музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


ПЕНЧО ПЕНЕВ

ГЕО МИЛЕВ КАТО ЛИТЕРАТУРЕН КРИТИК


В своя кратък жизнен път Гео Милев остави литературни дела, които имат своето значение за развоя на българската литература. Придобил солидно образование в Лайпцигския университет по литература и философия, запознал се непосредствено с поезията, изкуството, театъра и културата на западните народи, германци, англичани, французи, той идва в България в едно тревожно време и въпреки това отдава се на литературна дейност с такова усърдие, каквото рядко се среща в нашия културен живот. Гео Милев и в разгара на войната, в която взема живо участие и бива ранен, не престава да живее и мисли за литуратурни и театрални почини и дела. След лекуването си в Берлин той се завръща в София през 1919 г. духовно възроден и с една колосална енергия и воля за работа, импулсира голяма част от нашите млади поети и културни ратници, внася живот и свежест в литературните ни прояви. От 1919 г., когато започва да излиза сп. “Везни”, до 1925 г., когато вече редактира сп. “Пламък”, Гео Милев развива трескава литературна дейност, която му отрежда предно място в нашия литературен и културен живот изобщо.
Загинал трагично през май 1925 г., той не успя да завърши своите литературни планове и проекти. Но делото на един творец не се мери с количеството и времето на съществуването, но преди всичко качествено, с интензивността на това дело. В това отношение цялото творчество на Гео Милев носи отпечатък на една оригинална творческа личност, която се изразява дръзко, бунтовно, но винаги убедително, запасена със знания, култура и една смела афористична мисъл. Дори и в грешките, и в завоите на мисъл и идеология той не губи от своята ярка и силна творческа индивидуалност, която му носи обаяние сред противниците и власт над съмишлениците. И затова неговото дело не само расте, но и влиянието му се увеличава. Той е един дух, който се движи от дълбоки творчески нагони, от стихийни творчески емоции, породени от особената нервна организация на неговото същество, които се изразяват напълно в твореца поет, смелия критик и ревностния театрал режисьор. Ето това е човекът и творецът Гео Милев, една богато надарена и културна личност, съчетание на творческа воля и упоритост с поетическа дарба и инвенция, силна режисьорска фантазия и ударна критическа мисъл. И човек действително трябва да познава неговия жизнен и творчески път, за да разбере голямата загуба, която претърпя българската литература с неговата трагична и незнайна смърт. Защото той бе едва тридесетгодишен, когато изчезна от нашия литературен свят - тъкмо в разцвета на своя живот и на своето дело. Затова петнадесетте години от неговата смърт не са в състояние да заличат името му. Напротив, то расте и се обкръжава с ореола на легендата, която му носи слава и безсмъртие.
Своята литературна дейност Гео Милев започва твърде рано, още като ученик в старозагорската гимназия, но истински лик добива тя, когато започва сп. “Везни”. Тук той разгръща всички свои идеи, мисли и планове за литература, изкуство, театър и критика. Една дейност от широк мащаб, която му позволява да обозре нашия духовен и културен живот във всичките негови прояви. И във “Везни”, и после в “Пламък” той дава простор и воля на своите критико-есетически схващания. Защото Гео Милев показва удивително предразроложение към изкуството и активно разбиране, вникване и култура за поезия, музика, живопис, театър и скулптура. Нещо твърде рядко в нашия живот, но така очевидно и убедително при Гео Милева. И затова, преди да говорим за литературния критик у него, ще трябва да изтъкнем неговите позиции, на които застава той в относбата си към изкуството.
Всъщност целия творчески устрем на Гео Милев се насочва към известни духовни категории, които се изразяват в различни форми и школи на изкуството. И вместо да дири реалните, жизнените ценности в творчеството и живота, той се движи в една идейна лутаница, резултат на индивидуалистични увлечения и философски размишления, които прилага с много страст в литературната си дейност. Той не е последователен в своите разбирания относно смисъла и значението на изкуството, но той винаги с убедителност проповядва дадено схващане и теоретична позиция. Началната и развойната линия на неговите идейни възгледи за изкуството най-добре е обяснена в една статия на Георги Бакалов, озаглавена “В началото на пътя”, в сборника “Гео Милев” от 1936 г. А още първите му печатни работи, преводи и критически бележки сочат на едно предразположение у Гео Милева против оня известен принцип в изкуството “l’art pour l’art”, на чийто обратен принцип, “изукството за живота, а не за самото изкуство”, той служи и става в края на живота му основен принцип за творческо и жизнено дело. Но има един период от време, от 1914 г. или, по-право, от 1919 до 1923 г., когато Гео Милев проповядва с ожесточение, бих казал, схващането “изкуството за изкуството”, “изкуството само за себе си”, “изкуството като самоцел”. Знае се, че той беше първият и най-значителният пропагандатор на експресионизма у нас. Особено от 1919 г., когато започва сп. “Везни”, цялата негова литературна и критическа дейност, цялото му духовно битие е пропито от това par exelence идеалистическо направление в изкуството. Но работата е там, че Гео Милев не остава до край на това становище и към края на 1923 г. прави остър завой в идеологията си, за да заяви сега велегласно: “Ще останем там, дето е народът.” Най-добре това е изразено в неговата известна и с голямо значение в нашата нова поезия поема “Септември”. Но идейните лутания на Гео Милев са от такова естество и се развиват в такава посока, че той винаги би дошъл до един такъв, бих казал, естествен край. Защото той дири преди всичко етично-социалния смисъл на изкуството и това бе позив на неговата литературна борба, на борбата му за ново изкуство и общественост у нас. Същите фази на преобразяване намираме изразени и в неговата литературна критика. И въпреки това трябва да кажем веднага, че Гео Милев е един цялостен дух, който владее и направлява с удивителен размах своите творчески способности към новото. Той винаги търси и в постоянно търсене се оформя като бойка творческа личност, която не се подчинява на закостенели форми и не се ръководи от консервативни и догматични учения и възгледи. Тази негова способност го прави независим, смел и оригинален сред духовните наши творци. И той остави едно литературно дело, незавършено в своя краен резултат, но затова пък пълно с оригинални идеи и концепции за нашия културен живот.
Като литературен критик Гео Милев се изявява в светлината на експресионизма. И въпреки че винаги в своите критики той изхожда от дадена теоретична мисъл, психологична, естетична или общо философска, неговият критичен апарат не почива на строго догматични положения, за да атакува от едно определено място своя противник. Тъкмо обратното намираме у него. Той винаги търси да установи новото и художествено значимото у даден писател, като си запазва свободата безпощадно да изтъкне онова, което нему лично се харесва, и онова, което нарушава хармонията на неговия естетичен усет. Тук у него се борят тъкмо ония две основни схващания в литературната критика, догматичната и импресионистичната позиция. У авторът на “Септември” винаги надделява обаче второто схващане, втората позиция, нещо, което се извършва у него без умисъл, то се явява като естествен резултат на неговата крайно импулсивна натура. Макар и в някои моменти от литературната му критика да съзираме един експресионистичен догматизъм, той успява да преодолее това свое увлечение, защото критичното си отношение той създава не в логичните връзки на научни положения и факти, но в законите на изкуството, на творчеството, чиито различия, между наука и изкуство, в методи и крайни резултати, той неведнъж изтъква. Но което е много важно и характерно за критичния натюрел на Гео Милев, това е полемичният елемент в неговата критика. Той е един блестящ полемист, който се отдава на полемиката не заради самата полемика, но защото той води борба с всички в търсене на истината, в установяване на художествено значителното. Ето тук, в полемичния характер на неговата литературна критика, се крие и голямата му стойност като литературен ментор в един период на българската литература. За него няма приятели и неприятели в изкуството. Той изказва своето мнение без приятелски или неприятелски предразположения. Винаги има смелостта да каже истината, да каже онова, което мисли, и да не скрие недостатъците на дадено художествено дело, защото този или онзи негов близък ще се разсърди или пък ще му стане противник. Вярно е, че с тази своя открита и честна критика и отношение към нашите духовни творци той си е създал много неприятели и недоброжелатели. Но затова пък неговото литературно-критично дело се издига на такава висота, която у нас можем да мерим в тази посока само с критичната смелост и безпощадност на един Ботйов или Пенчо Славейков. В периода на “Везни”, на своята експресионистична критика, той даде една такава бляскава критика за поезията на Теодор Траянов, която и днес може да служи за обяснение на поетичното дело на родоначалника на символизма в българската поезия /вж. сп. “Везни”, г. ІІІ, 1921 г., кн. 6/. След това той даде критики и рецензии за Ч. Мутафов, Ем. Попдимитров, М. Арнаудов и др., редица полемични статии по литературно-езикови и стилни въпроси, върху проблеми на изкуството, музиката, театъра и т. н.
А когато настава смут в идеологичните му схващания, Гео Милев бързо се ориентира в новата светлина, която го озари от Изток, и без да прекъсва за дълго своята литературно-критична деятелност, той се впуща веднага в борба за новото изкуство и за новия живот, които проповядва с още по-голяма страст и ожесточение. И в един преглед на поезията на младите в “Памък”, г. І, кн. 2, той смело се провиква: “Българската поезия има нужда от оварваряване. От сурови сокове, в които има първобитен живот, за да и дадат живот. Да влеят живот на “мъртвата поезия”. И по-нататък продължава: “Но уморени от толкова господа в изгладени и изчеткани официално черни дрехи, толкова поети с бледи чела, миньорни погледи и устни в печална усмивка, ний желаем да видим днес варвари, хулигани, печенеги - с пламък в очите и с железни зъби. Варвари, нова раса, която да влее нова кръв в българската поезия.” Като се връща оттам, гдето е започнал, Гео Милев работи трескаво и с вдъхновение, за да изгори накрая жестоко в една стихийна борба, в която не винаги силни бяха честните борци. И затова в своите парадокси той казва: “Днес изкуство и култура са самата борба за възможността да съществува изкуство и култура.”
В тия свои духовни преломи и завои Гео Милев е правил грешки, допускал е много субективност в своите критики и отношения, но това е присъщо на всеки човек, а още повече на един човек на изкуството, изтъкан само от нерви, какъвто е бил той. Но справедливостта изисква да кажем, че в своите оценки той се ръководи винаги от онова светкавично вдъхновение, което му е носило истината не през научни анализи и съпоставки, но чрез интуитивни прозрения. Той се осланя предимно на интуицията си и не греши. Затова оценката, която дава за Владимир Маяковски толкова години преди да бъде той всепризнат в Русия и света, е знаменателна в това отношение. В антологията “Кръщение с огън и дух”, гдето той помества тази своя критична бележка, четем следното: “Владимир Маяковски - може би най-големият руски поет, създаден през последните години на революцията. Поетът на революцията. Без революцията той едва ли би намерил простор за стремителния полет на своя ритъм. Шеф на революционните футуристи в Съветска Русия. Недружелюбно гледан отначало - заради необузданата, бясна форма на своята поезия, - днес той се налага на всички - и тъкмо с необуздаността на своята поезия: защото в тази необузданост живее размахът на революцията, “тласната зад последния предел”. Едно прозрение на Гео Милев, което днес напълно се покрива с голямото име, което има Вл. Маяковски в Русия и света.
Но у Гео Милева има това рядко достойнство, че той прави ревизия на своите минали критични дела и неща, които преди е отричал безпощадно, сега подлага на нова, строга оценка и изказва окончателната си присъда. Такъв е случаят с поезията и творчеството на Иван Вазова. Отначало той отрича Вазовата поезия и Вазовото литературно дело, но по-късно, когато издава знаменателната си Антология на българската поезия, предшествана от онова известно писмо до брата на нашия народен поет д-р Б. Вазов, Гео Милев, който сега отново е подложил на критична и художествена оценка Вазовата поезия, със “старание, както казва той, за пълна научна обективност”, изповядва следното: “Но аз мисля, че истинският - ценният - облик на Иван Вазов като поет стои не в ония вестникарско-екзалтирани възклицания пред славата на българското оръжие, които покойният поет даде през последното десетилетие на живота си, а в много стихотворения от по-ранни години, в които той докосва дълбоките тонове на всечовешки чувства.” Ревизията, която Гео Милев прави на своите критични дела, го издига високо в очите на българската общественост. Това е още едно доказателство за голямата духовна личност на поета и критика Гео Милев, който и в ревизията на своите дела намира вътрешна смелост и основание, които определят този немирен дух като действително борчески, в основата на който личи своего рода бунтарство, устремено към новото, към неповратимото в изкуството, нежели в живота. По-късно, към края на своя живот, той слива тия две понятия, изкуство и живот, за да се отдаде със свойствената си страст на принципа “изкуството за живота”.
Гео Милев е литературен критик с блестяща афористична мисъл, с дръзко, бунтовно отношение, което има такъв широк диапазон - от научната достоверност до най-субективната оценка. Във всички духовни прояви той изразява с нескриван възторг или гняв своите идеологични разбирания. Наистина страстна, полемична и безпощадна е неговата критика, тя винаги почива на убеждението, на непосредственото чувство и впечатление. Защото критичната му мисъл се ражда не в догматичната лаборатория на сухия кабинетен учен, но в творческата интуиция на художника, на поета, на твореца. Дори от научните си познания той прави изкуство, но никога от изкуството - наука. Един духовен творец, ценен преди всичко с цялостната проява на своя дух, но не и с последователността на своите схващания за изкуството и живота. Това е Гео Милев като литературен критик и като човек на изкуството изобщо.

Бележки

Гео Милев като литературен критик - сп. “Завети”, г. VІІ, 1940, кн. 1.