музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството

Ст. н. с. II ст. д-р Свилен КАРОЛЕВ

ГЕО МИЛЕВ И ХРИСТО СМИРНЕНСКИ -
ДВЕ ЗАДОЧНИ СРЕЩИ
(И ЕДНА НА ЖИВО)


Факт е, че сред многобройните и грижливо събирани спомени на съвременници, публикувани в съответните томове на известната поредица от 60-те години на Издателство “Български писател”, липсват данни за творчески и дори лични човешки контакти между двама от най-големите поети на България Гео Милев и Христо Смирненски.1 Това е доста странно и прави впечатление, защото има достатъчно основания техните житейски и творчески пътища да са се пресичали, за което са съществували обективни условия. Добре известно е, че за тях - най-динамичните на своето време личности в литературата ни - участието в литературния процес съвсем не се е изчерпвало само с поезията и прозата им, създавани в творческо усамотение. Впрочем самата дума “усамотение”, камо ли пък в кабинетен вариант, звучи чуждо и не на място тук. Кабинет Смирненски не е имал, усамотения сякаш не е и търсел. Пишел е несмущаван от нищо сред глъчката и теснотията на пренаселения семеен дом, сред шумовете на улицата и мизерните редакции, при грохота на печатарската машина. Условията , при които обикновено е работел в наеманите софийски квартири Гео Милев, останал при това без едно око, жестоко осакатен на фронта, биха отказали навярно днес мнозина от литературата.
И двамата обаче са притежавали онази изумителна творческа енергия, често срещана при свръхнадарените личности, проявавана сякаш въпреки всички трудности и препятствия, които обстоятелствата струпват по техния път, независимо от прокобите на несправедливата съдба. За краткия си живот те успяват да създадат обемисто и разнообразно творчество, органична част от литературната ни класика. Същата енергия ги е движела и в други техни начинания. Известно е, че и Гео Милев, и Христо Смирненски са влагали огромни усилия във всевъзможни издателски почини. Замисляли са, списвали са, редактирали са литературна периодика и отделни издания, търсели са и са осигурявали сътрудници, художници,печатници, хартия, шрифтове, мастила - и то все с оскъдни средства, с хиляди главоболия, молби и разтакавания, с така познатото на всеки вестникар и издател безкрайно изнурително тичане.
А кръгът на литературната ни интелигенция с изявени качества, още повече сред левите писателски среди, в които и Смирненски , и Гео Милев се движат в периода 1922 - лятото на 1923 година, период на идейна и политическа близост между двамата, съвсем не е бил широк. Малка, сбутано-провинциална според днешните ни представи е била и София тогава, не много и всеизвестни са били и местата и заведенията, посечавани от една или друга част на литературната ни интелигенция според почитта й към Бакхус или липовия чай.
И все пак - Гео Милев и Христо Смирненски странно се разминават, като че никой не ги е виждал да се засичат по редакции, печатници и заведения, не си сътрудничат взаимно, имената им не се появяват редом нито веднъж като сътрудници на литературния печат.
Сестрата на Христо Смирненски Надежда Измирлиева пише в спомен за брат си,2 че той често е говорел “с възторг за Гео Милев”, познавал е творчеството му и е ценял някои негови творби и “особено - пише тя - се възхищаваше от високата му култура”. Н. Измирлиева свидетелства, че в библиотеката на брат й се намирал “екземпляр от книгата на Гео Милев “Панихида за поета П. К. Яворов”,издадена в ограничен тираж”. Има данни, за които споменава и Н. Измирлиева, че Смирненски, който е изпитвал влечение към сценичните представления и сам пише редица хумористично-сатирични сцени, е проявявал интерес към театралната режисьорска дейност на Гео Милев и е посетил някои репетиции и първото представление на постановката му на “Маса-човек” от Ернст Толер в театър “Ренесанс”, но дали са се срещнали - остава ни да гадаем. Спомените, които цитирах, мълчат за евентуална тяхна среща.
И изведнъж, някак съвсем неочаквано, Гео Милев държи траурно слово при опелото в “Свети Крал” ( днешната църква “Света Неделя”) над мъртвия Христо Смирненски - ненавършилия 25 години поет, любимеца на пролетариата. За съжаление липсват архивни документални данни за точните думи на Гео Милев. Никой не ги е записал тогава, а и е съвсем естествено в такъв момент на мъка и покруса сред присъстващите. Най-общо смисъла на казаното предават някои спомени на очевидци на събитието, изненадани като всички в храма, че Гео Милев държи траурно слово в този момент. Словото на Гео Милев вероятно е било спонтанно, импровизирано (а Гео е бил виртуоз на словесната импровизация) и най-изненадани са били очевидно самите близки на Христо Смирненски, членовете на неговото семейство. “Изведнъж всичко стихна - пише в спомена си сестрата на Христо Смирненски Надежда Измирлиева - пред олтара стоеше Гео Милев. Силно развълнуван, с искрена скръб и горест той говори за живота и творчеството на рано загиналия пролетарски поет. Краткото му прочувствено слово развълнува и трогна всички. Дълбоко скърбеше Гео Милев за ранната смърт на Смирненски - жертва на капиталистическите условия в страната.”3
За тази задочна среща между Гео Милев и Христо Смирненски , между които е застанала смъртта, си спомня и съвременника Коста Георгиев: “Опелото в черквата “Свети Крал” току-що бе привършило. Пред потъналите в скръб почитатели на поета неочаквано се изправи Гео Милев. В занемелия храм прозвуча неговият вълнуващ глас. Той говори за тежката загуба, която понася българската поезия със смъртта на Смирненски, говори за неговите блестящи качества на изключителен поет.
И Гео Милев беше дошъл да се поклони пред тленните останки на Смирненски, но той се сбогува с него не като нас - продължава спомена си К. Георгиев, - това бе непосредствено след девети юни 1923 година. Време, когато не всеки имаше кураж да каже какво мисли.”4
От преврата са изминали десетина дни, избухнали са юнските бунтове, убит след жестоки мъчения е министър-председателя Александър Стамболийски, избити са също редица водачи и дейци на Земеделския съюз. Новата власт е установила контрол над страната, смазвайки с кръв и репресии всяка съпротива. В такава обстановка се състои поклонението в “Свети Крал” и се провежда траурното шествие до гробищата при погребението на Смирненски, събрало хиляди хора. Нима новата власт ще остави без надзор това събитие? Не и в страната от онези мракобесни години, в тогавашното “отечество”, дума, която сам Гео Милев ще постави в презрителни кавички. А и сам Христо Смирненски е писал преживе такива унищожителни сатирично-хумористични творби срещу лидерите и политиката на старите буржоазни партии и срещу някои от дошлите сега на власт съучастници в преврата “сговористи”и отдавна, освен с пролетарската си поезия, си е заслужил тяхната солидарна ненавист. И още нещо - дали участието на Гео Милев в траурното събитие, словото му над мъртвия Смирненски нямат отношение към съдбовното и трагично за самия него изкачване към неговата лична житейска и гражданска Голгота в оставащите му две години живот, преди сам “безследно да изчезне”, садистично умъртвен без съд и присъда от фашизоидните “неотговорни фактори”?
В този епизод има на пръв поглед и нещо парадоксално. Гео Милев, бъдещият автор на поемата-шедьовър “Септември”, в която възпя въстаналия народ от копачи и орачи, държи траурно слово над тленните останки на един от най-изявените, последователни и безспорно най-талантлив сред талантливите критици и противници, със средствата на художественото творчество, на Стамболийски и земеделския режим.
Сатирично-хумористичното творчество на Христо Смирненски от последния период на живота му и особено в годината непосредствено до смъртта му е най-яркото доказателство за това твърдение. Смехът на хумориста-сатирик, заразяващ и неустоим, на места е бичуващ, просто унищожителен спрямо политическите водачи и властта на Земеделския съюз. Не спрямо обикновените земеделски стопани, селяните, а към правителството и някои дейци на тогавашната власт. Впрочем същото разграничение забелязваме и у Гео Милев, който остро критикува и негодува от културно-просветната политика на земеделското правителство и особено от отношението към театралното дело на страниците на своето списание “Везни”, но никога не отронва и една хулна дума срещу простия български народ по селата.
За отношението на Смирненски, член и активен участник в политиката на Комунистическата партия, разбира се, са имали значение и напрежението, обтегнатите отношения, съществуващи между Земеделския съюз и комунистите в онези години. Но както за него, така и за редица други политически необвързани творци някои конкретни страни на политическата и социалната практика на земеделците са давали изобилни поводи и сюжети за хумористично-сатирично изображение. Това е видно още на страниците на “Българан”, където Смирненски (Ведбал) и други от веселата “българановска” компания отдавна са взели на прицел Стамболийски и неговите сподвижници.
Тази линия, набираща все по-голяма сила в творчеството на Смирненски, е, разбира се, известна на българската литературна критика и литературната ни наука, но поради разбираеми причини не е получила пълна и подобаваща интерпретация.
Сближаването между Комунистическата партия и Земеделския съюз след събитията от 1923 и 1925 г. до 9-ти септември 1944 г. и особено в последвалите десетилетия, когато те са заедно в управлението на страната, и създадената политическа обстановка очевидно са преддставлявали основна трудност пред изследователите и тълкувателите. Това е период, когато отношението към Смирненски е грубо идеологизирано и поетът е въздигнат на органично чужд нему пиедистал, а в същото време в подхода към творчеството му се налагат и установяват едностранчивост и схематизъм, не позволяващи да се обхване изумителното по своя обем и постижения негово хумористично-сатирично дело в поезия и проза.
Особено показателно е, че някои от най-острите хумористично-сатирични творби на Смирненски срещу Стамболийски и земеделското управление никога не са публикувани в изданията му и са практически неизвестни. Дори съставителите на шесттомното академично издание на събраните съчинения на Смирненски от края на 70-те години са били принудени само библиографски да отбележат тяхното съществуване, без да ги включат в съответния том.
Част от тези текстове на Христо Смирненски излизат в сп. “Маскарад” - последното, замислено и започнато с огромен ентусиазъм и увлечение издание, на което той е основният автор и редактор, стожерът, на който се крепи списанието. Когато туберколозното му заболяване бързо и неумолимо напредва и той не може вече да работи, спира и “Маскарад”.
Именно на страниците на сп. “Маскарад” става и другата, а ако спазваме хронологията - първата - задочна среща между Христо Смирненски и Гео Милев.
Сп. “Маскарад”, от което излизат само 25 броя между ноември 1922 г. и май 1923 г., е осъществената, но , уви, краткотрайна мечта на Смирненски да се обединят леви творци около едно хумористично издание, в чиято платформа липсва пряко афиширана комунистическа ориентация и надделяват обединителни демократични тенденции. Известно е, че Смирненски е търсел нови творчески пътища, съпротивлявал се е на грубия идеологически и идейно-естетически диктат и сектантско тесногръдие на някои свои съпартийци - комунистически дейци и литератори. Конфликтите му с Димитър Полянов и напускането на сп. “Червен смях”, неговите творби-шедьоври от последния му период “Приказка за стълбата” и “На гости у дявола”, промененият, не единствено революционно-патосен, а и съчувствено-лиричен, тон в циклите “Децата на града” и особено “Зимни вечери” ясно подсказват насоките, в които се е развивал. На този фон не е случайно, че новото списание “Маскарад” не среща твърда партийна подкрепа, има кратък живот и е изложено на всевъзможни финансови и технически затруднения. Показателно е, че за разлика от партийното издание “Червен смях” то не се издава и печата от издателството и печатницата на Българската комунистическа партия.
Въпреки всичко списанието събира мнозина, предимно съвсем млади талантливи сътрудници. Макар и за кратко, то се превръща в обединителен център за ярки имена на националната ни литература и художествена култура. Освен Смирненски, грижата по редактирането имат също Тома Измирлиев и Николай Тодоров - Фол, които са и автори на многобройни творби, публикувани на страниците на “Маскарад”. Сътрудничат Матвей Вълев, Георги Михайлов, който участва и с преводи, Крум Кюлявков, Димитър Подвързачов, Дамян Калфов, Васил Павурджиев и др. Художници на карикатурите и илюстрациите са такива творци като Александър Жендов, Илия Бешков, Стоян Венев, Иван Милев, Александър Донев, Емануил Ракаров...
Остроопозиционно във всеки свой брой, списанието помества хумор и сатира в най-разнообразни в жанрово-стилистично отношение литературни и художествени форми. Над всичко и всички е хумористът Смирненски - блестящ, изумително изобретателен и забавен, по моцартовски лъчеструен и същевременно убийствено, безпощадно бичуващ отрицателните и мрачните страни на тогавашната българска действителност.
Големият поет на пролетариата, “слънчевото дете на революцията” тук е изявил своята втора природа, другата си същност - на може би най-големия ни и разностранен хуморист и сатирик. Той - истински двулики Янус на българската литература - е навсякъде, слял се с “Маскарад”, пише стихове и проза, редактира,осигурява сътрудници, тича по печатници...
“Маскарад” - това е Христо Смирненски!
Името на Гео Милев се появява в брой 9 на “Маскарад” от 28 януари 1923 г. в едно стихотворение на талантливия по-голям брат на Смирненски Тома Измирлиев, подписал се с псевдонима си Томич. Както може и да се очаква, когато забъркват името ти в хумористично-сатирично издание, без да те питат, само защото така е хрумнало някому, пък бил той и талантлив, или пък за да илюстрира същият този някой за твоя сметка художествмената си идея, това едва ли ще е без последствия за доброто ти име... Истина обаче е, и тук ще избързам малко с извода, че в границите на възможното отношение към Гео Милев на страниците на “Маскарад” е и ще си остане доброжелателно. Никой не лепва петно върху му, пък било то и хумористично оцветено, никой не си позволява по негов адрес жестоки сатирични “шегички”. За разлика от други, попаднали на мушката на “маскарадци” пишещи братя, както ще видим.
Друг е въпросът, че самият Гео Милев, според тези, които са го познавали отблизо, е бил надарен със силно чувство за хумор и едва ли би се засегнал от някоя и друга шега - талантлрива обаче! - насочена към него...
Стихотворението на Тома Измирлиев е озаглавено “На градус!
( красноречива е тази удивителна в заглавието) и е продължение на една постоянна тема в “Маскарад”, а именно - бохемско-бакхусовското светоотношение. Към разработването на тази благодатна тема пишещите в “Маскарад” се отнасят с подчертана благосклонност и постоянство. Авторът на стихотворението уточнява обаче в бележка под заглавието, че то е “написано в експресионистично настроение с предназначение за “Crescendo” и случайно попаднало в “Маскарад”. Това, разбира се, е явна мистификация, защото “Crescendo” е издание, излязло само в четири броя, на група ямболски “крайни” и малко скандални младежи- футуристи и дадаисти, около Кирил Кръстев - бъдещият изтъкнат изкуствовед, който по това време е горещ привърженик на авангардните течения в литературата и изкуството и помества в списанието предизвикателни дадаистични и футуристични манифести, както сам пише в спомените си от това време.5 Гео Милев, най-модерният ни поет тогава, естествено е бил техен кумир, посещавал е по тяхна покана Ямбол за свои сказки и е сътрудничил с преводи на “Crescendo”. От своя страна Кирил Кръстев е разпространявал в Ямбол списанието на Гео Милев “Везни”. Очевидно Тома Измирлиев е бил запознат ако не изцяло, то поне отчасти с взаимоотношенията на Гео Милев с ултрамодернистичното “Crescendo” и хумористичната му закачка със списанието не е случайна и самоцелна, както ще видим.
Стихотворението на Томич с красноречивото заглавие представя хаотично-алогичните алкохолни видения на лирическия герой, който напълно оправдава термина тук, защото е изпаднал в едно особено лирично-героично състояние и по едно време му се привижда даже Жана д,Арк ... В главата му се събират “хиляди пчели на файф-о-клок”, пред очите му “деколтирани” звезди нахлуват през прозорците, ”екипирани с коняк и бира”, във витрините “бутилките танцуват “Шими-данс” и прочие. Ето краят на стихотворението, който ни интересува:
Шартрьоза се покланя на Вишновката,
а тя - на пук - флиртува с Кюрасо.
Но Herr Шартрьоз, обиден от коварството,
пробожда я със дамаскински нож...
Ура! Ура! Настъпи вече царството
на Гео и “Crescendo” тая нощ...
“Бордо”
19.1. 23
С горното означение за място и време за раждане на творбата си Томич сключва окончателно кръга на объркващата мистификация, но поне е ясно, че бутилираното вдъхновение на хумориста е било марково...
Жилото на хумора в стихотворението “На градус!”, разбира се, не отминава в тоя случай Гео Милев, чиито авангардни художествени идеи и изразни средства са привели силно впечетление и нерядко са срещали недоумение и неразбиране, но очевидно е насочено преди всичко към “Crescendo” поради изтъкнатите крайности в неговото списване и естетическото поведение на членовете на кръга от футуристи и дадаисти. Още повече, че в художествено отношение творчеството на Гео Милев и опитите на ямболските младежи в областта на литературата по това време са несъпоставими.
По този въпрос и Томич, и редакцията на “Маскарад” не са имали колебания. В предишния брой на “Маскарад” в рубриката “Литературен живот” е поместен специален отзив, посветен на “Crescendo”. Това е саркистично ироничен естетико-критически коментар на излезлите до този момент две книжки на списанието и по-специално на написаното от Кирил Кръстев. Именно от неговия текст е взета темата на стихотворението на Тома Измирлиев “На градус!”. В този коментар, подписан с псевдонима Четвъртият триъгълник (неустановен псевдоним) името на Гео Милев е споменато за пръв път в “Маскарад”, защото според автора той бил “нещо като водач” в ямболското списание - едно изказано, но недоказано предположение.
Още веднъж името на Гео Милев се появява в същия този брой 9 на “Маскарад” в неподписания фейлетон “Събранието на Предопределените” - хумористично-сатирична мистификация, представяща въображаемо събрание на “предопределените”, т. е. на най-изявените съвременни български писатели. Участници тук са проф. Александър Балабанов, който ръководи събранието, Владимир Василев, Боян Пенев, Людмил Стоянов, Антон Страшимиров, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Елин Пелин, Гео Милев. Появява се накрая и Стоян Омарчевски, който тогава е министър на народното просвещение в правителството на Стамболийски, придружен от писатели от своето обкръжение.
Сбирката на първенците на родната литература и духовност скоро се изражда в скандална разпра, в хода на която литературният диалог, белязан от самото начало с нервни изблици, е загърбен и забравен. В действие влизат хули и обиди от уличния арсенал, а накрая - и юмручните аргументи, особено когато активно се намесват някои прочути с горещата си кръв на дуелисти “предопределени”: Кирил Христов, Антон Страшимиров, Стоян Михайловски, Людмил Стоянов. Фейлетонът представя в хиперболизирана, гротескна форма литературните нрави у нас, литературните полемики и дрязги, които, уви, нерядко са излизали извън рамките на добрия тон и позволеното.
Гео Милев участва в това събрание на кипнали писателски страсти с една-единствена безобидна реплика. И толкова! Поставен от една страна сред “предопределените” първенци на родната литература, което е форма на оценка, от друга - той не е включен в разразилите се извънлитературни скандали и юмручни сцени, плод на въображението на хумориста фейлетонист. Разбира се, това е показателно и говори за различно, положително отношение към него сред редакторите и авторите на списанието.
Добродушна и закачлива закачка с Гео Милев си позволява и сам Христо Смирненски във фейлетона си “Лунна вечер”, поместен в брой 15 от 11 март 1923 г. и подписан с псевдонима Християн Снежни. Картината на осветената от луната вечер, с която започва фейлетонът, е тиха, необикновена и странна, че още с първото изречение Смирненски изразява своето естетическо и художествено “съгласие” с Гео Милев, в чието творчество луната се появява в необичайна и нова за българската литературна действителност авангардна експресионистична образност. Нещо повече, Християн Снежни с очевидно удоволствие демонстрира, че подобна образност не му е чужда и сам я въвежда във фейлетона си с така типичната за него неподражаема импровизаторска и имитаторска лекота. “Аз не бих се чудил на Гео Милев тая вечер - пише Христо Смирненски. - Нека танцуват витрините с лорнет в ръка, нека запее бронзовият кон на Цар Освободител. Защото луната разтопи своята сребърна усмивка и градът е нежен и мил като влюбена гимназистка. Празнуват тълпите, пияни от лунното вино на пролетната вечер, усмихват се жълтите прозорци, усмихват се с конусовидни златни усмивки прехвръкващите автомобили...”.
Използваната образност очевидно е в доброномерен ироничен диалог с поетиката на експресионизма и е показателна за възможностите на Смирненски да възприема модерните естетически и поетически тенденции в литературата, да бъде различен в изразните си средства и това се проявява първо и преди всичко в хумора и сатирата му.
А както е известно, Гео Милев, бардът-флагман на авангарда в българската литература след Първата световна война, в своята последна литературно-критическа статия “Кратка история на българската поезия” има критични забележки към творчеството на Христо Смирненски именно заради използваните от него “стари средства на Лилиев и Людмил Стоянов” за “новите мотиви... на социалното недоволство” в поезията си. Но на тая страна от литературния диалог между Гео Милев и Христо Смирненски ще се спра по-късно. Ще посоча само, че студията на Гео Милев е предговор към съставената от него “Антология на българската поезия”, която излиза през 1925 г., две години след смъртта на Смирненски. Показателно е, че Гео Милев включва в антологията стихотворенията на Смирненски от цикъла “Децата на града” и “Братчетата на Гаврош”, както и първото стихотворение от цикъла “Зимни вечери”, публикувано тук под заглавие “Зимна вечер”. Тези и други стихотворения, в които поетът се изявява като тънък познавач на града и неговите жители - “деца” и жертви едновременно, творец, на когото са близки не само революционизираните тълпи, но и унижените и страдащите, към които сърцето му е преизпълнено с нежност, съчувствие и социално състрадание, по утвърденото мнение на литературните критици и изследователите на Смирненски представляват нова естетическа и поетическа насока на неговото творческо развитие, прекъснато от ранната му смърт.
Впечатлява вкусът на Гео Милев, проявен в подбора на стихотворенията на Смирненски. Оказва се, че днес, 75 години след излизането на антологията, избраните от Гео Милев стихове са удивително съвременни и въздействащи, за разлика от някои други, с актуална на времето революционна и пролетарска тематика, считани от съвременниците на поета за връх на неговото творчество. Така - след прочувственото си слово над мъртвия поет в църквата “Свети Крал”, Гео Милев сякаш малко неочаквано изрича в студията-предговор някои критични забележки към поетиката му, и същевременно в съставената антология не само включва Христо Смирненски сред първенците на българската поезия, преценени според пословично строгия му критерий, но го представя с творби, плод на най-новите и перспективни насоки в развитието му. Такъв е Гео Милев - безукорно честен и всеотдаен в гражданското си поведение и безкомпромисно принципен в естетическите и литературните си позиции!
Връщайки се към фейлетона на Смирненски “Лунна вечер”, в който той демонстрира под формата на шеговито “съгласие” с Гео Милев и поетиката на експресионизма готовност за естетическа отвореност на своята изразна система, трябва да подчертая, че за започналата у него промяна на отърсване от традиционните образи и прийоми на символизма, за което го критикува Гео Милев, можем да съдим по редица други признаци. Този процес у него, обаче, остава назавършен и посоченият пример с фейлетона му е не само едно от многото, но, за жалост, и едно от последните доказателства за насоките на неговото евентуално бъдещо развитие. Остават му само три месеца живот.
Красноречиво продължение на темата за естетическия и поетически прелом, който внасят младите творци в следващата ни литературна действителност и за отношението на “маскарадци” по този проблем представлява един кратък неподписан хумористичен материал-анекдот, озаглавен “Предчувствията на Николай Лилиев”. Едва ли е случайно, че той е поместен в същия брой на “Маскарад”, в който Христо Смирненски се “съгласява” с експресионистичната поетика на Гео Милев. Неизвестният автор иронизира въображаеми “лоши предчувствия” и страхове на големия поет-символист. Преследван от тях, Лилиев бил “избягал” чак във Виена, защото всяка нощ сънувал, че го “затрупват с грамади от слама и талаш” - явна алюзия за експонат от някое музейно депо. А конкретният повод за тези предчувствия на Лилиев била похвална критическа статия за него от Йордан Бадев...
Естетическото и поетическото обновление в българската следвоенна литература е намерило проявление и в този кратък анекдот с вложения от неизвестния автор хумористичен подтекст, че българският символизъм, дори в лицето на най-видния си съвременен представител, е вече анахронизъм.
За последен път името на Гео Милев се появява в авторски материал на страниците на “Маскарад” във фейлетона “Вечерята на един читател в сладкарница “Цар Освободител” в брой 24 от 13 май 1923 г. Негов автор е Николай Фол, скрит зад псевдонима Белият Дявол. Това е предпоследният брой на “Маскарад”. Смирненски вече е тежко болен и не участва в редактирането на списанието, но линията на доброжелателност и симпатия към Гео Милев, като имаме все пак едно наум, че името му и тук е забъркано в хумористично-сатиричен текст, е очевидно продължена.
Фейлетонът е майсторски замислен и осъществен като своеобразно ехо на вече публикуван в предишния брой на “Маскарад” анекдот, в който се твърди, че в известната столична сладкарница “Цар Освободител” - любимо място на писателите, имало повече писатели, отколкото пасти и на посетителя му идело да си поръча: “Момче, я дай един писател и една вилица!”
Фейлетонът на Николай Фол е в любимия на българските хумористи жанр на пародията и представлява една пародийна литературно-критическа оценка на редица видни съвременни български писатели, назовани поименно. Героят на фейлетона - читател, си “поръчва”, както се поръчват пасти, разни литературни знаменитости. Според сведущото мнение на не по-малко прочутия келнер Коста, обаче, едни са престояли и са със засъхнал крем, други били със захарин и се чувствала имитацията, трети направо пресядат на гърлото, четвърти - киселеели, пети ги били дали на консигнация в странство, шести били за украшение и изобщо не ставали за консумация...
На този фон без съмнение най-благосклонна е своеобразната гастрономическа литературно-критическа оценка за качествата на Гео Милев, който за разлика от други не стоял “само за украшение”, а се “продава и кой знае как е артисал” в тоя момент. Трябвало само да му се смъкнат очилата и да се поостриже малко, за да не се задави всеядния лаком читател...
Прозрачно е хумористичното внушение на автора на фейлетона, че творчеството на Гео Милев не е за всекиго и изисква литературна подготовка, култура, образованост, изработен вкус.
Последен шрих в цялостното задочно присъствие на Гео Милев в “Маскарад” и на отношението на “маскарадци” към него е една реклама, поместена в същия предпоследен 24 брой, където името му се споменава за сетен път в списанието. Тя е озаглавена “Книги за умните” и в нея са представени преводите на “Прокълнати поети” на Г. Михайлов, стиховете на Артюр Рембо, “Иконите спят” на Гео Милев, “Арена” на Ламар и “Рицарски замък” на Христо Ясенов.
Тук е мястото да подчертая, че рекламите в “Маскарад” са подчинени на цялостното естетическо и художествено внушение на изданието и рядко имат случаен, търговски характер. Те са създавани от великолептните художници на списанието и преди всичко от Александър Жендов, понякога са съпроводени от забавен и запомнящ се ироничен текст, от някакъв виц в проза или стих и като цяло несъмнено са истинско постижение в жанра.
Но туберколозата вече е откъснала Христо Смирненски от работата над “Маскарад” и само брой по-късно списанието спира да излиза.
Така завършва и задочната среща на Христо Смирненски като автор и редактор на поместените в “Маскарад” материали с Гео Милев, станал неволен герой в някои от хумористичните текстове. Следва втората им, уви, последна и отново задочна, среща при опелото в черквата “Свети Крал”, за която вече стана дума в началото.
В тези наблюдения за задочните срещи между двамата големи творци на българската литература се ограничих в рамките на литературно-историческите факти, част от които са слабо познати или неизвестни и не са привличали вниманието на изследователите. Но темата за “срещите” между Гео Милев и Христо Смирненски би могла да бъде разширена с анализ на редица други - вече идейно-естетически, философски, нравствени - основания за диалогична близост между двамата. Например: с общите за поезията и на Христо Смирненски, и на Гео Милев (и на експресионистите - наши и чужди) теми за революцията-стихия, за разрушаването на стария отречен свят, за осветения от пламъците на неговите пожарища нов герой на епохата - пролетария и разбунените, търсещи справедливост и достоен живот маси, за така характерното за модернизма и авангардните му течения презрение към буржоата-еснаф, но преди всичко - с темата за големия враждебен град, символ на отчуждението и на острите екзистенциални и социални проблеми на личността. Големият град - емблемата на модерното изкуство и литературата на 20-ти век.
Но в нашия случай повод за някои наблюдения бяха конкретни литературно-исторически факти за близостта и привличането между двама безсмъртни творци на българската литература - Гео Милев и Христо Смирненски.
Необходим литературно-критически
послеслов
Горният текст беше подготвен и прочетен през есента на 1999 г. по време на Международната научна сесия “Гео Милев. Място и роля в българската култура”, провела се в Стара Загора. В него ставаше дума за задочните срещи между Гео Милев и Христо Смирненски, за които имаше факти и основания, открити в публикувани спомени на съвременници и на страниците на сп. “Маскарад”. Оказа се междувременно, че на автора на тези редове не му е известен още един факт - този път за среща на живо между двамата поети. Очевидно той е слабо известен и е бил непознат и на съставителите на съответните томове със спомени на съвременници на Смирненски и Гео Милев. Става дума за спомен на старозагорския писател Георги Илиев, първият български фантаст, от 09. 11. 1955 г. Споменът се пази в Къща музей “Гео Милев” в Стара Загора и е заведен под № 10 в “Научно-спомагателния фонд”. Публикуван е от Георги Марков в том 2 на Литературен архив. Гео Милев. С., БАН, 1964 г., стр. 65. Поради това, че този спомен е слабо известен и воден от желание за пълнота, позволявам си да го цитирам тук. В него Георги Илиев разказва:
“В София през 1921 г. съм срещал Гео Милев много често и нерядко в компания с млади писатели, между които и Хр. Смирненски. Те се носеха почтително и с уважение към него като към учител! Не даваха прашинка да падне отгоре му. Веднъж по време на разговора подхвърлих някаква закачка, усмях една мисъл на Гео. Христо Смирненски се обърна с молба към мене: ”Недейте го закача, той днес има лошо настроение!...” Гео подхвърли: “Не от лошо написани стихотворения, разбира се!” Смирненски го погледна умолително: “Дали камъчето не е хвърлено в моята градина!...” “И то може!... В поезията ти - мотиви на социално недоволство, а градени с похватите на символисти и декаденти!... Де може това!”
Христо Смирненски каза нещо в своя защита, но Гео го прекъсна: “Не се защитавай, а подири свой път!”
Споменът на съгражданина на Гео Милев Георги Илиев е единственият ми известен факт за среща на живо между Смирненски и Гео Милев. Описаният между двамата разговор едва ли се нуждае от подробен коментар на фона на изнесените вече факти за техните задочни срещи. Споменът естествено запълва една осезаема и донякъде озадачаваща празнота в известните мемоари за тях и е щастливо потвърждение за съществуващи между двамата големи поети жив творчески и човешки кантакт и диалог, за изпълнените с приятелство и уважение, но и с принципни позиции по проблемите на литературата, техни взаимоотношения. Както живо и жизнено е днес, и вярвам, ще бъде през годините, творческото дело на двамата класици на българската литература.

Бележки:

1. Вж. Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременниците си, Български писател, С., 1965 г. и Христо Смирненски, Никола Вапцаров в спомените на съвременниците си, Български писател, С., 1965 г.
2. Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев в спомените на съвременниците си, Български писател., С., 1965 г., стр. 276.
3. Пак там.
4. Пак там, стр. 277.
5. Кръстев, Кирил, Спомени за културния живот между двете световни войни, Български писател, С., 1988 г.