музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


НИКОЛАЙ РАЙНОВ


“МЪРТВЕШКИ ТАНЦ” НА НАШАТА СЦЕНА

Додето пиесата е книжовна творба, тя принадлежи на драматурга. За да стане театрална творба, тя трябва да мине в ръцете на режисьора. Режисьорът е днес по-силен от драматурга: върху него лежи дългът на двойно творчество - работа с автора и работа с актьорите. И двете работи искат дар, опит и култура. За да се постигне добра режисура, нужно е да се изтълкува пиесата в замисъл, символи, характери, настроение и вътрешен план. После иде работата с актьорите: подбор на съответните сили, постигане искания тон, прилагане сценичните средства в съгласие с вътрешния план на пиесата, дирене съответна игра. Най-сетне иде външната работа: пиесата трябва да се облече с ония нагледни средства, които налага режисьорското тълкуване. И в трите работи невидим посредник между автора и зрителите е режисьорът. Без режисура няма зрелище.

Народният театър досега нямаше режисьор. От Туцича до Ивановски много простаци поставяха пиеси: те знаеха не повече от актьорите, не повече от зрителите и затова задоволяваха и едните, и другите. От актьорите не се искаше усилие да се издигнат до нова игра, отделна за всяка пиеса, нито стремеж да постигнат себе си по творчески път в една роля, още по-малко пък - да преобразят себе си, та зрителят да види едни нов човек, потребният човек - не Коста Стоянов, а Стиндберговият батареен командир, не Адриана Будевска, а Ибсеновата Нора, не Кръстьо Сарафов, а Молнаровия Дявол. От зрителите се също тъй не искаше усилие да се вдават с пълна душа в зрелището, за да намерят там себе си, да отделят на душата си няколко часа изкупителна мъка, да извличат страшните неизвестни във всекидневната задача на живота. Те гледаха един и същи човек да играе през вечер ту тая роля - ту оная, и го познаваха отведнъж, защото виждаха актьора с усвоени движения, ход, замах и глас. Театърът беше развлечение.

Един от големите режисьори, Николай Евреинов, пише: “Когато кажа “театър”, аз си мисля преображението като основа на живота. Аз вярвам, че самото божество е било някога - ако не измислено, то поне почетено за пръв път като преобразител. Аз виждам човека да следва примера на божеството, дори да тръгва пряко пътя му, да насочва стъпки натам, дето изглежда безсилен “човек, па и всичко човешко”… “ /”Театър за себе си”/. Мисълта за преображението беше основна мисъл и в Стриндберговата драма, с чието поставяне излезе от дебют Гео Милев. Стриндберг на наша сцена, с наши зрители… на пръв поглед се вижда чудно. При все това пиесата си осигури успех. Много в тая драма бе мъчно и за актьори, и за зрители: нямаше леките сцени на “Огнището угасва”, “Към пропаст”, “Синята лисица”, които дори всеки зрител може да повтаря у дома си с вещина на стар актьор, щом ги види веднъж. Нашите актьори жестикулират, декламират, кряскат, извиват си граса, подскачат, лудуват: понеже в пиесата няма вътрешно действие, а игра без действие им се вижда немислима, те внасят сценичен анекдот. В “Мъртвешки танц” актьорите не играеха, а се мъчеха да живеят. И Коста Стоянов, и Адриана Будевска, и Кръстьо Сарафов дадоха великолепна игра; така не са играли в никоя пиеса. Те бяха разбрали, бяха преживели - и ние разбрахме и преживяхме ведно с тях голямата трагедия на душите, обречени да живеят и мрат в самота - всяка на своя остров, всяка в своя затвор под огромната тежест на чужди вкаменели мисловни образи, под стягащата броня на желанията, кърмени от хиляди престъпници, затворени някога между същите страшни стени. Насилнишките бури и внезапни втурвания на душата, злобната лъжа, която се изтръгва неволно от устата всеки миг, раните на съвестта, пристъпът и отстъпът на Смъртта, черната фигура, що затваря вратите в бурната нощ, преображенията на един от тримата, неволният съзерцател на отвъдсветовните Градини на Смъртта, греховното падане на двамата и дълбокото примирение накрай: за да се даде това, за да се изрази със средствата на нашата сцена и с играта на нашите актьори - не е достатъчно режисьорът да бъде само даровит. Младият режисьор, който представи пред нас сложната драма на Стриндберга, изварши това с успех, защото притежава редом с огромна култура, и - тънък усет, точно наблюдение, творчески опит, дълбоко разбиране и сродяване с тайните на сценичното тварчество. За да се постави такава пиеса, трябва точна работа: тонът да се дава едва ли не с камертон, паузите да се мерят с часовник, простите модулации да се нотират, стъпките да се отмерят в потребния ритъм. Тая точност би била излишна, ако нашите актьори успееха сами да разберат, що трябва, за да се играе подобна пиеса; но досега никой не е искал от тях такова нещо: нали видяхме как биде поставена “Чудото на свети Антония” от Метерлинка? Онези, които са видели “Мъртвешки танц”, поставен от Гео Милева, ще искат да видят и другите Стриндбергови пиеси от същия кръг, ще искат да видят и Метерлинка, и Хамсуна, и Пшибишевски, и Вилье дьо Лил Адана, и Уайлда, и Виспянски, и Хофмансталя, и Арцибашева. Защото друг не ще смогне да ги постави. Нашият Народен театър не ще може да внесе новото, което се вече натрапва и в музика, и в живопис, и в поезия, ако крета по изтрити пътеки, водещи към “Вампир”, “Юда” и “Мъжемразка”. За новата драма трябва нова режисура: това са сигурно разбрали и хората от театъра, когато видяха “Мъртвешки танц” поставен разбрано, сигурно, даровито. Не си ли спомнят те “Розмерсхолм”, дето Златина Недева просто ревеше, а пастор Розмер играеше като в нашенска битова камедия? Къде бяха там “белите коне”, къде беше страшната потомствена жилка, чиято кръв отравя живота? Това, което стана с Ибсена у нас, би станало и със Стриндберга, стига да изпаднеше в същите режисьорски ръце. Народният театър трябва да съзнае това и да запази на своята сцена режисьора, който постави “Мъртвешки танц”.

Бележки

“Мъртвешки танц” на нашата сцена - сп. “Везни”, г. І, кн. 6 от 31.1.1920 г.
Една отрицателна оценка за същата постановка се появява на страниците на сп. “Слънце” /г. І, кн. 17-18/, подписана от С. Д. Бержерак.