музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Георги ЯНЕВ

ЗА ЕДНА “БЕЛЕЖКА НА ПРЕВОДАЧА”
И ОЩЕ НЕЩО

В ръкописните спомени на Мильо Касабов, които се съхраняват в Къща музей “Гео Милев”, озаглавени “Гео Милев - Живот и творчество“- от баща му Мильо Касабов1, четем: ”Първа печатна негова работа (на Гео Милев - б. м .Г.Я.) в началото на 1912 година е издадената от к-во ”Знание” драма в стихове““Дон Жуан” от Лермонтов“ . И допълва: ”През лятото г. Бакалов ми казваше, че издал този му труд, защото го намира,че е една съвършена и майсторска работа, и ме зарадва,че у момчето ми има голяма надежда.”
Гео Милев е от 1911 година в София и макар да е само 16-годишен, се сприятелява с Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов, Николай Райнов и, разбира се,”заралиите” Подвързачов и Лилиев. Не само се сприятелява с тях, той ги респектира с богатата си ерудиция, енциклопедическите си познания,с естетическите си прозрения. Очевидно е бил забелязан и оценен от още един “заралия”: Георги Бакалов - добър познат на Мильо Касабов и вече утвърден литератор и общественик.
През есента на 1912 година Гео заминава за Германия, но явно с Бакалов преди това са коментирали евентуално сътрудничество, защото още във втория брой на сп .“Борба ”, което започва да излиза от октомври 1913 година, е поместено стихотворението на руския поет Иван Никитин . В общо излезлите до края на 1914 година 10 книжки на “Борба” са публикувани пет преводни стихотворения на Гео Милев: посоченото вече стихотворение на Никитин “Тежък кръст” в кн. 2, Фрайлиграт със ст. “Черно-червено-златно” в кн. 4, Роже де Лил с “Марсилеза” в кн. 7 и Рихард Демел с “Незабравки” в кн. 10. Малко или много е участието на Гео Милев в списването на литературните страници на списанието? Разбира се, че участието му е впечатляващо: в десет книжки той присъства пет пъти. Повече участия има само Николай Лилиев, който присъства в шест книжки с повече от десет превода и едно оригинално стихотворение, но това не е случайно: Лилиев е също “заралия”,утвърден вече млад поет и отдавнашен познайник на Георги Бакалов - още от времето на сп .“Съвременник” (1908 - 1910), където едни от най-ревностните сътрудници са Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Подвързачов.
Къща музей “Гео Милев” разполага с 10-те книжки на сп .“Борба”, лично пращани от Бакалов на Гео в Лайпциг. На няколко от тях Гео е сложил в негов стил автографа си - Гео Касабов или Гео Казбич, прякора си от училището, с който прякор, изглежда, юношата все още не се е “разделил”. Още по-интересното е, че Гео Милев чете внимателно всички текстове - и отново в негов стил прави редица забележки: много често иронични, понякога саркастични или чисто професионални. Разбира се, своите несъгласия с политиката на списанието той споделя с Бакалов. В писмо от Лайпциг от 14/27 октомври 1913 година2 до Бакалов научаваме, че Гео е получил бр.1 от списание “Борба”, намира, че “литературното съдържание е задоволително”, но смята,че “ ще бъде по-добре, ако се освободи списанието от неговия тясно “работнишки” характер и се разшири понятието “популярно социалистическо списание” и пр. Още от следващия брой Бакалов маха определението на сп.”Борба” като “социалистическо списание” и сеопитва да го насити с повече художествено съдържание и по-малко априорни етикети, за които му подхвъпрля Гео Милев в първото си писмо. В същото това писмо Гео обещава да изпрати стихотворение от “един работнишки руски поет” - Иван Савич Никитин, признавайки, че “тази пиеска не е нещо особно, но... по-подходящо за “Борба” не немерих.”
Във второто писмо от 14 март 1914 година3 прави внимателни забележки за списването на списанието и отправя една молба: ”Посъветвайте и Николай Лилиев да не пофранцузва фламандското име Verhaeren, а да го транскрибира: Верхар/ъ/н: русите пишат: Верхарнъ.”
На 4 юни 1914 година Гео отговаря на открита картичка на Бакалов, която не е запазена, но можем да гадаем за съдържанието й от самото писмо на Гео Милев. Става дума за преведеното от Гео стихотворение “Незабравки” на Рихард Демел и предложено на сп.“Борба”. Стихотворението Гео предлага с кратка “бележка на преводача”. Явно оценката на Гео за поезията на Демел не удовлетворява Бакалов, то не е в духа на списанието и той предлага на Гео да публикува стихотворението без “бележката на преводача” или да се видоизмени бележката, както иска Бакалов. Ето и част от отговора на Гео: ”Демеля аз вардя като очите си и не в ми се ще да чувам криви присъди върху него... Ако ми дадете свобода на мнението (че Демел не е нито на косъм пролетарий) - добре! Иначе не съм съгласен... Ще я печатате от мое име най-сетне ( Г. Милев), а редакцията може да сложи своя бележка, че ”не споделя мнението на автора.”4 Докато Гео е пишел отговора си до Бакалов на 4 юни, бр.9 вече е излязъл. Публикувано е стихотворението “Незабравки” от Рихард Демел в превод на Гео Милев, има я и “бележката на преводача”, в която се казва, че Демел твори за всички: ”не само в изящни общества, но и пред хилядни събрания от работници” четял своите стихове поетът. И още, че твори “изкуство за живота”.
Който познава поезията на Демел и отношението на Гео Милев към личността и творчеството му, би се изненадал от тази критическа трактовка. Случаят е доста конфузен: Георги Бакалов ”редактира” бележката на Гео, променя диаметрално смисъла й и налага своята концепция за изкуството. Не разполагаме с истинската “бележка на преводача”, но не е трудно да се ориентираме в съдържанието и смисъла й - почти по същото време в статията си “Рихард Демел” (п. “Листопад”, г.1, бр.35 от 11 май 1914 г.) той пише, че Демел е най-великият съвременен поет на Германия, защото “той не изобразява живота тъй, както проповядва натуралистическата школа: той отразява всевечния живот...” А в заключителната статия от блестящите си “Литературно-художествени писма от Германия”(“Листопад”, г. 1, бр. 42 ) като мото Гео поставя думите на Демел: ”Всяко изкуство, което не стане народно изкуство, е неизкуство, прах и плява на вятъра. Изкуството върви по своя собствен път, блазя му, ако народът може да го последва.”
В този смисъл ще да е била “бележката на преводача”, т.е. не изкуството да се принизи до народа, а точно обратното - народът да се издигне до равнището на истинското изкуство. Два различни подхода: първият спира развитието на изкуството, банализира го, принизява го; вторият дава шансове не само на изкуството да се развива, то дава шансове и за естетическото възвисяване на народа. Естетическите разминавания между Георги Бакалов и Гео Милев са очевидни.
Как се развива този спор в личностен план? От писмо на Гео до Бакалов от 16 юни 1914 година5 разбираме, че Бакалов е писал междувременно обширно писмо на Гео и, навярно оправдавайки редакторството си на бележката , упреква 19-годишния младеж, че с бележката е искал да спори с редакцията и нейната политика. Предлага му и друго - да поспорят за Демел, но най-напред Георги Бакалов ще помести статия от немския символист, а после Гео да “заповяда” на страниците на списанието. В писмото на Гео четем: ”Високоуважаеми г. Г.Бакалов, Позволете ми отговора, който Ви дължа. Когато около една проста работа се налепят ред софизми, тя става на глупост: в случая моя милост попадна неволно в положението да представлява глупостта!... Аз Ви пиша повторно, че съжалявам, задето исках да Ви наложа бележката непременно - но не ще Ви позволя да мислите, че с нея съм искал “да споря с редакцията”. Оня “материал за спор”, който ще ми представи Вашата статия от Дем., та ме каните да заповядам - благодаря, но занаятът ми не е да водя спорове и кавги, макар че вси сме ученици на кавгаджията Пенча... Колкото до бодливите комплименти относно моето “ребячество” и пр. dankeschon! Дано обаче и този път не ме разберете криво, ”че съм се разсърдил!”
Следва подпис: ”Ваш отличен Гео Милев”.
Последното писмо на Гео до Бакалов е от 22 юни 1914 година, седмица-две след излизането на последния, десети брой на “Борба”. ”Драги Бакалов, Получих последната “Борба”, много обеднял художественият отдел. По този път списанието рискува да стане просто месечен вестник. Не бихте ли се съгласили да откриете втората годишнина напр. с Верхарновата поема “Бунт”... Превода ще Ви дам без “опашки”, т.е. без “предговор”. Бях се зарекъл след неудовлетворението, с което ме награди “Борба”, да си дам оставката, но, знаете, не съм лош човек и скоро ми “преминава”. Впрочем оправданието, което ми отказахте за бележката към Демеля, аз ще си го направя сам по-сетне на статията ми за Демеля...
С поздрав: Ваш Гео Милев”
След книжка 10 списание “Борба” спира да излиза. Гео печата ”Бунт” на Верхарн в “Лирични хвърчащи листове” през 1915 година.
Всички тези подробности за взаимоотношенията между Гео Милев и Георги Бакалов биха били излишни, ако преди време един изследовател на Гео Милев не се опита да представи тези взаимоотношения в жълт политико-естетически спор между двамата. Нещо повече - използва несръчно заемката “Геният и неговият наставник”: Достоевски - Победоносцев, Гео Милев - Георги Бакалов... Разбира се, всяка една априорна теза е куха. Нещата са много по-прости, макар и сложни в естетически план.
В книжка 7 на “Борба” е публикувана статията на А. Луначарски “Писма върху пролетарската литература”. Гео не само я чете, но и в негов стил я “рецензира” - къде с въпросителни, къде с удивителни, къде с иронични “думички”. Статията започва с риторичното подзаглавие “Що е пролетарска литература и възможна ли е тя?” и набелязва основния тезис: ”Що може да бъде наречено пролетарска литература?”
“Когато казвам пролетарска - пише Луначарски, - разбираме класова.” Гео подчертава думата “класова”, пише отстрани едно “О-хо!” и добавя дебела удивителна. ”Тази литература трябва да носи класов характер - продължава Луначарски, - да изразява или изработва класов мироглед.” Гео подчертава “класов мироглед” и пише отстрани “Логика”(?) с въпросителна. И т.н., и т.н.
Бакалов не само споделя, той воюва за тези принципи. Гео Милев не ги споделя. Те са му органически чужди. Години по-късно, през 1921-ва, в сп.”Везни”, водейки литературната анкета с читатели, той отговаря на А. Иванов6 от София, представящ се за “комунист” и упрекващ Гео Милев, че “Вашето изкуство, като основен духовен израз на една провалена, объркана епоха, е верен паметник на безпримерно падение.” Читателят дели изкуството за “ситите” и “доволните” и изкуство за “унижения, ограбения, невежия и разбунтунавания работник.” А. Иванов вярва, че истинското изкуство ще бъде на “класата, желязната класа, която ще победи и която ще наложи своето “железнато изкуство”.
Ето част от отговора на Гео Милев,който е отговор същевременно и на Луначарски,и на Бакалов.
“... изкуството не принадлежи на никоя класа - нито на буржоазията, нито на пролетариата: изкуството, чрез художника, произтича от дълбоките извори на всенародната душа - то не е класово... Няма “пролетарска” култура, както няма и “буржоазна” култура. Има само буржоазна и пролетарска цивилизация... Цивилизацията е класова, съсловна, частично-обществена (идейки материално благо ), а културата е народна, обща - общочовешка (бидейки духовно благо )... Комунизмът, социалната революция - като борба на “класа против класа” - не е нищо друго освен опит за мозифициране на цивилизацията, за промяна владеенето на цивилизацията - от ръцете на една класа в ръцете на друга. Задачите и целите на комунизма са цивилизаторски: т.е.материални, класови, политически; обаче не културни. Тук е слабото място на комунизма - и ако социалната революция не се преобрази от “класова” в ДУХОВНА , социалната република ще бъде само нов социален строй, след който логично ще следва друг, трети и т.н., и съвсем не ще бъде окончателно “спасение” на човечеството... защото целта на човечеството не е в цивилизацията - а в културата - възвисяване на човека... Историята не е социална борба и политически живот, а дух. Това дели изкуството от комунизма. И напразни са апелите за “пролетарско изкуство”. Такова НЕ МОЖЕ да съществува.”
Несериозно е да твърдим, че личност с подобно мислене може да има “наставници”. Още по-малко Георги Бакалов би могъл да бъде “наставник” на Гео Милев. Спорът им е творчески и теоретичен. Но и мъжки. Достоен като пример как се спори, без да се унижава личността. Съвсем друг е въпросът КОЙ и (КАК) излезе победител в този спор и какви бяха последствията от ПОБЕДАТА...
* * *
След смъртта на Гео Милев Бакалов няколкократно се връща към името и делото на младия си земляк. Най-напред в списание “Нов път” Бакалов публикува публицистичната рецензия “Една героична поема”7 по повод “Септември”, но повече акцентира върху конфискацията на списание “Пламък” и преследването на поета.
Същата година, пак в списание “Нов път”, Бакалов рецензира “Антология на българската поезия”8 - най-добрата антология за всички времена в българската култура - и макар да дава, общо-взето, позитивна оценка на антологията, художествените му несъгласия са повече.
Пак в същото списание Бакалов отхвърля категорично модернистичните акценти в трактовката на Гео Милев като режисьор на пиесата “Маса-човек” от Ернст Толер.9
Смущаваща е статията му “Лебедовата песен на един поет”10, в която критикът-марксист, давайки сравнително положителна оценка на поемата “Септември”, упреква автора, който вече не е между живите, че не посочвал “организирането на движението” през септември 1923 година, както и “ръководната роля на вожда на движението”. В резултат на което Бакалов заключава, че “описаното от Гео движение напомня повече селска жакерия”. Надали и самият Бакалов се е догаждал, че близо 50 години след тези си идеологико-литературни съждения в българското училище ще възхваляват Гео Милев, но ще го корят за това, че не е изобразил ръководната роля на...
Бакалов, но и Владимир Василев, който възприема естетическия бунт на Гео като “естетически абстракции”11, както и всички сред и след тях не прозряха, че експресионизмът може да бъде анализиран само чрез принципите на експресионизма...
Най-конфузна е последната статия на Георги Бакалов за Гео: ”Гео Милев.В началото на пътя”12 . В тази статия Бакалов разказва споменно за младия Гео, обширно припомня участието му в списание ”Борба” и сякаш забравил удобно за спора си с Гео за “бележката на преводача”, внезапно “свидетелства”: ”Как е разбирал задачата си като поет, личи от бележката, с коята е придружил превода на “Незабравки” от Рихард Демел.” Следва пълният текст на “бележката на преводача”, поместена в кн.9 на списание “Борба”. След бележката Георги Бакалов продължава: ”На този теоретичен възглед за значението на изкуството (творецът да принизява изкуството до равнището на читателя - б. м. - Г. Я.) Гео остана верен до края на живота си.”
Да, но “бележката” и “теоретичният възглед за значението на изкуството”, публикувани в кн.9 на сп.”Борба”, са на... Георги Бакалов, не на Гео Милев. Манипулация, която има страшни последици. Не толкова и само за Гео Милев - за литературата, за изкуството въобще.
Гео Милев се защитава от всевъзможните нападки отвсякъде и от всички, докато е жив. И затова там нещата в споровете са по-ясни. След жестокото му убийство всички неверни факти и сведения за него, всички манипулации и превратни тълкувания на естетиката и творчеството му остават без отговор. Много години. Просто Гео го няма. Няма и равен на себе си.
Резултатът е ужасен за всички - победителите се победиха...

Бележки:

1. Ръкописът “Гео Милев (Георги Милев Касабов ) - живот и творчество - от баща му Милю Касабов” е заведен под № 1541 в Основния фонд на Къща музей “Гео Милев”. Ръкописът не е пълен, запазени са от стр. 1 до 34 и от 43 до стр. 60. Писан е три години след “безследното изчезване” на поета - през 1928 година.
Георги Бакалов издава първата преводна книга на Гео Милев - Пушкин, Ал. С. Каменният гост (Поема). Прев. В стихове Г. Милев. С., Знание (Деп. 1912-1913). 46 с. 14 см. (Нова библ. № 100).
2. От писмото разбираме също, че Георги Бакалов редовно изпраща на Гео Милев в Германия новоизлезли книги на български автори. От този факт можем да заключим, че това е първото запазено писмо от общата им кореспонденция, но не и първото им разменено писмо.
3. И в това писмо Гео Милев сочи на Бакалов какви книги да му изпраща. Съветва го поне стиховете да печата в “Борба” с по-добър шрифт - “кръгли, хубави букви”. Струва му се, че “дългите и високи букви” не са особено подходящи - “приличат на щъркели и голяма красота не са...”
4. ”Нека не се заблуждава българският читател, че Демел... бил служител на деня, т.е. на пролетариата и пр.“ - настоява в писмото си Гео Милев по повод на “бележката на преводача”.
5. В края на писмото си Гео Милев моли Бакалов :”... на гърба на “Борба” ме пишете само Mill”.
6. Списание “Везни”, год. 3, кн. 10, 17. 12. 1921 г., стр. 184-187. А. Иванов е... Ангел Каралийчев. В спомените си за Гео Милев (”Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев - в спомените на съвременниците си”, БП, С, 1965, стр. 313-315 ) Каралийчев разказва за “дързостта” си да спори с Гео и за голямата си “изненада” Гео Милев да “напечата без промени писмото ми” и за характерния му “суров и наставнически отговор против пролетарското изкуство...” За разлика от Бакалов Гео Милев, неприемайки тогавашните възгледи на А. Иванов (А. Каралийчев ) за пролетарското изкуство, публикува изцяло и без промени писмото му, след което си позволява да го коментира.
7 .Сп. ”Нов път”, г. 2, 1925, кн. 6.
8. Сп. ”Нов път”, г. 2, 1925, кн.10.
9. Сп. ”Нов път”, г. 1, 1924, кн.14.
10. Сп. ”Звезда”, г. 1, 1932, кн. 8.
11. Статията “Между сектанство и демагогия” в сп.”Златорог”, 4, 1923, кн. 2 и 3. Тук видният литературен критик изпада в крайности, особено по отношение на в. ”Развигор” и в частност срещу проф. Александър Балабанов: по “естетически”, но май повече по други съображения предпочита поезията на Полянов пред поезията на Смирненски, недостатъчно балансирана в естетически план е и оценката му за Иван Радославов и антологията му “Млада България”.
Най-толерантен е критикът към “Везни” и неговия редактор, към експресионизма и “могъщата вълна, която го носи”. Неговата оценка за експресионизма, вижданията му за поетиката на експресионизма са в духа на разбиранията на Гео: ”Наистина експресионизмът е най-високият градус на творческа динамика: реализмът бе едно пасивно приемане на действителността, крайната му цел - да я постигне такава, каквато е; импресионизмът вече не се задоволява с нея, втурвасе, разнищва я, преломява я и обагря с краската и трепета на най-субективна чувствителност; експресионизмът носи най-голямата активност: с титаническа сила я срива съвсем и от нейния материал твори пълновластно, по свои закони, законите на Духа - често в конфликт със законите на физиката или механиката. Това е нова, свръхемпирична действителност.” В същото време Владимир Василев е убеден, че “Какъв смисъл има да се “възпроизвежда” действителността, т. е. да се дава някакво бледо копие от нея, когато оригиналът е напреде ни!” Критикът толерантно приема съвместното съществуване на различните школи и направления. Единственият недостатък тук е, че експресионизмът не е нито направление, нито школа, а начин на художествено мислене.
12. ”Гео Милев. Юбилеен сборник”, 1936 г.