музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Христо КАРАСТОЯНОВ

ГЕО МИЛЕВ И ГЕОРГИ ШЕЙТАНОВ
ИЛИ НОВИ ЗАПИСКИ
ПО ИСТОРИЧЕСКИ НАИВИЗЪМ


Братът на Георги Шейтанов е бил, госпожи и господа, обезкуражаващо категоричен. “Дълбоко съм убеден - казва - от разговорите, които имах с брат си преди заминаването му за София, че организирането и излизането на списание “Пламък” е негово дело, на Георги. Също съм убеден, че Гео Милев под влияние на брат ми се ориентира към революционни позиции.”
И това още нищо не е , защото той продължава още по-убедено: “Немалка заслуга има и за написването на поемата “Септември”. Това се потвърждава и от изказванията на някои другари, между които и съпругата на поета.”
Последното е вярно, понеже го има написано в съществуващ текст - всички тук знаем за онова писмо, от което ни докосва дъхът на едно друго време, с едни други думи и с друго значение на думите, и в което действително се съдържат намеци за влияние на Шейтанов над Гео Милев, включително и в творческо отношение. Всичко останало обаче е твърде стъписващо, за да го приемем докрай. Всъщност, категоричният тон и котегоричните твърдения са си естествени: става дума все пак за оня особен вид спомени, които се поръчваха от окръжните исторически музеи, депозираха се там и най-често там си и оставаха. Помним, че целта на тази специална книжнина никога не е била да се попълват белите петна в историографията. Целта беше максималното героизиране на човека от спомена и това обикновено се постигаше посредством прикачването му към други имена и събития, разбира се, вече приети за героични. Ако все пак някога тия папки излизаха от хранилищата, те биваха внимателно редактирании прецедени в зависимост от това на кой етап от социалистическото развитие се случваше евентуалното им публикуване и чак подир туй се предлагаха като достъпно четиво или в брошури, или направо в изданията на Партиздат, за да ни служат в рамките на политическите ни учебни години.
Пак тъй категоричен е и Кирил Кръстев, светла му памет. Като ни разказва как е запознал през есента на 1923 Гео Милев и Георги Шейтанов, слисвайки ни с подробности за това как Шейтанов му обадил по пътя, че носи бомба и пистолет, но как самият той не изпитал обаче никакъв страх, цитирайки безпогрешно какво е казал после Шейтанов, а какво му е отвърнал - “с повишена пламенност”! - Гео Милев, той приключва епизода така: “Тази вечер се уговори сътрудничеството на Георги Шейтанов като неофициален съредактор по идейно-политическата част под бащиното му име Георги Василев.” И пак само по последните думи спор няма: точно тъй се е подписвал Шейтанов в “Пламък”. Тези редове са от излязлата през 1988 година в “Български писател” книга “Спомени за културния живот между двете световни войни” - четиво, доставящо инак голямо удоволствие, сегиз-тогиз каращо по-внимателния читател да избухва в смях, но тъй или инак четиво-мемоар. Човешката памет е нещо твърде услужливо, за да си позволим да я използваме като доказателствен материал. Тъй че в мемоарите често срещаме симптомите на онова мнемоническо явление, познато на историците - наивисти като “Синдром на Мюнхаузен”.
На другия край обаче е Георги Марков. От средата на шейсетте именно този професор неясно как иззе всички права да ни учи на Гео Милев от най-последна (разбира се, партийна или поне партийно-издържана) инстанция. При него се получаваше тъкмо обратното. От предговор, а после вече и от студия в студия, той лесно и безпроблемно ни преразказваше съдържанието на “Пламък”, пълнеше си томовете и вразумително ни разясняваше като на кретени кой точно е организирал и списвал списанието: Гео Милев. И точка. Никой друг. Слуховете за някакво съучастие на Георги Шейтанов в тая работа не се приемаха дори за сведение. Това беше здравословно, но и досадно, защото излизаше, че поетът въобще не е имал ни литературни приятели, ни съмишленици и да се неначуди човек защо в такъв случай изобщо го е издавал тоя “Пламък”. Самото “Пламък” съществуваше в литературните пространства само като представено от професора, а инак беше проблем да го видиш с очите си и да го прелистиш със собствените си ръце. Специално за мен този проблем се разреши с бележка, че пиша дипломна работа за Матвей Вълев, пък той нали божем също е печатал в “Пламък” (все още като Матвей Босяка), та тъй се уредих. Не казвам, че беше забранено издание или да го четеш беше въпрос на десидентска храброст. Просто го нямаше. Препечатваше се, но го нямаше. Георги Шейтанов обаче си беше нещо наистина забранено. Когато през 1986 година в Ямбол се разреши да се проведе научна конференция по повод деветдесетгодишнината от рождението му, научният ръководител Иван Сарандев каза едно към едно, че е вълнуващо да се участва в това събитие, защото дотогава самото споменаване на името на Шейтанов беше доказателство за неблагонадеждност.
През същата 1986 година обаче нещо вече се беше променило и сам Георги Марков точно се беше съобразил с тая и видима, и шумна промяна. Тъкмо тогава “Български писател” издаде фототипно целия “Пламък” и просто вече нямаше мърдане: списанието беше в ръцете ни - истинско и живо, мисля, че се казва “автентично”, а не пре-пре-преправено от недосегаеми редколегии, в смисъл най-малкото нормализирано като език, според както веднага се оказа. Безценното издание си беше все още под редакцията на Георги Марков, предговорът и той беше негов, а там вече присъстваше Георги Шейтанов.
Беше невъзможно да не присъства, но пък и Георги Марков не се предаваше!
Слушайте сега какво става.
Като ни посочва “характерни идейни тенденции” в “Пламък”, професорът ги изброява тия тенденции до три. За първата казва, че бихме я обозначили като демократично-антифашистка, третата според него е комунистическата тенденция, а втората, казва, е анархистическата. На нея той е отделил най-много място - сигурно, защото е било нещо ново и е трябвало да ни бъде обяснено максимално правилно. И той го прави. И ето как го прави: “Трябва определо да се каже, че тя (тенденцията де, анархистическата дето била) не влиза в платформата на списанието. Тя е резултат от факта, че сътрудници на “Пламък” са известни български анархисти и те със своето мислене внасят идеи и постановки на анархизма. Несъмнено Г. Василев ще да е причината, за да видим на страниците на “Пламък” отбелязани с рецензии такива книги като “Етика” от П.Кропоткин, “Анархизмът” от проф. Хектор Цоколи, “Психология на анархиста” от проф. Амон, а в книгописа “Анархистическата нравственост” от П.Кропоткин, “Към младите” от П.Кропоткин.” После, малко така учуден и недоверчив, той ни обяснява, че като поставял в центъра на социалния живот личността, Шейтанов “…вижда развитието и усъвършенствуването на обществения живот преди всичко през призмата на нравственото и духовно извисяване на личността.” - но светкавично предупреждава, че “Влиянието на анархистическите идеи в списание “Пламък” обаче не бива нито да се надценява, нито тълкува в абстрактен план.” Сиреч брани издателя нямам представа от кого, и въобще гласността си е гласност, но доктринерството в литературната историография си беше живо, радваше се на добро здраве, понеже си беше все още партийна и държавна политика и понеже беше въпрос на прехрана за мнозина.
Толкоз по въпроса за инак жаркия като тема на отличник предговор. Аз лично толкоз го и четох тогава, защото по-важното беше, че в ръцете ни беше самото списание и всички ние, щем не щем, изумени видяхме, че изучаваната като гарантирано (доказано) авторска (на Гео Милев) програмна статия “И свет во тме светится” просто са ни я пробутвали дотогава ей така, а ние сме я приемали като такава на юнашко доверие. А то са ни лъгали още с първото й изречение. В издаваните преди съчинения на Гео Милев то неизменно гласеше : “Кулата от слонова кост, в която живеят поетите, рухва раздробена в жалки уломки...” А пък фототипното издание ни посочи нещо различно: “Кулата от слонова кост, в която живеят КОСТИТЕ, рухва...” - и нататък за уломките вече е същото. Не е нужно да си професор, за да отбележиш тая очевидна грешка на незнайния печатар - словослагател поне под линия. Нали? Ако въобще е само механична грешка в собствения смисъл на думата… Защото по един съвсем друг, разбира се, повод Габриел Гарсия Маркес, разказвайки в интервю за “Огоньок” как ако на последния ред допусне ПРАВОПИСНА ГРЕШКА - ведната захвърлял цялата готова страница в коша и я почвал отново; той, според думите му, години наред не можел да се начуди защо прави така, и като мислил, мислил, мислил, разбрал отговора: все не можел да се отърве от усещането, че правописната грешка всъщност не е стилистична грешка. Толкоз. Държавните професори обаче не обръщаха внимание на тия неща. За тях грешката е само нещо там за поправяне, и те го поправяха, и напълно правилно го поправяха, но според мен е потресаващо, че никъде не се казваше: вижте, тука имаше една грешка, печатарят е виновен, ама вече е оправена, не берете кахър! Дори не и в академичните издания! Вижте, в тия издания априори се нормализираше въобще правописът, а това е вече страшно. Имам предвид, че всичкото онова безумие от фантастични тирета, точки и запетаи, многоточия, разхвърляни из печатните текстове от ония времена, е било преднамерено безумие. Според нашите професори авторите от годините на модернизма са били неграмотни, та затуй са ги оправяли. И като я изчегърташ, тя просто умира. Тогава как сме го изучавали този модернизъм ние? Собствено какво въобще сме изучавали? А уж ни надуваха главите с единството на форма и съдържание!
Като назначен да отговаря за Гео Милев и неговото литературно наследство, професор Георги Марков по скромното ми мнение на историк - наивист или не си е свършил работата, или абсолютно съзнателно е извършвал покушение върху списание “Пламък”. Издание след издание той го е пренаписвал: друга дума просто няма. Намирам неговата работа за литературна история с хладен ум и горещо сърце. Пак в задължаващото качество на историк - наивист съм длъжен да кажа тук нещо, което намирам за важно: никой досега, а най-малко професор Георги Марков, не е посочил поне един разумен документ за авторството на “Свет во тме светится”. Предупредително размаханият пръст в предговорите и в коравите бележки в апаратите на томовете, разбира се, не са такъв документ. И никога няма да бъдат. А пък се приемат като документ - много чудно. И се повтарят, и се цитират, и се цитират от цитати, и тъй си върви тя, и накрая излиза, че си е точно така. Значи ние сме длъжни да се съмняваме в думите на Кирил Кръстев, а в думите на Георги Марков - не! После: според мен няма достоверно доказателство, че Гео Милев е писал и “Полицейска критика” - това великолепно и язвително есе от прочутата книжка 7-8. Но според съставителите той е авторът и въобще няма съмнение в това. Докато думите на Шейтановия брат, че Шейтанов е повлиял на Гео Милев за написването на “Септември” сме длъжни да се съмняваме не, ами направо да ги отхвърлим като нонсенс. Те може и да са нонсенс за професорите, но изглежда не са били такива за самата Мила Гео Милева. В онова свое писмо до д-р Кантарев тя просто не оставя място за двусмислени тълкувания. “…защото (пише там) прав сте и в това, че и аз ценях Г.Ш. като една изключителна личност, която блестеше с всестранна ерудиция и подчиняваща всеки дошъл в допир с него...” Или ето това: “Вие сте прав: Гео клонеше вече към анархизма и за мене беше ясно, че това става под Шейтаново влияние.” Дори само тия две изречения ще накарат безпристрастния литературен историк да се умисли. И като се умисли, няма начин да не открие странни за назначените отгоре редколегии неща. Например, че геомилевото “Ти мълчиш? Не знаеш? - Ний знаем!” поразително прилича на Шейтановото “Гинат хора, гине народ; престъпно е мълчанието - и ние говорим.” И тогава, ще не ще, ще види и може би дори ще отбележи в апарата на тома, как едното и другото се събират на същата страница в неподписаната “Полицейска критика”. “Ний не вярваме, че “началството”, нито пък градоначалството знае всичко най-добре и че може да изрича критическа присъда над литературните произведения. Ний не признаваме нито дори възможността да съществува полицейска критика.”
Само че аз мисля тъй: никой не бива да спи спокойно, докато нещо остава недоказано. Особено в литературната история, защото литературната история е история на духа на нацията. България вече достатъчно се е компютризирала - не случайно по едно време се прочухме по света с хакерите си и с авторите на компютърни вируси. Нарочно ги споменавам тия последните, защото вирусът е програма, а писането на вирус си е писане на програма. Нали вече излязохме от епохата на готовите истини и на блаженото не-съмнение, та е време вече да се постъпва както постъпват храта. А какво правят хората? Като се съмняват - проверяват! Кому би навредило ако оставим компютъра да анализира неподписаните текстове в “Пламък” и пак той да ги сравни с подписаните? И моля ви се, това вече си е баш професорска работа. И когато това бъде направено, дори и ние, историците - наивисти, ще можем да кажем: хубаво, добре, ние сме вече съгласни, защото вие ни убедихте! И няма да ни тревожат вече духовете на тия двама неразбрани от никого мъже, а ще е изяснено наследството им: нито единият ще бъде задгърбен заради поредната нечестива конюнктура, нито пък поради същото другият ще бъде оставен самотен в литературното пространство и лишен от съмишленици.
А докато това стане, за мен остава простичкото убеждение, че “Пламък”, госпожи и господа, е изключителният резултат от страшното съмишленичество на двама наши еднакво големи предходници: Гео Милев и Георги Шейтанов. Когато те се срещат (и е все едно кой точно и как точно ги е събрал фактически), те и двамата са завършени за годините си интелектуалци, та е зловещо да си представяме как единият е бил по за другия. Или трябва да приемем, че Гео Милев не е чел нито ред от Шейтанов преди това, ама просто от наивност е приел той своеволно за внася “идеи и постановки на анархизма”?!… Като се връщам пак на темата за идейните тенденции в “Пламък” като общ текст (дето даже ги изброяваме дор три), просто отричаме същестуването на единна концепция на това списание, каквато единна концепция непрекъснато търсим и обговаряме в “Златорог” или “Хиперион”, примерно казано. И лесно забравяме, че “Пламък” се ражда, ще ме прощавате за израза, готово. Завършено. А през краткото си съществуване е дотолкоз последователно в отстояването на намеренията, заявени в първа книжка, че си е трогателна неграмотност да говорим за ВНАСЯНЕ на едни или други постановки. Последвалото през годините (когато бъдещето беше светло, а съмишлениците вместо в антологиите попадаха в Белене) доктринерско местене и пренаместване на литературната ни история, разбира се, доведе до абсолютното прецеждане на “Пламък”, чиято крайна цел май беше да остане само поемата “Септември”. То беше полезно за още живите по онова време релефовци и техните наследници, но не и за самия Гео Милев. Страхувам се, че не е далеч времето, когато някой друг професор ще изброи поредните три тенденции и ще хукне да защитава Гео Милев от комунистическата. Тогава, разбира се, няма да остане и “Септември”. Искам да кажа, че дано само не се окажем орисани през всичките ни поколения споменаването на нечие име да се превръща в доказателство на неблагонадеждност, каквото доказателство за неблагонадеждност беше споменаването на името на Георги Шейтанов, съмишленикът на Гео Милев.

Послепис:

И при това тук - макар и с мъка на сърце - абсолютно си запушвам ушите и очите пред котегоричността на някои от авторите на спомени, с която те твърдят, че именно Георги Шейтанов е платил гаранцията на Гео Милев. Историята се знае: заради поемата “Септември” спещу автора е възбудено съдебно преследване; на 14 май 1925 година той ще бъде осъден по силата на идиотския член 5 на Закона за защита на държавата (и представете си, по минималните предвидени там наказания), но още преди това през януари някой внася парична гаранция в размер на 5 000лв. Глоба, с която го изкарва от първия арест. Та някои именно твърдят, че този някой е Георги Шейтанов. Лично на мен ми звучи съвсем логично, защото кажете ми кой от приятелите на поета е бил в състоятелност да го направи?
Но документ, естествено, не съм виждал, и в този смисъл историята с тия пет загадъчни хиляди лева може да бъде разгледана в друга записка по исторически наивизъм.
Макар че може ли някой да си представи касов ордер с подписа на Георги Шейтанов!