихове. Нямаше сили дори да отвори книгите.
Няколко дни след смъртта на П.Славейков Гео четеше само Пенчови стихове, но не пламенно, както по-рано, а тихо, бавно. Беше уморен от скръб!”, стр. 47.
6. На 30. 08. 1919 г. артистичният комитет при Народния театър преценява като “сериозен труд” проекта на Гео Милев за пиесата “Мъртвешки танц” от А. Стриндберг и му възлага режисирането й. Премиерата е през м. януари 1920 г. Преводът на пиесата е на Гео Милев. В постановката участват актьорите Адриана Будевска, Кръстю Сарафов и Коста Стоянов.
”Мъртвешки танц на нашата сцена”, “Везни”, г.1, 1920, кн. 6, стр.184 - 186.
8. ”Мъртвешки танц” от А.Стриндберг”, ”Сила”, 1920, № 17, стр.13.
9. Режисьорът (Гео Милев), Юбилеен сборник Гео Милев, София, 1936 г. В спомена има и такива оценки: ”Ние не бяхме дорасли до неговите чисти мисли, пропити с истинска любов към изкуството.” , ”Гео Милев беше художник с буен темперамент, който не знаеше нито да лицемери, нито да се нагажда, нито да лъже. Той беше наивен като дете и доверчив” , ”Гео ценеше артиста, истинския артист, който ще запали сърцата и ще раздвижи душите,и знаеше какво да иска и от кого какво да направи, да намери, което търси, защото знаеше къде да търси, и какво да търси. Също като вещ диригент, с истински темперамент, сдържано ръководеше репетициите: не изпускаше юздите, за да предпази от увлечения и шарж. Той бе художник с голям замах и мереше с голям мащаб.”
10. По непотвърдени данни Гео Милев е бил асистент в театъра на Райнхард. В спомена си за Гео Милев Борис Михайлов разказва за срещите си с Гео в Берлин през 1918 г. По това време бъдещият народен артист играе в някои немски филми и е актьор в берлинския “Дойчес театър”, където Гео е добре познат. ”Срещахме се често и разговорите ни бяха около изкуствата и най-вече около театъра. Гео се възхищаваше от Райнхард, в чийто театър бях ангажиран, и с голяма вещина анализираше всички негови режисьорски похвати. Това обаче не му пречеше и да критикува някои негови слабости, макар че тогава “Дойчес театър” беше на голяма висота... Наричахме го “живата енциклопедия...”, ”Гео Милев... в спомените на съвременниците си”, стр. 229.
11. Писмо от Иван Вазов, ”Развигор”, 1, № 3, 23 януари 1921 г., стр.3.
12. Писмото на Иван Вазов, Елин Пелин, ”Развигор”, 1, № 4, 30 януари 1921 г., стр.3.
13. Народен театър, сп.”Везни”, г.2, кн.4-5, 1921 г.