музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ

ГЕО МИЛЕВ


Гео Милев е от ония поети, които като Блок в Русия или Аполинер във Франция можаха да възкръснат от пепелта на индивидуализма за зората на новото човечество. В пепелищата и кървавите жертви на Първата империалистическа война те погребаха старите си кумири и спряха пред прага на утрешния свят.
За Гео Милев този път водеше от илюзиите към действителността, от идеализма към реализма. Той бе подготвен от самия живот, от обстоятелствата, от историческите събития.
След Балканската война Гео Милев е увлечен от символизма. Той издава в Стара Загора своите “Лирични хвърчащи листове”, посветени на Бодлер, Верлен, Верхарн, Демел, с преводи от тия нашумели на времето символисти, с амбицията да ги популяризира у нас. Част от интелигенцията наистина се увлича от тази поезия, твърде лична, отвлечена, лишена от реално съдържание. Характерно за Гео Милев е неспокойствието, търсенето на новото. Той пише изкуство с голямо И и е убеден в неговата спасителна мисия. Той се обявява против всичко старо, славослови символиката на Яворов, която смята “еманация” на българския “дух”.
През 1914 г. Гео Милев предприема пътуване във Франция и Англия. В Лондон той се среща с белгийския поет Емил Верхарн, автор на знаменитите стихотворни сборници “Цяла Фландрия”, “Черните факли”, “Образи на живота” и други, дето социалният патос е даден в ярки образи и дето зад пищната мантия на капиталистическата цивилизация поетът съзира победните стъпки на армията на пролетариата. Поетът социалист импонира на Гео Милев и ето как описва той срещата си с него:
“Аз се покланям; извинявам се; сядаме. Изразявам му отначало с живи думи съчувствието си към нещастието, което е постигнало неговата родина. Говорим за Белгия, за България: моментът води разговора ни на национална тема. Аз му изтъквам многото прилики между българския и фламандския народ, такъв, какъвто го е възпял той с всичкия жар на душата си - “печалните равнини” на Фландрия, които “заминават към север”, под “скръбта” и томлението на небесата с техните “бедни хора”, “хора на полетата”, “черни селяни”, които “пият дъжд, гълтат вятър, пушат мъгла…”, и глухите полета на Тракия. Аз говоря почти с патос:
- Вие сте цял пламенност - извика Верхарн…”
Тази характеристика е напълно правилна. Гео Милев наистина показва в своята литературна дейност силна настойчивост и “пламенност”, без обаче да излиза от кръга на индивидуализма и идеализма, все тъй опиянен от западните литературни и културни влияния, които се стреми да присади у нас. Той води яростна борба с противниците на символизма. “Името на Маларме е - пише той - епоха и начало: епохата на символизма, началото на постигнатия художествен идеал.” На тая позиция Гео Милев остава почти до 1922 година.
Заедно с апологията на западните символисти той стига в 1919 г. до отричането на Хайне като лирик, без да догледа политическата лирика на автора на “Тъкачите”. “Хайне е само един сантиментален лекомисленик - пише той в писмо до Николай Лилиев, - нещо като Бюфон в поезията.” Че Хайне е “един лирически поет от първа величина,” това е според него явна лъжа, в която някога е вярвал. “И как да не вярваме в тази лъжа, когато под нея се подписваше и онзи, когото бяхме избрали за учител - Пенчо Славейков?”
Наред с немския символист Стефан Георге Гео Милев отрича Шилер и Хайне - тия “най-незначителни немски поети”, Хайневата поезия е “началото на немската журналистика, на днешния репортьорски стил”. Под влияние на експресионизма и футуризма, тъй пищно разцъфтели в следвоенна Германия, гдето през 1917 г. лекува разбитата си на фронта глава, Гео Милев достига до пълно отричане на цялото културно наследство - класицизъм, романтизъм, реализъм, - на всички форми, на всички велики творби, създадени от човечеството. Изкуството започва отсега нататък, чуждо на живота, на фактите, на историческото развитие. “Художественото творчество е винаги интуитивно, винаги движение на подсъзнанието.” На практика той следва именно метода на “алогичното”: разложение на реалните форми и създаване на свой “алогичен” свят. Сборникът “Жестокият пръстен” е ярка илюстрация на този завой към краен естетизъм.
Дава ли му войната /1915-1918/ нужните уроци, за да види нейните пружини, за да разбере нейните икономически причини и оттам необходимостта да се атакува тя със средствата на изкуството? В първо време Гео Милев не схваща огромния катаклизъм на войната като дело на империализма, на капиталистическата жажда за богатства и колонии. Той я съзерцава все още “естетично”. “Беласица разсипва над езерото своите печални сенки - пише той в записките си от фронта, - които носят в тъмните си мантии миризмата на големи есенни минзухари.” Като описва странното и тайнствено чувство, което обхваща боеца при приближаването на бойната линия /”О, прекръщение на всички кумири и желания! Разпятие на блясъците и забвение на приказните диадеми, обагрени с кървави петна!”/, той прибавя: “И пак върху душата ти пада свръхчовешката тежест на едно самотно съзнание: ножът, блестящ и студен, като погледа на змия. На страх врагам.”
Много още след това, с разбито око и обезобразена глава, той се отнася към войната с естетически обективизъм:
“Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла.”
През 1919 г. Гео Милев замисля издаването на сп. “Везни”, което да бъде, както сам казва в едно писмо, “нещо като списание на българските модернисти”. Едновременно той иска материалът да се обсъжда колективно от всички сътрудници - “лошо никой да не пише”. “Везни” играе наистина ролята на “регулатор”, като обединява около себе си по-голямата част от “модернистите” с прогресивни хуманистични убеждения. Обаче линията на списанието си остава естетично-индивидуалистична. Гео Милев дори до 1921 г. отрича правото на художника да се интересува и да възпроизвежда “бита”, реалността, за да отрази националното в своето изкуство. В статията “Родното изкуство” /”Везни”, г. ІІ, 1920-1921/ той изключва бита - тоя “масов продукт на националното чувство” - от вниманието на твореца, чийто интерес спроти фактите и бита е “есетическо заблуждение”. Българският художник според него трябва “чрез своите произведения да влее в мировата душа онези вечни ценности, които притежава българската душа” - та така те да станели универсални.
В своето “Възвание към българския писател” /1921/, в което зове българските поети и писатели да слязат от Парнас, за да служат на живота, той всъщност не отива по-напред, той се върти в същия омагьосан кръг. “Зная твоето безпощадно възражение - изкуството не служи на живота! Съвършено вярно. Обаче има два вида живот: ежедневният живот на ежедневната борба за съществуване, животът на егоистичния човек, и висшият, вечният живот на духа.” В своето послание той издига лозунга “Човекът преди всичко”, но и тук без ясни обществени позиции.
Пътят от идеализма към реализма у Гео Милев не е тъй лек и лесен, както изглежда на пръв поглед - той се определя от две големи събития, които му разкриват дълбоките вътрешни противоречия на съвременния свят. Първото е Великата октомврийска революция, която озарява съзнанието му с мълниите на новото, разкрива му перспективите на бъдещето. Второто е славното Септемврийско въстание от 1923 г., чиято драма той следи с напрегнато внимание, потресен от кървавата вакханалия на фашистите над българския народ.
Великата октомврийска социалистическа революция въпреки урагана от клевети на реакцията и белогвардейския печат в Европа бе възприета от Гео Милев положително, макар и все още в светлината на “освобождение на руския дух” - не по марксически. За това допринесе фактът, че двама от най-големите поети символисти на Русия - Александър Блок и Валери Брюсов - се присъединиха към съветската власт и към волята на руския народ. Поемата на Блок “Дванайсетте” изигра за нашата индивидуалистична интелигенция голяма роля. В нея се разказва за един отряд червеногвардейци, които в бяла зимна вечер в Петроград разнасят лозунгите на революцията. Съборен е старият свят, цялата власт принадлежи на съветите…

Стоит буржуй, как пес голодный,
Стоит безмолвный, как вопрос.
И старый мир, как пес безродный,
Стоит за ним, поджавши хвост.

Поемата завършва мистично-идеалистически: отрядът се предвожда от бялата сянка на Христа!

В белом венчике из роз -
Впереди - Исус Христос.

Гео Милев преведе поемата на български и част от нея напечата във “Везни”.
Като защита на революцията бе възприето и стихотворението на Блок “Скити”. Големият поет се прекланяше пред величието на революцията, ликуваше от погрома на стария, прогнил и потънал в престъпления свят. Блок сам пише: “Каквато и да е поемата “Дванайсетте”, тя е най-хубавото, което съм написал. Защото тогава живеех със съвременността.”
Почти едновременно с това идва влиянието на Маяковски.
В края на 1922 г. Гео Милев е вече пленен от поезията на Маяковски. Той превежда “Наш марш”, “Гладът край Волга”, част от поемата “150 000 000”, пише за Маяковски, като го нарича “поет на революцията”, “футуристичен тръбач на болшевишка Русия”, увлича се не само от формата на неговата поезия, но и от нейното революционно съдържание. Октомврийската революция става за него изходна точка за новото развитие на човечеството. Бавно, но сигурно поетът зрее за новата си роля на поет риволюционер, антифашистки писател и борец.
Септемврийското въстание в 1923 г. изправи българската интелигенция пред дилемата: с народа или против него. Част от нея измени на свободолюбивите традиции на миналото и тръгна с палачите на народа. Някои писатели продадоха съвестта си, потънаха в плиткото фашистко блато, за да бъдат посрамени. По-голямата част обаче намериха у себе си сили да останат верни на демократичния дух на българската литература и решително се опълчиха срещу безогледния пристъп на фашизма.
В страниците на сп. “Пламък” /1924/ Гео Милев застана на ясни антифашистки позиции. Той взе открито отношение към цялата съвременност, към двете борещи се сили - на реакцията и на прогреса, - като застана недвусмислено на страната на демокрацията, на пролетарската революция - против фашизма и империализма.
Като редактор на “Пламък” той дава на списанието ярък антифашистки характер. Тук той печата преводи от стари и съвременни автори - френски, английски, руски, немски, - които клеймят насилието, тиранията, расовата ненавист, експлоатацията.
Тук печата той и своята поема “Септември”, която бе инкриминирана, и срещу него бе заведено дело.
“Септември” отекна в сърцата на хиляди читатели. Още димяха пожарите, кръвта на падналите жертви не бе изстинала, когато Гео Милев чрез поемата си издигна гневен глас срещу палачите и възвеличи героизма на борците. Веднага поемата бе конфискувана, но конфискацията не можеше да попречи да бъде тя преписвана от младежта и четена в тайни кръжоци.
В 1923 г. току преди въстанието излезе антологията “Кръщение с огън и дух” - издание на кооперация “Освобождение”. Тя съдържа революционни стихотворения от европейски и съветски автори. С нея, както и с поемата “Септември”, Гео Милев влезе като активен борец в антифашисткото движение, възглавявано от комунистическата партия на Димитър Благоев, Георги Димитров и Васил Коларов.
“Септември” е най-високата протестна вълна на писателската съвест у нас срещу пристъпа на монархо-фашизма и зверствата му в потушаването на въстанието - зверства, които накараха света да изтръпне. В своите “Палачи” Анри Барбюс даде ярка картина на тая кървава фашистка вакханалия. Фашизмът не обичаше да се говори за този негов “подвиг”, а всяка апология на народния героизъм и борба се таксуваше като престъпление. Ето защо за “Септември” Гео Милев бе изправен на подсъдимата скамейка. Осъден на една година затвор, той се присмиваше на наивността на съдиите, влезли в ролята на литературни критици.
Наистина мотивите към присъдата изразяват не само съдийското невежество, но са ярка илюстрация на идеалистичното и фашисткото естетическо “кредо”. “Поезията като изкуство - цитираме за “чудо и приказ” - не познава нито националност, ни партийност.” Съдиите полемизират с автора с видима страст и увлечение. “Поетът пее за чисто изкуство, възхвалява или описва от гледището на своето изкуство случки от реалния живот, но всичко това той върши, като стои на своя висок трон над дребнавите дрязги на живота, на който го поставя неговото призвание от лирата на изкуството /!/.” “Той страна не взема - се казва по-нататък - към отделните епизоди от живота, които му правят силно впечатление. Не възхвалява едни, да обижда други - той само рисува /!/ всичко, което вижда, и го рисува с нежните и мили краски на поезията…” Този чудовищен документ на най-груба гавра с човешката мисъл и с идеята за изкуството би трябвало да върви неотстъпно с историята на “Септември” и със съдбата на нейния автор като най-силно обвинение към фашистката епоха.
Около десет дни след присъдата една ранна сутрин поетът бе отведен от неизвестни лица “за справка” в Дирекцията на полицията. И не се върна. Едва оцелял от гранатите на неприятеля, с разтрошена глава, но с ясна мисъл и верен усет за утрешния ден на човечеството, тук, в своята собствена родина, той остана без гроб.
Народното Септемврийско въстание в 1923 г. бе неизбежен резултат на най-яростния пристъп на фашизма в нашата страна. В тоя заговор на немската династия, продажната буржоазна интелигенция, банкерската и военната бюрокрация в съюз с най-разюзданите политически котерии българскит народ бе изправен пред необходимостта от кървава самозащита. И макар че по редица обективни причини въстанието не постигна целта си - събарянето на фашистката диктатура, - а бе, напротив, потушено в реки от кръв, то подчерта неизменната воля на българския народ да брани свободата и независимостта си, даде велики примери на себеотрицание и героизъм. То кали и подготви изпитани борци срещу фашизма и даде пример на по-младите, воля и кураж за борба срещу монархо-фашистката диктатура.
В литературата въстанието намери отзвук, доколкото бе възможно при полицейското насилие и тормоз над печата, в творбите на мнозина писатели и на първо място в “Септември” от Гео Милев.
Поемата “Септември” рисува в ярки краски подема на един народ, “затъпен, унижен, по-низш и от просяк” /с несполучената прибавка “останал без мозък, без нерви”/, който

въстана
из мрака тревожен
на своя живот
и писа със своите кърви
Свободен!

Народното въстание според началото на поемата има стихиен характер: народът се спуска от планините с “вили, секири, лопати”. В действителност то бе проведено, макар и с недостатъчно въоръжение, планомерно и тактично, особено във Врачански окръг. Ръководено от опитни и авторитетни водачи като Георги Димитров и Васил Коларов и от сигурен военен щаб, то не успя, защото в другите части на страната не бе достатъчно добре организирано:

Мъглиж беше пръв
Стара
и Нова Загора
Чирпан
Лом
Фердинанд
Берковица
Сарамбей
Медковец
/с поп Андрей/
градове и села.

Епизодът с поп Андрей е взет от автора като противоотрова срещу религиозните предразсъдъци, като бунт на най-консервативната и закоравяла доктрина - религията - против фашисткото въстание:

В последния миг:
“Смърт на сатаната!”
извика
побеснял и велик
и обърна назад
своя топ:
последната
граната
изпрати
право там
- в божия храм,
дето бе пял литургии, ектении…

Потушено, въстанието не престава да действа със своето морално величие. Поетът описва развръзката с натрупването на образи, които завладяват:

Есента
полетя
диво разкъсана
в писъци, вихър и нощ.
Буря изви се
над тъмни балкани
- мрак и блясък
и гракащи гарвани ято.
Кървава пот
изби по гърба на земята.
В ужас и трепет сниши се
всяка хижа и дом.
Погром!
Трясък
продъни небесния свод.

Тоя маниер на символна градация е наследство от миналото - влияние на Емил Верхарн и неговите фландърски пейзажи. Поемата обаче като цяло е реалистична. Народът е повален и над него витае сянката на смъртта. Шпицкомандите - тоя нов башибозук - косят от село на село, косят човешки живот. Мъже, жени и деца - особено младежи, цветът на народа - минават под дулото на револвера, под страшната поредица на картечницата.

Нощта падна тъй ниско
глухо и страшно заключена
от всички страни.

Нощта на фашисткото варварство, на изгубили човешки образ палачи на своя народ - тя пада над цялата страна, зловеща и душна, за повече от две десетилетия.

Мегдани отново с кърмин окървавени,
смъртни писъци в прерязано гърло задавени.

Поемата дава ярка картина на въстанието, на героичния му ход и на разгрома, на зверския кръвожаден пристъп на съвременните еничари:

Затворите пълни с хора:
В двора на казарми,
затвори
от командвани залпове ек.
Вратите залостени,
чукат отвън тъмни гости.
Сина с револвер в ръката
мъртъв на прага прострян.
Бащата обесен -
обезчестена сестрата.

Ужасите на сговористките вандалски банди преминаха над страната като опустошителен циклон: десетки хиляди борци убити, сестри и майки озлочестени, села, превърнати в пепелища. Следва трагичният въпрос: “Докога, докога?”
На тоя въпрос поетът дава неправилен отговор, като иска сметка не от палачите, от потисниците, от враговете на народа, а от… Юпитер, Ахурамазда, Индра, Тот, Ра, Йехова, Саваот: “Отговаряй! Кой излъга нашата вяра?” Нещо повече - възмутили са се дори едемските жители:

Ужасени отвис небесата,
нададоха вик
блажените жители на светлия рай.

Тук Гео Милев плаща данък на своите идеалистични и мистични увлечения и църковни мистификации /”Панихида за поета П. К. Яворов” и др./, опиянен от съзнанието, че може да ги отхвърли като стари дрипи, да стъпче в краката си извехтели непотребни предразсъдъци:

Ний скачаме право в небето:
долу бог!

Тук поемата в известен смисъл отстъпва от своята основна тема - борбата на народа за свобода и правда срещу лишени от човешки образ насилници и тирани - това се дължи на субективни причини като израз на лично освобождение от игото на най-големия тиранин - бог. В самото въстание, като се изключи инцидентът с поп Андрей, липсват каквито и да са “богоборчески” подбуди.
Както видяхме, в своята знаменита поема “Дванайсетте” А. Блок - поет символист и мистик - постави образа на Исус Христос пред групата червеногвардейци, които вървят в зимната нощ с червеното знаме напред. В поемата се говори също и за поп, който стои зад пряспата: “Защо си днес невесел, другарю поп!” Доскоро той е вървял “с корема напред” и “корема с кръста” е сиял пред народа. “Свобода, свобода - ех, ех, без кръст!” Най-сетне песента на червеногвардейците:

Мы на горе всем буржуям
Мировой пожар раздуем,
Мировой пожар в крови -
Господи, благослови!

Тия идеалистични отражения са естествен данък на епохата, като се има предвид миналото на тия поети - символисти, мистици - и тяхното късно пробуждане за реалната правда на живота. Затова Гео Милев в края на поемата “по небесните мостове, високи безкрай, с въжета и лостове” иска да снеме “блажения рай” върху “в кърви обляния земен шар”.
Поемата “Септември” изигра голяма роля за правилната оценка на героичното Септемврийско въстание. Тя помогна за укрепването на вярата на народа, който, макар и разгромен във въстанието, можа да намери у себе си сили да продължи борбата до победен край. Повече от две десетилетия народът, въодушевяван от примера на Септемврийското въстание, понесе неизлечими страдания, даде безброй жертви, една от които е и авторът на поемата “Септември”.
В днешна републиканска България, която осъществява мечтите на всички свои борци в миналото, на всички свои синове, дали живота си, таланта си, усилията и волята си за изграждане на по-щастливо бъдеще на нашия народ, името на Гео Милев се тачи като име на поет, който е насочил развитието на поезията ни в нова, социалистическо-реалистична насока, в пътя на Ботев и Смирненски:

Всичко писано от философи, поети -
ще се сбъдне!

Краят на поемата е бодър, оптимистичен, пълен с вяра в щастливото бъдеще на човечеството. Поетът знае кой е враг на прогреса и кой ще изгради утрешния “рай на земята” и затова е тъй уверен: “Ще се сбъдне!”

Без бог! Без господар!
Септември ще бъде май!
Човешкият живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
земята ще бъде рай -
ще бъде!

Бележки

Гео Милев - Предговор към изданието на поемата “Септември”, 1945 г.
Преди това една хубава статия за Гео Милев, в която са надмогнати предишните субективистични оценки, Л. Стоянов печата в “Гео Милев. Юбилеен сборник”, 1936 г.