музей | биография | творчество | за Гео Милев | преводи на творчеството


ЛЮДМИЛ СТОЯНОВ

ГЕО МИЛЕВ : “СЕПТЕМВРИ”


Всички изброени поети освен Смирненски издават един органически и основен недъг: поезията им е пълна със загадки; тя звучи плахо, неуверено; нейните образи се губят в мъгла; тя напомня сдържан плач, когато сълзите се изтриват зад вратата. Това е несъмнено неин недостатък, защото революционната поезия не може да звучи под сурдинка; тя назовава нещата направо, гърми с буйствена ярост, призовавайки живите и събуждайки мъртвите; тя разплита огнени кълба и разкрива пред нас видения на смърт и ужас. Това достойнство поне да назовава нещата с тяхното истинско име носи поемата на Гео Милев “Септември”. Най-сетне си отдъхваш от бръщолевенията на една празна младежка сантименталност. Не те спират езикови абсурди, не те отчайват стилови сакатости. Цялата поема е издържана в бърз динамичен темп, каквито са и събитията, които описва. На места наистина избива в прозаизъм и вестникарска хроника, но има откъси, които вълнуват. Такава е сцената с поп Андрей.
Това, което не достига на поемата, за да бъде художествено дело, е нейният политически флирт, нейната търсена страстност, страстността на една жива съвременност, изобразена в твърде банален, повърхностен, памфлетен стил, нейната форма, дадена в духа на експресионизма, най-сетне липсата на мярка и чисто човешка скръб… Сякаш непрестанно биене на камбани, които най-сетне изморяват. Влиянието на Маяковски, което напоследък Милев търпи и охотно понася, не е от най-благотворните. Модата на маяковщината мина отдавна. С Маяковски никой днес в Русия не се занимава. Новите поети - в това число Есенин, Казин, Пастернак - се връщат към “строгата ясност” на Пушкина. Ето какво пише Иля Еренбург, автор на книгата “И все пак тя се върти”, апостол на експресионизма и апологет на “конструктивизма”, сам добър поет и верен син на Русия, в предговора към антологията “Поэзия революционной Москвы” /1921/: “Още едно обствоятелство ще се хвърли навярно в очите на читателя - това е известно формално “одесняване” на съвременната поезия, т.е. приближаването и по обратната страна на спиралата към класическите образци, реабилитацията на ямбовете и решителното преобладаване на архитектурната ясност над асоциативните мъглявости” /с. 4/.
В поемата на Милева липсва тъкмо тази “архитектурна ясност”, която, както във фризите на Акропола или в колоните на Карнакския храм, единствена носи на крилата си духа на безсмъртието…

Бележки

Гео Милев: “Септемри” - сп. “Хиперион”, г. ІV, 1925, кн. 4.
Отзивът на Л. Стоянов за поемата “Септември” е част от една голяма статия под заглавие “Революционна поезия”, която почва да се печата в г. ІІІ, кн. 9-10, 1924 г., на сп. “Хиперион”. В статията се разглежда развитието на българската революционна поезия и по-специално от Хр. Смирненски нататък. В броя, където е поместен и отзивът за “Септември”, специално се характеризират сборниците “Пролетен вятър” на Н. Фурнаджиев, “Ръж” на А. Каралийчев, “Жертвени клади” на А. Разцветников, т.е. септемврийската поезия. Авторът се отнася твърде критично и резервирано към цялата тази поезия и изобщо към възможностите за съвременна социална революционна поезия, и такова гледище е съответствало на тогавашните му естетически и субективистки позиции. Не случайно като обобщение на конкретните характеристики непосредствето след отзива за “Септември” Л. Стоянов пише: “От всичко казано дотук не би могло да се извлече едно напълно отрицателно заключение. Тъй наречената революционна поезия, която напоследък дига доста шум, се оказва в края на краищата лирика на погребални теми, поезия на некролозите. Тя не разкрива дълбокия, страдалчески дух на земята, не събужда праведните демони на възмездието. Това, че тя прави впечатление и дори възбужда спорове, говори за въпиющата бедност на българския живот, за безкритичността на неговия дух и провинциализма на неговите нрави. В едно време, когато слабоумието, бездарността и дилетантството са сложени на кормилото на българската култура, изтерзаният и копнеющ интелигент дири нещо, което да замени липсата на истински духовен живот. Така само става обясним шумът около разгледаните от нас поети, които, макар сами да не носят големи и обилни поетически достойнства, са при все това един симптом. Печално е да се разрушават илюзии, но за честта на българската литература, заблуждения като разгледаните не би трябвало да се търпят” /с. 219/.
Обаче наред с тази принципиална негативна оценка за цялата ни септемврийска поезия Л. Стоянов проявява специално към Гео Милев в случая не съвсем дружелюбно отношение. В отзива му има няколко подмятания, които излизат извън рамките на естетическите разногласия. Л. Стоянов говори за “политически флирт”, с който иска да обясни патоса и, и то разглеждан като “търсена страстност”, стила и определя като памфлетен, смята, че влиянието на Маяковски “не е от най-благотворните”, защото “Модата на маяковщината мина отдавна”. Изобщо, долавя се, че критикът преднамерено търси недостатъци, и то такива, които уязвяват автора на “Септември”. Този момент именно не може да се обясни единствено с естетическите разногласия.
Известно е, че Гео Милев и Л. Стоянов са били приятели, съмишленици и сътрудници в сп. “Везни”. След ІІІ годишнина на “Везни”, както видяхме по-напред в “Бележките”, у тях настъпват естетически разногласия. Очевидно публикуването на статията “Как ехото заглъхва” във в. “Развигор”, както и някои други причини ще да са силно раздразнили Гео Милев и ще да са развалили отношенията помежду им. Сам Гео Милев на няколко пъти в сп. “Пламък” подхвърля обидни и язвителни закачки по адрес на Л. Стоянов. Така напр. в статията си “Театрална есен”, като пише за Театър Студия, той нарича Л. Стоянов “параванен секретар” на И. М. Даниел. В статията си “Нарстуд”, като говори, че фашисткото правителство е наричало народното студентство “враг на България”, Гео Милев в забележка добавя: “Тази правителствена фраза се употребява и от Людмил Стоянов в неговия фамозен отказ от разказа му “Милосърдието на Марса”, разказ, който “използвали враговете на България”… Л. Ст. бе честен да се откаже от честта на набеден герой: разказът му бил написан преди септемврий…” /сп. “Пламък”, г. І, кн. 6 от 25 юни 1924, с. 202/. С Л. Стоянов все негативно се занимава Гео Милев и в рецензията за възпоменателния сборник по случай 100-годишнината от смъртта на лорд Байрон.
Очевидно с отрицателната си оценка на “Септември” и с подмятанията си Л. Стоянов “си връща” на Гео Милев.