музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ

“ЖЕСТОКИЯТ ПРЪСТЕН” ОТ ГЕО МИЛЕВ

Не всякога и не всичко от онова, което твори въображението ни, се явява като единна и завършена картина. Има миражни области, дето палмите са обезлистени, и пустини, дето керваните са без водачи… Тези моментни проблясъци на нашето въображение, откъслечни и бегли, добиват само в редки случаи пълнота и връзка, каквато имат те в действителността. Ето защо те ни се виждат винаги като отломки от някаква иреална картина, довъобразяването на която е било творчески гнет у не един модерен поет. Без връзка, без единство те люшкат душата от полюс на полюс и извикват чувства и настроения, в сложната мрежа на които поетът започва да се отнася към тях, както се отнася всеки от нас към виденията на една просъница. Образът, станал веднъж предмет на емоционално изживяване, почва да губи не само от своята призрачна мъглявост, но - до известна степен - и нещо от онази своя “валидност на фикция”, която е имал за съзнанието като бездушна игра на въображението.
Това превръщане на иреалното в реално под огнения свод на чувствата и настроенията, това чародейство на душата образува един от най-съществените моменти в творчеството на поета и този момент не липсва даже и там, дето не всичко е завършено - не всичко довъобразено. В стиховете на един Стефан Георге отделните образи се явяват не всякога свързани с една цялостна картина, ала всички те са постигнати като реалност по пътя на едно комплицирано емоционално изживяване.
Не такава е поезията на Гео Милев. Както в стиховете на Георге, комуто Гео Милев подражава нерядко, тъй и в “Жестокият пръстен” образите са недотворени, недовъобразени, ала до тях душата на поета не успява да се приближи никъде. Ето защо те си остават и в най-добрия случай само бездушна игра на въображението, вследствие на което иреалното не добива за съзнанието никога онази валидност на реално, тъй характерна за отношението на твореца към неговите образи. От начало до край Гео Милев гледа на своите образи като на голи фикции. Нещо повече дори: в едно от своите стихотворения той ги разобличава сам като такива:

Нечакано смехът на Източния Океан разбуди Небесната империя:
пред нас - сред хризантеми, тържество и изумруди -
застана необхватното, застана златното Сърце на Изтока:
- Невероятно! -

Гео Милев, който живее не само с тежненията на модернизма, но и с онези на някогашния немски романтизъм, си е мислил, разбира се, това нестеснено “Невероятно!” като “romantische Ironie und Willkur”; всъщност обаче то е само едно наивно себеизлагане на поета, при което четецът си представя неволно Гео Милев в кокетливата поза на Венера Калипигос - огледващ жалкото бездушие на своите образи…
А колко хладно, колко безчувствено се отнася поетът към образите на совето въображение - това изпъква добре в неговата “Балада” -

Мъртвешки-зелена, сломена лежи
луната над белия праг -

Тъй започва стихотворението и непосредствено след това безжизнено начало, констатиращо сякаш някакъв сух, безразличен факт, следва само едно разхвърлено описание, в което няма нито следа от душевен трепет.
Такъв е случаят и в друго едно стихотдворение, дето пак

Луната, старата змия, съблича
- дълбоко в черни лесове - зелената си кожа.

Тук обаче анемични са не толкова следващите редове с описанието на нощта, колкото рефлексиите след тях.
Такъв е най-после и случаят в стихотворението с началния изтъркан апокалиптичен образ:

Земята разгневена се разтвори
и заговори с огнени езици -

дето описателният елемент отсъства напълно, но вместо това пък бездушието обвива като ледена кора непосредствено следващите рефлексии.
С рефлексии са пропити въобще всички стихотворения в “Жестокият пръстен”. Най-често Гео Милев изхожда в стихосъчинителството си от един образ - свой или чужд, - скоро след това обаче той се изгубва в най-безутешни рефлексии и образът остава неизживян. Две трети от всичко писано е затова само рефлексии - невзрачни, тежки, на места дори научно-философски. Такава е например рефлексията в стихотворението с мото от Саша Черный. Тук нещастието на поета, което някои наши литературни сквернословци използваха за непристойна гавра, е огромната призма, през която действителността се разнизва на черни и кървави тонове. Колко книжно обаче рефлектира поетът в тоя случай - това се вижда много добре от следните редове:

Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час - има Днес!

Тук собствено не един би се почувствал съблазнен да порови малко из своите философски знания. Пространството и времето - би казал мъдруващият критик, - извън които действителността е немислима за нас, изчезват в спектралното поле на тази призма и битието на поета е едно метафизично Всякъде и Никъде - едно непротежно Днес! Всеки четец обаче, имащ що-годе здрави разбирания, ще му отговори: изкуството, макар и да е неделимо от въпросите на философията, не може да има за изходна база книжната мъдрост на метафизиката…
А стиховете на Гео Милев имат наистина твърде много допирни точки с книжевните занимания на автора. Да започва с едно мото - това е нещо обикновено за Гео Милева; да пише при непосредственото използване на чужди работи - също. Разгърнете “Жестокият пръстен”, който съдържа всичко седемнадесет стихотворения, и четете: стихотворение с мото от Verhaeren, друго - с мото от Felix Dormann, трето - с мото от Саша Черный - “Парсифал”, “Пътешествие в Китай”, “Лоенгрин” - струва ви се вече, че виждате поета, ограден от книги…
В това близко съседство с книгите Гео Милев съчинителства понякога и доста “свободно” - смятайки понятието “плагиат” за литературен предразсъдък. Така стихотворението му “О дъжд, о дъжд” дължи своя най-ценен образ на стихотворението “Stille Stadt” от Karl Freiherr von Levetzow, но понеже един модернист не бива да страда от предразсъдъци, затова в началото му не виждаме никакво мото от което да личи признанието, че стихотворението е писано на чужд мотив. Друго едно стихотворение - “В този час на вечерни измами” - дължи осем от своите най-хубави стиха на стихотворението “Was ich liebe” от Felix Dormann; и това стихотворение обаче беше печатано в първата му редакция без всякакво мото. Мотото кацна едва след като се изнесе, че е плагиат. Тогава Гео Милев му прикачи и няколко нови строфи, опитвайки се по такъв един наивен начин да представи случая като обикновено използване на чужд мотив. Фактът си остава обаче факт: първите половини на четири от най-хубавите строфи в това стихотворение продължават да бъдат и сега буквален превод от Dormann.
Третото стихотворение, на което искам да се спра, е “Парсифал”. Тук обаче използването на чуждото не е плагиат и ако аз се спирам на него, то е само да посоча, че четецът на “Жестокият пръстен” трябва да бъде книжник като самия автор - да притежава дори една по-голяма историко-литературна начетеност. Така, за да му бъдат ясни що-годе фабулните предпоставки в това стихотворение /които са тъй забулени/, той трябва да познава ако не средновековните поети Chrestien de Troyes и Wolfram von Eschenbach, то поне Рихард Вагнер. А за да разбере защо рицарят на свещения град нарича майка си “Сърдечна болка”, той трябва да знае непременно немски език - и нейното име - Herzeleide. /Стиховете: “аз се казвам Съвършен Глупец, а майка ми Сърдечна Болка”, са навеяни от следните места от цикловата сбирка на Karl Vollmoeller “Parcival”: “O Tor, du Tor”, с. 31, и “Meine Muter hiess Herzeleide”, с. 12/.
Книжно, но в друг смисъл е и стихотворението “И в този час, когато”… Имаме обаче и нещо ценно: зачатъци на истинско експресионистично отнасяне към личния опит, а не само маниерна поза. Небесата, които се “отдръпват” безславно назад, стъпките, които поетът носи загубен в тъмния град, улицата и грешният площад, които “залязват” - това са все подробности, които биха подкрепили твърдението, че тук личният опит на поета, сиреч неговата действителност, се явява деформирана под гнева на едно емоционално състояние.
Извън първата стофа на това стихотворение обаче експресионизмът на Гео Милева е “везничарски” невероятен. Образи като онези в приказното интермецо и двете стихотворения с луната, която лежи “над белия праг”, а после съблича “зелената си кожа”, са, поне за мене, абсурдни измислици, с които Гео Милев не се е доближил ни най-малко до “вътрешния стил” на експресионизма.
До съзнателно деформиран емпиричен опит под гнета на едно емоционално състояние той е стигнал може би вече отдавна, ала оня по-висок етап в еволюцията на творческата душа към експресионизма, на който поетът твори вече сам своята действителност - този етап е още твърде далеч от Гео Милева. Затова Гео Милев, вместо да твори, измисля - мъчи се да надхвърли своя духовен ръст с маниерни жестикулации и гримаси…
“Светът е тук”, четем в книгата дори на един от най-ревностните проповедници на експресионизма, Kasimir Edschmid, “би било безсмислено да го повтаряме”. “Реалността трябва да бъде създадена от нас.” Ала и той забелязва: “Правеният експресионизъм е една отвратителна каша”. “Един добър импресионист е по-велик художник и остава по-добре запазен за вечността, отколкото посредственото творчество на експресиониста, който гледа към безсмъртие.”
Оставяйки настрани всички технически недостатъци в “Жестокият пръстен”, ще кажа само, че подражателните стихове на Гео Милева, макар и да нямат художествена стойност, ще намерят може би широко разпространение и с това литературата ни ще получи още един тласък - към безпътие…

Бележки

“Жестокият пръстен” от Гео Милев - сп. “Златорог”, г. І, 1920, кн. 7.
Както отбелязах в увода, К. Гълъбов е първият, който се изказва в печата за Гео Милев като творец. В рецензията си за сп. “Жътва”, наред с някои критични бележки, той пише благосклонно за него, особено като за “един от най-добрите ни преводачи”. По това време Гео Милев е публикувал в сп. “Везни” една силна критична и иронична бележка срещу сп. “Слънце” и по-специално срещу критичните статии на В. Добринов за Н. Райнов, на Цв. Минков за Д. Шишманов и на М. Николов за Н. Лилиев. В кн. 11-12, 1919 г. на сп. “Слънце” тримата засегнати критици отвръщат доста остро на Гео Милев. В отговор на същата книжка Гео Милев помества рецензия в сп. “Везни” /кн. 5 от 31.ХІІ.1919 г./, в която между другото се засяга чувствително и К. Гълъбов. В рецензията се иронизира “съкровеното желание” на Гълъбов да се прояви като критик, но той нямал нито подготовката, нито дарбата за това. Той се базирал само на заученото у професорите в Германия. И затова “неговите статии са препълнени с академичен педантизъм, правят впечатление на семинарно изследване”. По-нататък Гео Милев сочи, че Гълъбов имал знание за метрика, алитерации, стилистика, но нямал “критическа проницателност”, че “филологическият багаж на г. д-р К. Гълъбов не му дава право и сила да се занимава с естетически анализ на художествени произведения, с литературна критика”, иронизира го за невежествени критически интерпретации и бездарни оригинални стихотворения.
На всички тези нападки К. Гълъбов отговаря най-напред в сп. “Слънце” /кн. 15-16 от 25.І.1920 г./. В статията си “Литературни нрави” той отхвърля мнението, че не разбирал думите, които използва в статиите си, защото той не черпел своите знания от енциклопедиите на Larousse и Brockhaus, а от монографични изследвания, които Гео Милев изобщо не познавал. Отговаряйки на критиките му за стихотворенията, взети от сбирката “Пир в Канна”, К. Гълъбов от своя страна се нахвърля върху поезията на Гео Милев, обвинявайки го в плагиатство. “Моите стихове, пише К. Гълъбов, хубави или лоши - за това не на мен се пада да говоря, - са във всеки случай мои, а стиховете на г. Гео Милев не са негови. Той, който се хвали в кн. 3 на “Везни”, че стоял в лични връзки с великана на словото Емил Верхарн, а на друго място напомня на четци и писатели, че било време “да заминем към брега на истинното и чисто Изкуство”, си е позволили следния плагиат от немски.
В кн. 2 на сп. “Хризантеми” /Ст. Загора, 1916/ има поместено едно стихотворение от г. Гео Милева “Признание”. То стои в следните роднински връзки със стихотворението “Was ich liebe” на съвременния немски поет Феликс Дьорман /ср. антология на Camill Hoffman - Deutsche Lyrik aus Osterreich seit Grillparzer, стр. 186-187:
Ф. Дьорман: Ich liebe die hektischen, schlanken,
Narzissen mit blutrotem Mund;
Г. Милев: Обичам неврозните болни нарциси с уста разкървавени.
Ф. Дьорман: Ich liebe die fahlen und bleichen,
Die Frauen mit muden Gesicht,
Г. Милев: И тези жени меланхолни с лица изморени и бледи -
обичам…
Ф. Дьорман: Ich liebe die schillernden Schlangen so schmiegsam und beigsam und kuhl:
Г. Милев: Обичам змиите унесени в див танец - тъй хладни, тъй ярки -
Ф. Дьорман: Ich liebe die herzlosen, grunen Smaragde vor jedem Gestein;
Г. Милев: Обичам онез безсърдечни смарагди, зелени и лунни.

Считам за излишно да превеждам немския текст, понеже г. Гео Милев е един от добрите ни преводачи, та и в това “свое” стихотворение е превеждал доста добре.
Не зная също така да ли би могъл да се нарече оригинален в образно отношение и оня пасаж от стихотворението “Дъжд” на г. Гео Милев /сп. “Везни”, кн. 1/, който направи на времето си силно впечатление на не един или двама незрели младежи:

О дъжд, о дъжд, обилен и печален
- по тротоарите танцуваща вода! -

Или:

И ти летиш - лъчи и смях - и ти си бял, безумен,
- по тротоарите танцуваща вода! -

В стихотворението “Stille Stand” на Карл Фрайхер фон Лефетцоу срещаме във всеки случай същият ексцентричен образ, облечен в други думи /ср. същата антология, с. 192/:

Auf verwaschnen Burgersteigen
Tanzen nun die todesblassen
Wassernebel nachtigen Reigen;

Но стига толкоз! Добре щ бъде г. Гео Милев да осветли читателите си върху този “странен” факт - вместо да ги учи на “маринизъм” и да ги убеждава, че “Кървава песен” на П. Славейков била “абсурден анахронизъм”. Възможно е най-после Ф. Дьорман и фон Лефетцоу да са заимствали от редактора на “Везни”. “
Когато излиза от печат стихосбирката “Жестокият пръстен” на Гео Милев, К. Гълъбов взема отново повод да се нахвърли върху поета и публикува рецензията си в сп. “Златорог”, която поместваме в настоящия сборник.
Но критическият двубой между двамата не свършва дотук.
През 1924 г. в сп. “Пламък” по повод на статията “Литературните награди” от К. Гълъбов /сп. “Ек”, бр. 3 от 1.ІІІ.1924/, Гео Милев иронизира автора и като критик. И отново К. Гълъбов се нахвърля в познатия вече маниер срещу Гео Милев в статията, публикувана в сп. “Ек” /1924, бр. 5/.