музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ

ЗА ГЕО МИЛЕВ


Все още го виждам застанал пред вратата на книгоиздателство “Хемус”. Тогава “Хемус” се помещаваше на “Граф Игнатиев” и кориците на книгите, изложени на витрината, изгаряха от западното слънце. Косите на Гео, сякаш още по-черни, се спущаха над жестоко пострадалото око, обичайната тънка усмивка се изрязваше на устните му и другото синьо, теменужено око се смееше под едното стъкло на очилата - Гео носеше очила, преди още да беше ранен на оная проклета височина 506, на която по някакво чудо не е намерил смъртта си, за която пише в “Жестокият пръстен”.
- Жив съм, жив съм. Нищо няма още. /Беше се пуснал слух, че и Гео е между “откараните” след бомбардировката на църквата “Св. Неделя”./ Где да ти изпратя превода си на “Едип цар”? Излезе. От оригинала съм превеждал.
Последната книга на Гео! Книгата аз получих, но него не видях вече никъде. Дълго след това го дириха из полиции и затвори неговите близки. Не го намериха.
Като Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Никола Йонков Вапцаров и Гео Милев беше изтръгнат от живота много рано, преди да беше навършил тридесет години /1895-1925/. Гео се отличаваше с най-ценни добродетели: любознателност и трудолюбие. Неспокойството на младостта, без което няма развитие, не беше пречка и за неговите хубави дарби да се проявяват. Влечеше го някакво неистово любопитство към книгите - той четеше на френски, на руски, на немски, на английски, превеждаше на тези езици, пишеше - винаги смело, винаги оригинално, - рисуваше, пееше, рецитираше, четеше сказки, поставяше пиеси, издаваше “Лирически хвърчащи листове”, списания, сборници, в които най-често сам участваше със свои преводни и оригинални творби. Намираше време и възможност за всичко.
Броят на приятелите му растеше с всеки ден, но и броят на враговете му растеше, защото Гео Милев не щадеше никого: стари, млади, професори, писатели, артисти. Негов прицел беше глупостта. Той не се спираше пред нищо, за да я изобличи там, гдето я намираше. И чудното е, че тоя жизнерадостен поет, който обичаше да воюва с всички, да се смее високо на всичко, засегна в себе си струни, на които прозвучаха с необикновена искреност най-меланхолните стихове на Роденбах “Нежност, нежност…” и ония смирени слова от неговия “Дневник”, с които той сякаш казва сбогом на едно минало, което не му принадлежи:

Сега е вече късно. Сбогом.
Защото много те обичам.

Гео Милев знаеше, че никога няма да се върне там - при онова минало, при ония поети, с които - още юноша - беше живял и обичал. Спомням си много ясно една вечер как ми говореше развълнуван:
- Да се върна назад!… При поетите на миналото!… Не, не, никога! По-скоро при футуристите!
И добавяше:
- Не виждаш ли какво отношение имат старите към младите поети - и във Франция, и в Германия?
Той беше вече устремен към оная поезия, която по-късно го изведе при Маяковски, с когото го сближава неговата зрелост на поет и гражданин.
От Берлин - февруари 1918 година, - гдето беше отишъл да се лекува, Гео Милев ми изпрати един сборник - Vom jungsten Tag. Ein Almanach neuer Dichtung - с надпис: “На стария български модернист Николай Лилиев, тази книга на млади модернисти, от които нека той да може да се възхищава -

Als Gottes Werk ans Gottes Jahr gefahren.
Und Welt brach an.
Um die Gedanken, die die wahren waren.
War es getan -

Тия четири стиха бяха от стихотворението на Франц Верфел “Fluch des Werkes”. Наред с Верфел в сборника вземаха участие писатели и поети, “млади” модернисти, някои от които Гео Милев по-късно превеждаше на български: Хайнрих Ман, Арнолд Цвайк, Франц Кафка, Карл Шернхайм, Рене Шикеле, Елзе Ласкер-Шюлер, Йоханес Р. Бехер, Франц Блай, Макс Брод, Казимир Едшмид, Алберт Еренщайн, Валтер Хазенклевер, Георг Хайм, Рудолф Леонард, Ернст Щадлер, Георг Тракл, Алфред Волфнщайн. В сборника бяха поместени и снимки на картини от Оскар Кокошка; струва ми се, че на Кокошка остана Гео верен до края на своя живот, макар експресионизмът да не беше последното негово превъплътяване.
Много рано се проявява младият Георги Касабов. Още от дете той печата с това име стихове в списания и вестници за деца. Едва свършил гимназия, превежда, пише и издава книги, които не минават незабелязани. Необикновено жив, необикновено възторжен, необикновено дарен - с тая възвисена интелигентност, с това безпогрешно чувство за ритъм, за поезия, което се среща у малцина, за което свидетелстват неговите стихове, - Гео Милев лесно минава безкрайно дългия път, който бележи неговото творческо развитие от “Жестокият пръстен” - “Жесток без изход пръстен” - през “Иконите спят” до поемата “Септември” - “Септември ще бъде май”, - най-лесно слиза “до най-нежните и най-човечните чувства или се издига до най-героичните”.
Макар да обича поезията повече от всичко, Гео Милев се вълнува от въпроси, които засягат основните положения на литературата, на театъра, въпроси, на които посветява редица статии, книги. Неговата втора страст беше театърът. И в родния си град Стара Загора, гдето двадесет и еднагодишният момък през 1916 година поставя “Едип цар” с любители, между които е Никола Икономов, бъдещият артист от Народния театър - Икономов играе Едип, - и в София Гео Милев не може да живее без дейно участие в театъра. Паметни ще останат неговите постановки на “Мъртвешки танц” от Стриндберг на сцената на Народния театър и на “Маса-човек” от Толер на сцената на тогавашния “Ренесанс”.
Творческа личност “по природа, по характер, по израз”, Гео Милев остава да живее в спомените на ония, които го познаваха и обичаха, с крилатите възторзи на своята младост; само тридесетгодишен живот не стигаше, за да се прояви напълно една богата младост, която бликаше от всяка проява на непрежалимия Гео и го правеше винаги съвременен, винаги жизнен и нов.

Бележки

За Гео Милев - “Гео Милев. Възпоменателен лист”, издават учителите от старозагорската девическа гимназия, 15 май 1948 г.