музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


ГЕОРГИ БАКАЛОВ

ГЕО МИЛЕВ. В НАЧАЛОТО НА ПЪТЯ


Много интересен е изминатият от Гео Милев път на поет. Всеки знае в кое идеологично направление той свърши своя кратък живот. Мнозина знаят, че преди да стъпи на тоя път, Гео прекара дълговременен период на идейна лутаница, в основата на която се намираше едно търсещо своя път бунтарство, което бе насочено не към формите на живота, а към литературните форми. Но много малцина са ония, които знаят началото на неговия път като поет. А ако това начало се знае, тогава по-обяснимо става развитието на Гео към края на неговия път. Има една логическа връзка /не казвам последователност/ в цялото развитие на поета, която въпреки противоположностите прави от поета една цялостна фигура.
Досега не е имало изследване върху наченките на поетическата кариера на Гео, затова ние не смятаме за излишно да направим един малък принос в това отношение.
Гео започва да печата в Дим. Бабевото сп. “Листопад”, год. І, 1913-1914. Поместени са там преводни негови стихотворения от руски, немски, френски, английски и украински - измежду познатите автори тия: Баратински, Пушкин, Надсон, Балмонт, Ницше, Хайне, Клайст, Хауптман, М. делле Грация, Байрон, Франко и Демел. Ако може да се говори за една обединяваща всичките тия преводни стихотворения идея, тя би могла да се изрази с преведените от Гео думи на Демел: “Всяко изкуство, което не стане народно изкуство, е неизкуство, прах и плява по вятъра”.
Поукрепнал в стиха, Гео се прехвърля в редактираното от нас сп. “Борба”, год. І, 1914, дето дава един цикъл от четири преводни и едно оригинално стихотворение.
Самият подбор на авторите, от които е превеждал късовете, които е избрал, както и идеята, която прокарва в оригиналното си сихотворение, показват, че Гео, наскоро след като е почнал да се печата, иска да служи на определена идейна и житейска линия.
Как е разбирал задачата си като поет, личи от бележката, с която е придружил превода на “Незабравки” от Рихард Демел. Той пише:
“Онова, което Демел твори, твори го за всички, за света. Не l’art pour l’art /изукство за изкуството/, а изкуство за живота е изкуството на Демеля. Този негов възглед върху изкуството се е обърнал в последно време на една бясна жад за популярност /във вид на легенда/ между масата; не само в изящни общества, но и пред хилядни събрания от работници е чел Демел своите стихове. Изкуство за живота - това символизира и настоящото стихотворение” /”Борба”, кн. ІХ от 1 юли 1914/.
На този теоретически възглед за значението на изкуството Гео остана верен до края на живота си. Нему той послужи с много по-голяма страст, отколкото самият Демел, когото той дава за образец. Наистина Демел доби популярност сред немските работници с цикъл стихотворения на социални теми, които бяха “отглас на натурализма - на неговата поезия на социалното състрадание” /Е. Галперина в руската “Литературна енциклопедия”, т. ІІІ, с. 195/. Едно стихотворение от този цикъл - “Der Arbeitsmann” /”Работникът”, преведено от Пенчо Славейков/ - съдържа съжалението, че би било пълно еснафското щастие на работника /имал си жена, дете и пр./, ако да не му липсваше “eine Kleinigkeit” /една дреболия/ - nur Zeit /само време/. Тоя подход на Демеля не се побира в пределите на неговия краен индивидуализъм като един вид дребнобуржоазна жалост към “робите”. Ницшеанският индивидуализъм изведе Демеля във време на войната в лагера на нейните певци.
Но когато Гео го превеждаше, тая възможност не бе станала действителност и Гео е превел “Незабравки” именно за състраданието към хората на труда, което е изказано в това стихотворение:

Какво? - незабравки в ковачница душна!1 -
защо са те тук натопени?
Нима техний мир2 и усмивка радушна
потайно зад къщи там нейде да вене?3

Поредом се с трясък въртят чуковете.
Удрете!4 -
Докрай все тъй с твърдо сърце!
Желязото свети и църка водата.
И огънят буйно щом пламък размята -
тъй греят тез черни ръце.

Но нявга5 лик черен тих поглед зарее
към синята китка - и сякаш тогава
глад някой зад къщи вън пее:
“Недей ме забравя!”

/1. Поместените в сп. “Борба” 4 преводни стихотворения Гео ги е поместил и в издадената след Световната война преводна сбирка под название “Кръщение с огън и дух”. Там обаче той е внесъл някои поправки, които ние отбелязваме тука. Първият стих на “Незабравки” е поправен така: “Незабравки във тази ковачница душна!?”
2. Поправено: “чар”.
3. Поправено: “незнайно там нейде зад къщи да вене?”.
4. Поправено: “ - Удрете, удрете! - “.
5. Поправено: “понявга”./

С другия поместен в “Борба” /кн. VІ от 1 април 1914/ превод на “Марсилезата” от Роже де Лил Гео е извършил цял подвиг. Въпреки популярността на тая песен, нам не ни е известен даже опит да бъде тя преведена, и то изцяло, както Гео е направил, на български.
За ония от читателите, които не знаят произхода на тая знаменита песен, не би било излишно да се разправи тъй, както е направено в бележка от редакцията към превода на Гео.
“В епохата на Великата френска революция, а именно през 1792, когато войските на австрийския и пруския монарси, в съгласие с френския крал Людовик ХVІ, бяха нападнали Франция, за да задушат революцията, неизказана ярост обхвана народа против властта. Към Париж за защита на свободата се запътиха неговите съюзници /”федералисти”/ от провинциите - доброволци на революцията. Това бе едно въстание против кралската власт. Марсилските съюзници донесоха със себе си революционния марш, който поради това носи тяхното име. Текстът и мелодията на “Марсилезата” са съставени от Роже де Лил, инженерен офицер при марсилските доброволци. Впрочем за мелодията казват, че била заета от една стара черковна немска песен.”
Гео дава в превод всичките шест осмостишни куплета плюс един куплет на децата, заедно с припева:

С оръжие в ръка, един до друг сме ний:
Напред! С нечиста кръв пръстта да се напий!

Преводът е в размера на оригинала и би могло да се пее на български.

Напред, деца на родний край -
денят на слава иде пак!
Пред нас тиранството без страх
вей кървавия си байрак.1

Вий чувате ли тез войски
в полето страшно кат реват?
Те с нож към ваште синове
и вас настръхнали вървят!

Що иска тази робска сган -
наемници, царе без жал?2
И за кого жестокий враг
е тез вериги там ковал?3

Момци! За нас са те, за нас!
Какво? Тираните без срам4
вековната робия пак
ще искат да наложат нам!…

Тирани! Треперете вий!
/Уви - о, срам за наший век!/5
О, треперете! Иде край -
и този край не е далек.

Момците наши са пред вас
за бой изпъчили гърди;
о, нека паднат те - пръстта
наново пак ще ги роди!

Певецът апелира към “потисника жесток, вълк хищен, що за кръв рикай: гнева ти нека той познай!”

Любов света към родний край,6
да видят твойте врагове!
за мъст ръка ни подкрепи!
Свободата скъпа, с теб ведно7
ще мрем ний в кървави борби!
Свободно! Знамена развей!
Победата ни там зове;
и нека светлий ти триумф8
да видят твойте врагове!

/1. Поправено: “развява своя кървав стяг”.
2. Поправено: “наемници, цар и васал”.
3. Поправено: “е тез вериги изковал”.
4. Поправено: “Тираните без свян и срам”.
5. Поправено: “О вий - позор за наший век!”.
6. Поправено: “Любов, любов към родний край”.
7. Поправено: “Свобода скъпа! Зарад теб”.
8. Поправено: “и нека твойто тържество”./

В същия дух на възпяване националната буржоазна революция Гео превежда “Черно-червено-златно” от Фердинанд Фрайлиграт - стихотворение, написано в Лондон на 17 март 1848, когато Германското съюзно събрание /парламент/ във Франкфурт издига знамето на единната германска империя. Именно това трицветно знаме поетът възпява:

Ний крили сме го досега
тъй дълго в страх и мрак!
Но ето днес на свобода
изкарваме го пак!
Ха, как пращи, шумти1 и грей!
Червено-черно-златно, хей! -
Всеки куплет завършва с “Ура!” и с припева:
Барутът е черен,
кръвта е червена
и пламъкът златен гори!

Спазването на възторга при превода на Гео става за сметка на неримуването първия с третия стих във всеки куплет, а донякъде - за сметка на неточности или неяснотата. Последното личи от сравнението, което правим с последния руски превод от М. Зенкевич на това стихотворение /в кн. “Мертвые живым” от Фрайлиграта, 1931, като не разполагаме с немския оригинал/. Тук са не 8, а 11 куплета /без “Ура!” в края/. Голямата трудност в превода и неоснователното познаване на немската история, на онова, за което Фрайлиграт прави алюзии, са накарали Гео да скъси куплетите, а някои от тях да предаде така, че да си изгубят смисъла. Единият съвсем изопачен и трите изпуснати от Гео куплети имат следното съдържание: Не е свобода това, когато, като на милост, и се радват с оръжие в ръка градовете, построили барикади, и викат: “Курфюрст, внимавай! Иначе ще повикаме херцога.” Също така не е защита на правата и никак не е свобода, когато народните тълпи разбият оръжейните складове, размахат в ръце оръжието и се развикат, а след това го върнат назад. Далече от свободата сте и тогава, когато готвите сражения наместо с патрони с парчета от петиции и прошения.
Повтаряме: нямаме възможност да сравним превода на Гео със самия оригинал и затова ще предадем по-нататъшните куплети така, както ги е превел Гео, без да споменаваме естествените, но несъществени различия с по-съвършения руски превод на Зенкевича:

Наш роден край е волността2
без граници, без край!
И трийсе3 царски капи в прах -
туй цял народ4 желай!
Републиката - само тя
е свободата ни света!5

Както е известно във времето на Фрайлиграта имаше два пътя за обединението на разпокъсаната в три десетки малки държавици Германия: или под скиптъра на пруския крал, или под знамето на републиката. Поетът приемаше втория изход и затова така възторжено възпява републиката:

Една република света6
към нея ний летим!7
Наш пряпорецо - с тебе в прах8
занданите рушим!

За сетнята борба е ред -
лети, наш пряпорец, напред!9
Но на борба, борба докрай!
Тя теб ще освети!
Раздран ли ти10 се върнеш - пак
изшит ще бъдеш ти:
нали, девици храбри, пак
ще го изшием ний - но как!

/1. Поправено: “пламти”.
2. Поправено: “свободата”.
3. Поправено: “всички”.
4. Поправено: “целий свят”.
5. Поправено: “е нашата свята свобода”.
6. Поправено: “в цял свят”.
7. Поправено: “към нея се стремим”
8. Поправено: “в прах ние с теб”.\
9. Поправено: “наш пряпорец! Лети напред!”
10 Поправено: “Разкъсан ли”./

Тая песен е за обединението на германския народ под трицветното знаме на републиката поетът би желал някой музикант да я нагласи на ноти, така да гръмне вредом нейният глас.
Макар Фрайлиграт, който по-късно отива много по-вляво, в него време едва ли е имал конкретна представа за исканията на левицата, той все пак си е давал сметка, че тази република не може да бъде крайната цел. По тоя повод той пише на 13 април 1848: “От само себе си се разбира, че аз се боря за републиката само като за такава държавна форма, при която общественото преобразование може да се осъществи най-свободно и в най-голям обем” /гл. встъпителната статия на Ф. П. Шилер към “Мертвые живым”, с. 16/.
Най-подире последното преведено от Гео стихотворение за сп. “Борба” бяха знаменитите “Тъкачи” от Хайне /Гео е поставил заглавие “Силезките тъкачи” и се е подписал, както и на другите два свои превода, не Г. Милев, както под “Незабравки”, а Mill/. “Тъкачите” са превеждани много пъти на българскаи. Тук ние ще споменем само превода на Стилиян Чилингиров, превеждан от руски /Гео превежда от оригинала/. Трябва да се каже, че при препечатването на своя превод Гео е внесъл поправки, които ние ще отнесем в бележки.
Даваме част от превода на Гео /сп. “Борба”, кн. V от 1 февруари 1914/:

В очите им тъмни не блясва сълзица,
те мятат на стана с гняв жица след жица:
“Стар свят1, ний тъчеме ти смъртний саван,
тъчем три проклетства2 на нашия стан -
тъчем ний, тъчем!
Проклетство на бога, кого сме молили
ний в зимния студ, изгладнели, немили;3
напразно с надежди сме вярвали все:
Презря ни, осмя ни, оплю ни в лице -
тъчем ний, тъчем!
Совалката фърка, трещи станът мощен,
тъчем неуморно ний денем и нощем.
Стар свят! Ние тъчем ти надгробний саван,
тъчем три проклетства4 на нашия стан -
тъчем ний, тъчем!”

/1. Поправено: “Стар век”.
2. Поправено: “Тъчем тройна клетва”.
3. Поправено: “Проклет да е бога, когото молили
сме в зимний студ, изгладнели, немили.”
4. Поправено: “Тъчем тройна клетва”./

Преводът на Ст. Чилингиров е напечатан в редактираното от нас сп. “Работнишко дело”, год. І, кн. ІV от юни 1903. Сравнението на двата превода ни дава възможност за размишления върху стихотворните преводи въобще, винаги страшно различни един от други.
Още от припева се вижда, че Чилингиров е превеждал от руския превод на М. И. Михайлов, дето е казано: “Мы ткем, неустанно мы ткем!” - вместо краткото в оригинала “Wir weben, wir weben”, преведено от Гео правилно: “Тъчем ний, тъчем!” - макар за по-голяма точност, за спазване шестте срички на оригинала би трябвало да се каже: “Тъчем ний, тъчеме!”
Няма да се спираме на естествените при превода на стихове отклонения от оригинала, каквито ги има и в двата тия превода. Разбира се, че те са по-малко в превода от оригинала - на Гео, - отколкото в превода от втора ръка - на Чилингиров. Но в два важни пункта последният превод е по-близък до оригинала:
“Ein Flucht dem falschen Vaterlande”, което е едно проклятие за фалшивото, лъжливото отечество, у Гео е преведено: “родина горчива”, а у Чилингирова - “край лицемерен”. Сетне, докато у Чилингирова ясно е посочено за коя страна се касае: Германия /Deutschland/ в първия куплет и пак Германия /по-вярно: стара Германия, Altdeutschland/ в петия, то у Гео в първия куплет съвсем неопределено се говори за “стар век”, а в последния - “стар свят”.
Събитието, което е вдъхновило Хайне за “Тъкачите”, е вдъхновило много по-късно и Хауптмана за познатата негова пиеса под същото име. Въстанието на доведените до гладна смърт тъкачи в Лангенбилау и Петевалдау е било толкова важно за времето си /първата половина на 40-те години/ събитие, че за него са се отзовали не по-малко от шест немски поети, от които само бойната песен на младия Георг Веерт може да се сравни с Хайневите “Тъкачи”. Докато всички други отзиви са били народнически жалби за мизерията и страданията на тъкачите, Хайне е избрал и можал да покаже действителното значение на това събитие - като пръв сериозен удар върху основите на тогавашното общество в Германия.
Наистина Хайневите тъкачи съзнават онова, което реалните ония силезки тъкачи още не са съзнавали. Но нали стихотворението на Хайне не е ни фотография, ни фактография, а е художествено отражение на обществената същност и на историческото значение на събитието? В това стихотворение Хайне е съумял да съчетае истинската идейна насоченост с пълната обективна историческа правда /гл. Евгения Книпович, “Гейне как политический лирик”, 1932, с. 18-19/. Хайне е поздравил подема на силезките тъкачи, когато почти всички виждаха в него нещо безсмислено, едно кърваво петно повече на историческата арена; подобно на своя приятел, бъдещия автор на “Капиталът”, но с успеха на гениален художник Хайне е “разбрал цялото принципно значение на това събитие и го е възпял в безсмъртни куплети, като предсказание за погребението на стара Германия”.
Най-после пак за поместване в сп. “Борба” Гео пратил едно оригинално стихотворение - “В тържествен ден”, - което той посветява на “всички доблестни граждани у нас”, които се борят за създаването на истински народ и народна управа. Тая “невинна басня”, както той я нарича в посвещението си, е останала ненапечатана вероятно поради това, че сп. “Борба” спря тогава с десетата си книжка. Ние го поместихме в сп. “Звезда” след близо две десетилетия /гл. “Звезда”, год. ІІ, кн. І от 15 август 1933/.
С гражданска поезия започва пътят на Гео, за да завърши пак с нея, но вече на по-високо стъпало, повече обистрена, насочена в съвременно определено обществено-идейно направление. За неговото окончателно определяне помогнаха две могъщи обстоятелства, които направиха преврат в главите на мнозина талантливи и честни хора на изкуството в целия свят: Световната война и настъпилите след нея събития. На Гео те повлияха толкоз по-силно и решаващо, че той бе млад, че бе бунтарски настроен, и на това му настроение се даваше конкретно съдържание, че той от самото начало не бе чужд на ония идеали, за практическото осъществяване на които се отваряха сигурни перспективи, и че най-сетне войната, която го ослепи, му даде незабравим урок, а тоя урок се затвърди с участието му в берлинските събития 1919.

Бележки

Гео Милев. В началото на пътя - “Гео Милев. Юбилеен сборник”, 1936.